Майкъл Конъли
Деветте дракона (43)

42.

Гандъл изхвърча от кабинета си в мига, в който видя Хари да влиза в отдела.

— Бош, нали ти казах моментално да идваш тука?! Защо не си вдигаш…

Той млъкна, когато забеляза кой върви след детектива. Мики Холър беше много известен адвокат. В сектор „Грабежи и убийства“ нямаше полицай, който да не го познава по лице.

— Това адвокатът ти ли е? — презрително попита Гандъл. — Казах ти да доведеш дъщеря си, не адвоката си.

— Хайде веднага да си изясним нещо, лейтенант — отвърна Бош. — Дъщеря ми не участва в тая игра. Господин Холър е тук, за да ме съветва и да ми помогне да обясня на хората от Хонконг, че не съм извършил престъпления по време на посещението си там. А сега искаш ли да ме заведеш при тях или да отида сам?

Гандъл се поколеба, после отстъпи.

— Насам.

Лейтенантът ги заведе в заседателната зала до кабинета на капитан Додс. Там чакаха двамата от Хонконг. При появата на Бош те се изправиха и му подадоха визитките си. Алфред Ло и Клифърд У. И двамата бяха от Бюрото за борба с триадите на Хонконгското полицейско управление.

Хари им представи Холър и му връчи визитките им.

— Имаме ли нужда от преводач, господа? — попита адвокатът.

— Не — отвърна У.

— Е, това е добро начало — отбеляза Холър. — Хайде да седнем и да обсъдим проблема.

Всички се настаниха около заседателната маса, включително лейтенантът. Пръв взе думата Холър.

— Ще започна с това, че моят клиент, детектив Бош, не се отказва от нито едно свое конституционно гарантирано право. Тук се намираме на американска територия и това значи, че той не е длъжен да разговаря с вас, господа. Детектив Бош обаче също е полицай и знае срещу какво ежедневно трябва да се борите вие. Противно на моя съвет, той е готов да разговаря с вас. Та ето как ще процедираме. Можете да му задавате въпроси и той ще се опита да ви отговори, ако аз сметна, че трябва. Разговорът няма да се записва, но ако желаете, можете да си водите бележки. Надяваме се след като приключим, да си заминете с по-ясна представа за събитията в Хонконг от миналия уикенд. Но едно е сигурно: няма да си заминете с детектив Бош. Неговото съдействие свършва с тази среща.

И Холър подчерта встъпителния си залп с усмивка.

Преди да дойде в Дирекция на полицията, Хари и Холър бяха останали близо час в линкълна на адвоката. Бяха паркирали при алеята за кучета край каньона Франклин и докато разговаряха, можеха да наглеждат дъщерята на Бош, която се разхождаше наоколо и галеше дружелюбните кучета. Когато приключиха, потеглиха направо за полицията.

Не действаха по пълно взаимно съгласие, но бяха разработили стратегия. Бързата проверка в интернет от лаптопа на Холър дори им осигури известен доказателствен материал. Бяха дошли готови да защитят Бош пред хората от Хонконг.

Като детектив, той балансираше по тънко въже. Искаше азиатските му колеги да узнаят какво се е случило, ала нямаше намерение да изложи себе си, дъщеря си или Сун И на опасност. Смяташе всичките си действия в Хонконг за справедливи. Бош обясни на адвоката, че по вина на други хора се е оказал в ситуации, в които се е налагало да убива, за да не бъде убит. Включително при срещата си с човека на гишето в Чункин Маншънс. Всички сблъсъци бяха завършвали с победа за него. В това нямаше нищо престъпно. Не и от негова гледна точка.

Ло извади химикалка и бележник и У зададе първия въпрос, което показа, че той е главният.

— Първо бихме искали да попитаме защо сте заминали за Хонконг толкова за кратко.

Бош сви рамене, като че ли отговорът е очевиден.

— За да доведа дъщеря си тук.

— В събота сутринта бившата ви съпруга е съобщила в полицията за изчезването на дъщеря ви — продължи У.

Хари впери очи в него.

— Това въпрос ли е?

— Беше ли изчезнала дъщеря ви?

— Доколкото знам, тя действително е била изчезнала, обаче в събота сутринта аз се намирах на десет хиляди и петстотин метра над Тихия океан. Не мога да ви дам сведения за това какво е правила бившата ми жена тогава.

— Ние смятаме, че дъщеря ви е била отвлечена от някой си Пън Чинцай. Познавате ли го?

— Никога не сме се виждали.

— Пън е мъртъв — съобщи Ло.

Бош кимна.

— Това не ме натъжава.

— Съседката на господин Пън, госпожа Фон-и Май, си спомня, че е разговаряла с вас в дома си в неделя — каза У, — с вас и господин Сун И.

— Да, почукахме на вратата й. Тя не ни помогна много.

— Защо?

— Сигурно защото не е знаела нищо. Нямаше представа къде е Пън.

У се наведе напред. Реакцията му беше ясна. Смяташе, че са пипнали Бош.

— Вие отидохте ли в апартамента на Пън?

— Почукахме и на неговата врата, но никой не отговори. След малко си тръгнахме.

Разочарован, У се отпусна назад.

— Признавате ли, че сте били със Сун И? — попита той.

— Естествено. С него бяхме.

— Откъде познавате този човек?

— Чрез бившата ми жена. Те ме посрещнаха на летището в неделя сутринта и ми съобщиха, че търсят дъщеря ми, защото полицейското управление не вярвало, че е отвлечена.

Бош се втренчи в двамата хонконгски детективи, после продължи.

— Разбирате ли, вашето полицейско управление е пасувало. Надявам се да включите тая подробност в докладите си. Защото, ако бъда въвлечен в тая история, аз определено ще го направя. Ще се обадя във всички вестници в Хонконг, независимо на какъв език излизат, и ще им разкажа своята версия.

Планът предвиждаше да използват тази заплаха за международно посрамване на Хонконгското полицейско управление, за да накарат детективите да действат по-предпазливо.

— Известно ли ви е, че бившата ви съпруга Елинор Уиш е загинала от огнестрелна рана в главата на петнайсетия етаж на Чункин Маншънс в Коулун? — продължи У.

— Да, известно ми е.

— Присъствахте ли, когато стана това?

Бош погледна Холър и адвокатът кимна.

— Да, бях там. Видях как се случи.

— Ще ни разкажете ли?

— Търсехме дъщеря си. Не я открихме. Бяхме в коридора и се канехме да си тръгнем, когато двама мъже откриха огън срещу нас. Улучиха Елинор и я… убиха. Онези двамата също бяха улучени. При самозащита.

У отново се наведе напред.

— Кой застреля двамата мъже?

— Мисля, че знаете.

— Вие ни кажете, моля Ви!

Хари си спомни пистолета, който беше поставил в мъртвата длан на Елинор. Тъкмо се готвеше да излъже, когато Холър се намеси в разговора.

— Няма да позволя на детектив Бош да навлиза в теории за това кой кого е застрелял. Убеден съм, че вашето полицейско управление разполага с чудесни криминалисти и вече е успяло да даде отговор на тоя въпрос чрез анализ на барутни натривки и балистични експертизи.

У продължи нататък.

— Сун И беше ли на петнайсетия етаж?

— В онзи момент — не.

— Бихте ли ни дали повече подробности?

— За престрелката ли? Не. Но мога да ви кажа нещо за стаята, в която държаха дъщеря ми. Намерихме тампон с кръв. Бяха й взимали кръв.

Бош наблюдаваше реакцията им на тази информация. Лицата им останаха безизразни.

На масата пред тях лежеше папка. У я разтвори, извади документ, защипан с кламер, и го плъзна към Хари.

— Това са преведените на английски показания на Сун И. Моля, прочетете ги и потвърдете верността им.

Холър се наведе към Бош и двамата едновременно прочетоха двете страници. Хари веднага разбра, че показанията са подправени. Това всъщност представляваше тяхната следствена версия под формата на показания, дадени от Сун. Около половината факти бяха верни. Останалите бяха предположения, основани на разпити и улики. Убийството на семейството на Пън се приписваше на Бош и Сун И.

Хари знаеше, че или се опитват да го подмамят да си признае какво всъщност се е случило, или са арестували Сун И и са го принудили да подпише предпочитаната от тях версия, а именно, че Бош е извършил серията убийства в Хонконг. Така най-лесно можеше да се обясни гибелта на девет души в неделя. Американецът е виновен.

Ала той си спомняше прощалните думи на Сун на летището. „Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.“

— Господа — обади се Холър, който пръв беше прочел текста до край, — тоя документ е…

— Пълна измислица — довърши изречението Бош.

Хари плъзна страниците обратно по лъскавата повърхност на масата и те улучиха У в гърдите.

— Не, не — бързо възрази той, — съвсем истински е. Подписан е от Сун И.

— Само ако сте опрели пистолет в главата му. Така ли действате в Хонконг?

— Детектив Бош! — възкликна У. — Вие ще дойдете в Хонконг, за да отговаряте за тези обвинения.

— Кракът ми няма да стъпи повече в Хонконг.

— Убили сте много хора. Използвали сте огнестрелно оръжие. Поставили сте дъщеря си над всички китайски граждани и…

— Те са й взели кръвна проба! — гневно им напомни Хари. — Взели са й кръв. Нали знаете кога го правят? Когато проверяват дали е подходящ донор на органи.

Той замълча, наблюдавайки растящото смущение, изписало се на лицето на У. На Бош не му пукаше за Ло. Силата беше у другия и ако успееше да се справи с него, нямаше да има проблеми. Холър се оказваше прав. В линкълна двамата бяха разработили хитра стратегия за разговора. Вместо да обясняват действията на Хари като самозащита, ясно да покажат на детективите от Хонконг какво ще изнесат пред световните медии, в случай че срещу Бош бъдат повдигнати обвинения.

И сега настъпваше моментът да го направят. Холър пое щафетата и спокойно се приготви да нанесе удара.

— Господа, вие може да си държите на своите показания — заяви той с вечната си усмивка на лице, — аз пък ще обобщя фактите, които се потвърждават от реални доказателства. Едно тринайсетгодишно американско момиче е отвлечено във вашия град. Майка му надлежно се обажда в полицията, за да съобщи за това престъпление. Полицията отказва да го разследва и тогава…

— Момичето е бягало веднъж — вметна Ло, — не е имало причина да…

Холър вдигна показалец, за да го прекъсне.

— Няма значение — отсече той. В гласа му се долавяше сдържан гняв и усмивката му беше изчезнала. — Вашето управление е информирано за изчезването на американското момиче и по някаква причина решава да не реагира. Това принуждава майката сама да потърси дъщеря си. И тя веднага вика бащата на момичето от Лос Анджелис.

Холър посочи Бош.

— Детектив Бош пристига и заедно с бившата си съпруга и техния семеен приятел господин Сун И започва издирването, в което хонконгската полиция е решила да не участва. И те сами откриват доказателства, че момичето е отвлечено, за да продадат органите му!

Яростта му се усилваше и Бош вярваше, че Холър не се преструва. В продължение на няколко секунди адвокатът остави думите си да надвиснат над масата като буреносен облак.

— И както знаете, господа, убити са хора. Моят клиент няма да навлиза в подробности пред вас относно всичко това. Достатъчно е да кажем, че озовали се сами в Хонконг, без помощ от страна на властите и полицията, тези родители, опитващи се да открият дъщеря си, се сблъскват с много лоши хора и се оказват в ситуации, в които се налага да убиват, за да не бъдат убити. Били са провокирани!

Бош видя, че двамата хонконгски полицаи подскачат, когато Холър извика последната дума. Адвокатът продължи със спокоен и школуван в съда глас.

— Известно ни е, че искате да узнаете какво се е случило, а и трябва да пишете доклади и да информирате началниците си. Но трябва сериозно да се запитате наистина ли е редно да действате по този начин.

Поредната пауза.

— Всичко това се е случило в Хонконг, защото вашето управление не е помогнало на американското момиче и неговото семейство. И ако сега ще се опитвате да анализирате действията на детектив Бош, предприети, защото вашето управление не е реагирало адекватно, ако ще търсите да отведете със себе си в Хонконг изкупителна жертва, няма да намерите такава тук. Ние няма да ви окажем съдействие. Аз обаче познавам един човек в Лос Анджелис, с когото можете да поговорите за всичко това. Можем да започнем с него.

Холър извади една визитка от джоба на ризата си и я плъзна по масата към тях. У я вдигна и я прочете. Адвокатът вече я беше показал на Бош — визитка на репортер от „Лос Анджелис Таймс“.

— Джак Макавой — прочете Ло. — Той разполага ли с информация за случая?

— Не, поне засега. Но много ще се заинтригува от такава история.

Всичко вървеше по план. Холър блъфираше. Бош знаеше, че Макавой е уволнен от „Таймс“ преди шест месеца. Адвокатът беше изровил визитката му от цял куп, прихванат с ластик, който държеше в линкълна.

— Ето откъде ще се почне — спокойно продължи Холър. — И ми се струва, че ще се получи страхотен материал. Тринайсетгодишно американско момиче, отвлечено в Китай, за да продадат органите му, а полицията не прави нищо. Родителите са принудени да действат сами и майката е убита, докато се опитва да спаси дъщеря си. Оттам историята ще се разпространи в световните медии. Всеки вестник, всяка новинарска телевизия ще иска да пусне нещо за случая.

Холивуд ще направи филм по него. И Оливър Стоун ще го режисира!

Адвокатът разтвори собствената си папка, съдържаща новинарски публикации, които беше разпечатал в колата след проверката в интернет. Той плъзна няколко от тях по масата към У и Ло и двамата се надвесиха над тях.

— И накрая, ето ви статиите, които ще предоставя на господин Макавой и всеки друг журналист, който се обърне към мен или детектив Бош. Те отразяват неотдавнашното процъфтяване на черния пазар на човешки органи в Китай. Твърди се, че китайският списък на чакащите е най-дългият в света. Според някои сведения, във всеки даден момент един милион души чакат присаждане на орган. Нищо че преди няколко години китайското правителство под външен натиск забрани използването на органи на екзекутирани затворници. Това само увеличи търсенето и цената на човешките органи на черния пазар. Убеден съм, че тези материали, публикувани в изключително уважавани вестници, например „Бейджин Ривю“, ще ви покажат накъде ще клони в публикацията си господин Макавой. И вие трябва да решите дали искате да се случи всичко това.

У се обърна, за да размени шепнешком няколко реплики на скорострелен китайски с Ло.

— Няма защо да шепнете, господа — осведоми ги Холър, — ние и без това не ви разбираме.

У погледна американците.

— Бихме искали да разговаряме по телефона насаме, преди да продължим разговора — заяви той.

— С Хонконг ли? — попита Бош. — Там е пет часа сутринта.

— Няма значение — отвърна У, — трябва да се обадя.

Гандъл се изправи.

— Използвайте моя кабинет. Там никой няма да Ви безпокои.

— Много Ви благодаря, господин лейтенант.

Хонконгските следователи се изправиха.

— Още нещо, господа — спря ги Холър.

Изписалото се изражение на лицата им сякаш питаше „Сега пък какво?“

— Само исках вие и онзи, на когото ще се обадите, да знаете, че сме силно обезпокоени и от отношението към Сун И. Трябва да ви предупредя, че ще поддържаме връзка с господин Сун и ако не успеем да го намерим или научим, че личната му свобода по какъвто и да е начин е накърнена, възнамеряваме да повдигнем и тоя въпрос пред съда на общественото мнение.

Адвокатът се усмихна и направи нова пауза.

— Това е пакетна сделка, господа. Предайте го на вашите хора.

Той кимна, без да престава да се усмихва. Държанието му с нищо не издаваше явната заплаха, която се криеше в думите му. У и Ло също кимнаха в знак, че разбират какво иска да каже, и последваха Гандъл навън.

— Какво мислиш? — попита Бош, когато с Холър останаха сами. — Измъкнахме ли се?

— Да, така смятам — потвърди адвокатът. — Според мен всичко приключи. Случилото се в Хонконг си остава там.