Майкъл Конъли
Деветте дракона (28)

27.

Тунелът ги отведе в Цин Ша Цюи, главният крайморски квартал на Коулун, и след няколко минути Сун зави по „Нейтън Роуд“. От двете страни на широкия четирилентов булевард се издигаха небостъргачи, до където стигаше погледът на Бош. На първите два етажа на всички сгради се помещаваха магазини и ресторанти, докато по-високите бяха заети от апартаменти и офиси. Гъмжилото от видеоекрани и реклами на китайски и английски изпълваше пространството с ярки цветове и движение. Можеха да се видят от стари постройки от средата на XX век до съвсем нови, лъскави небостъргачи от стъкло и стомана.

От колата Хари не можеше да види горния край на този коридор. Той спусна прозореца си и се надвеси навън в опит да открие рекламата на Канон, първото указание от снимката, направена от видеозаписа с похищението на дъщеря му. Не успя да я види, затова се отпусна на седалката и вдигна прозореца.

— Спри, Сун И.

Китаецът го погледна в огледалото.

— Тук ли да спра?

— Да, тук. Не виждам нищо. Трябва да сляза.

Сун се обърна към Елинор за одобрение и тя кимна.

— Ще слезем. Намери място за паркиране.

Той отби до тротоара и Бош изскочи навън. Беше извадил разпечатката от раницата си и я държеше в ръка. Бодигардът потегли, оставяйки ги с Елинор на тротоара. Улиците вече гъмжаха от народ. Във въздуха се стелеше дим, миришеше на огън. Гладните духове бяха наблизо. Наоколо изобилстваше от неон, огледално стъкло и гигантски плазмени екрани, показващи бързо менящи се кадри с резки движения.

Детективът направи справка със снимката и плъзна поглед по върховете на сградите.

— Къде е рекламата на „Канон“? — попита той.

— Съвсем си се объркал, Хари — отвърна Елинор.

Бившата му жена го хвана за раменете и го завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Не забравяй, че всичко е на обратно.

Тя посочи почти право нагоре и показалецът й описа линия по стената на сградата, пред която стояха. Бош погледна натам. Рекламата се издигаше точно над тях под ъгъл, който я правеше нечетивна. Виждаше се само долната страна на буквите. Надписът бавно се въртеше.

— Добре, видях я. Ще започнем оттук.

Хари отново сведе очи към снимката.

— Мисля, че трябва да продължим поне още една пряка навътре от пристанището.

— Дай да изчакаме Сун И.

— Обади му се и му кажи къде отиваме.

Бош закрачи напред. Елинор нямаше друг избор, освен да го последва.

— Добре де, добре.

Тя извади телефона си и набра номера. Докато вървеше, Хари наблюдаваше горните етажи на небостъргачите в търсене на климатици. Между две преки тук имаше по няколко сгради. Понеже гледаше нагоре, той на няколко пъти за малко не се блъсна в други пешеходци. Явно не се спазваше правилото да се движиш вдясно. Хората се щураха във всички посоки и Бош трябваше да внимава, за да избягва стълкновенията. В един момент тълпата пред него се разтвори и той едва не се препъна в старица, проснала се на тротоара с умолително сключени ръце над кошничка с монети. Все пак успя да я заобиколи и в същото време бръкна в джоба си.

Елинор бързо го хвана за ръката.

— Недей. Казват, че вечер триадите събирали всичките им пари.

Той не възрази. Мислеше само за целта си. Извървяха още две преки и тогава Бош видя и чу поредната част от мозайката да застава на мястото си. Оттатък улицата имаше вход на метрото. Стъклен навес, водещ към ескалаторите, които се спускаха към станцията.

— Почакай — спря той, — близо сме.

— Какво има?

— Метрото. Чува се на записа.

Сякаш по даден знак, свистенето от излизащия въздух се усили — на подземната станция пристигаше мотриса. Звучеше като вълна. Хари погледна снимката в ръката си и отново вдигна очи към сградите наоколо.

— Хайде да пресечем отсреща.

— Може ли да изчакаме Сун И? Няма как да му обясня къде да се срещнем, ако постоянно сме в движение.

— Първо да пресечем.

Бързо преминаха оттатък улицата на мигащия зелен светофар. Бош забеляза няколко дрипави жени да просят около входа на метрото. От станцията излизаха повече хора, отколкото влизаха. Коулун ставаше все по-оживен. Въздухът тежеше от влага и детективът усещаше, че ризата му лепне на гърба.

Той се обърна и вдигна поглед нагоре. Намираха се в район с по-стари сгради. Сякаш бяха минали от първа в икономичната класа на самолет. Постройките тук бяха по-ниски, най-много до двайсететажни, и в по-лошо състояние, отколкото по-близо до пристанището. Хари забеляза много отворени прозорци и голям брой индивидуални климатици. Кръвта му отново започна да кипи от адреналин.

— Добре, тук е. Тя е в някоя от тия сгради.

Без да откъсва поглед от горните етажи на околните небостъргачи, Бош закрачи напред, за да се отдалечи от навалицата и шумните разговори около входа на метростанцията. Намираше се в бетонен каньон и в някоя от цепнатините там горе криеха изчезналата му дъщеря.

— Спри, Хари! Току-що казах на Сун И да ни чака при входа на метрото.

— Ти го изчакай. Аз ще продължа малко по-нататък.

— Не, идвам с теб.

По средата между двете преки той спря и отново се консултира с разпечатката, но нямаше повече указания, които да го упътят. Знаеше, че е близо, ала беше достигнал точка, в която се нуждаеше от помощ, иначе трябваше да гадае. Заобикаляха го хиляди стаи и прозорци. Започваше да осъзнава, че последната част от търсенето му е невъзможна. Бе пропътувал над единайсет хиляди километра, за да намери дъщеря си, а сега се чувстваше безпомощен като дрипавата просякиня на тротоара.

— Дай да видя снимката — протегна ръка Елинор.

Бош й я подаде.

— Няма нищо друго — изсумтя той, — всички тия сгради си приличат.

— Чакай да се ориентирам.

Пред очите му Елинор се върна двайсет години назад в миналото, когато беше агент от ФБР. Тя присви очи и анализира изображението като професионалист, а не като майка на изчезнало момиче.

— Все трябва да има още нещо — рече накрая бившата му съпруга.

— Мислех, че ще се насочим по климатиците, обаче тук всички сгради имат такива.

Елинор кимна, без да откъсва вниманието си от снимката. В този момент се появи Сун, зачервен от усилията да настигне движещата се цел. Тя не му каза нищо, но леко премести ръка, за да вижда и той разпечатката. Бяха достигнали момент в отношенията си, в който нямаха нужда от думи.

Бош се обърна и плъзна поглед по „Нейтън Роуд“. Съзнателно или не, той не искаше да става свидетел на нещо, което вече не му принадлежи.

— Я чакай, тук има някаква закономерност — чу зад гърба му да произнася Елинор. Детективът рязко се завъртя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можем да го направим, Хари. Тук има закономерност, която направо ще ни отведе до оная стая.

Побиха го тръпки и той се приближи до нея, за да вижда снимката.

— Покажи ми я тая закономерност — с отчаяна настойчивост произнесе Бош.

Елинор посочи разпечатката и прокара нокът по редицата климатици, отразяващи се в прозореца.

— Не на всеки прозорец от сградата, която търсим, има климатик. Прозорците на някои стаи, като тази, са отворени. Следователно има закономерност. Тук виждаме само част от нея, защото не знаем къде в сградата се намира стаята.

— Сигурно е в средата. При аудиоанализа бяха регистрирани гласове, заглушени от затворила се врата на асансьор. Асансьорът най-вероятно е разположен в средата.

— Добре, това ще ни е от помощ. Да речем, че прозорците са тирета, а климатиците — точки. В отражението виждаме закономерност за етажа, на който се намира Мади. Започни с нейната стая — тире — и после имаш точка, точка, тире, точка, тире.

Тя проследяваше с нокът всеки елемент от закономерността на снимката.

— И ето я нашата закономерност. Трябва да я търсим отляво надясно на сградата.

— Тире, точка, точка, тире, точка, тире — повтори Бош, — прозорците са тирета.

— Точно така — потвърди Елинор. — Хайде да си разделим сградите. Знаем, че сме близо, заради входа на метрото.

Тя се обърна и погледна стената от небостъргачи, обточващи цялата дължина на улицата. Хари първо си помисли, че не бива да доверява никоя сграда на друг. Нямаше да е сигурен, докато сам не огледа всяка фасада. Ала не възрази. Елинор беше открила тази закономерност и това им позволяваше да продължат търсенето. Щяха да направят както предлагаше тя.

— Да започваме — каза детективът, — коя да взема аз?

— Ти вземи оная там, аз ще взема тази — посочи бившата му жена — Сун И, ти отивай в оная. Който приключи със своята, прескача на следващата. Ще продължим така, докато я открием. Започваме отгоре. От снимката знаем, че стаята е на някой от горните етажи.

Елинор имаше право, осъзна Бош. Това щеше да направи търсенето по-бързо, отколкото очакваше. Той се дръпна настрани и се захвана на работа с определената му сграда. Започна отгоре и се спусна надолу, плъзгайки поглед отляво надясно етаж по етаж. Другите двама се разделиха и последваха примера му.

Трийсет минути по-късно, докато оглеждаше третата си сграда, Бош чу Елинор да вика:

— Открих я!

Детективът отиде при нея. Тя стоеше с вдигната ръка и броеше етажите на небостъргача на отсрещния тротоар. Сун скоро се присъедини към тях.

— На четиринайсетия етаж. Закономерността започва малко надясно от средата. Ти се оказа прав за това, Хари.

Обнадежден, Бош преброи до четиринайсетия етаж и разпозна закономерността. Прозорците бяха общо дванайсет и последователността от точки и тирета обхващаше последните шест отдясно.

— Там е.

— Чакай малко. Това е само едно от местата, където може да се проявява тая закономерност. Трябва да продължим да…

— Нямам намерение да чакам. Ти продължи да търсиш. Ако откриеш друго място, ми се обади.

Той впери очи в прозореца, който трябваше да е онзи с отражението от видеозаписа. В момента беше затворен.

Хари сведе поглед към входа на небостъргача. Първите два етажа бяха заети от магазини и заведения. Пояс от реклами, сред които два големи дигитални екрана, обхващаше цялата ширина на сградата. На фасадата над тях със златни букви и йероглифи беше написано името й: „ЧУНКИН МАНШЪНС“.

Главният вход бе широк колкото врата на двуместен гараж. Вътре се виждаше ниско стълбище, водещо към оживен базар.

— Това е Чункин Маншънс! — очевидно познала сградата, възкликна Елинор.

— Идвала ли си тук? — попита Бош.

— Не, обаче всеки в Хонконг знае за Чункин Маншънс.

— Защо?

— Това е врящо гърне — най-евтините стаи в града, първата спирка на всеки новопристигнал емигрант от третия и четвъртия свят. Почти всеки месец медиите съобщават за някой арестуван, застрелян или намушкан тук. Нещо като постмодерна Казабланка всичко накуп в една сграда.

— Да вървим.

Детективът тръгна сред бавно движещия се поток от автомобили на улицата, принуждавайки няколко таксита да ударят спирачки и да надуят клаксоните си.

— Какви ги вършиш, Хари? — извика подире му Елинор.

Той не отговори. Стигна на отсрещния тротоар, изкачи се по стълбището и влезе в Чункин Маншънс. Все едно беше попаднал на друга планета.