Майкъл Конъли
Деветте дракона (26)

25.

Бош и дъщеря му обикновено се качваха на Върха с въжената железница, която му напомняше за модерна и многократно уголемена версия на „Ейнджълс Флайт“^[1] в Лос Анджелис. Мади обичаше да посещава малкия парк при сградата на съда в подножието й, където закачваше тибетско молитвено знаменце. Пъстрите флагчета често висяха като съхнещо пране на простор из парка. Тя беше казвала на баща си, че предпочита закачването на знаменце пред паленето на свещ в черква, защото флагчето е на открито и вятърът разнася неговото послание.

Сега нямаше време за знаменца. Тримата се върнаха в мерцедеса на Сун и се спуснаха по планината към Уан Цай. По пътя Бош се сети, че един от възможните маршрути минава покрай блока на Елинор и Мади.

Той се наведе към предната седалка.

— Елинор, хайде първо да се отбием през вас.

— Защо?

— Забравих да ти кажа да вземеш паспорта на Мади. И твоя.

— Защо са ни?

— Защото тая история няма да приключи, когато я намерим. Искам и двете да напуснете Хонконг, докато всичко свърши.

— И кога ще е това?

Тя се завъртя да го погледне и Хари прочете обвинението в очите й. Искаше му се опита да избегне всичко това, за да може изцяло да се съсредоточи върху избавлението на дъщеря си.

— Не знам. Хайде просто да вземем паспортите, в случай че после нямаме време.

Елинор рязко каза нещо на китайски на Сун, който веднага отби отстрани на улицата и спря. Зад тях не идваха други коли. Още беше много рано. Тя се обърна на седалката си към Бош.

— Ще се отбием за паспортите — безизразно заяви бившата му жена, — но ако се наложи да изчезнем, нито за миг не си мисли, че ще дойдем с теб.

Детективът кимна. Стигаше му и компромисът, който правеше тя.

— В такъв случай може би трябва да вземеш и малко багаж и да го сложиш в багажника.

Елинор се обърна напред, без да отговори. След малко Сун я погледна и я попита нещо на китайски. Тя кимна и бодигардът потегли надолу. Бош знаеше, че Елинор ще изпълни молбата му.

Петнайсет минути по-късно Сун спря пред двата еднакви небостъргача, наричани от местните жители „Китайските клечки“. След като през целия път не беше изрекла и дума, Елинор подаде маслиновата клонка на мира към задната седалка.

— Искаш ли да се качиш? Можеш да си направиш кафе, докато аз събирам багажа. Имаш нужда, ако се съди по вида ти.

— Кафето ще ми дойде добре, но нямаме много…

— Имам нес.

— Добре тогава.

Сун остана в колата, а те двамата се качиха в апартамента на Елинор. „Китайските клечки“ всъщност бяха две свързани помежду си седемдесет и три етажни сгради с овални основи, издигащи се от средата на планинския склон над Хепи Вали. Това бяха най-високите жилищни блокове в цял Хонконг и изпъкваха на фона на града, напомняйки на клечки за хранене, щръкнали от купчинка ориз. Елинор и Маделин се бяха настанили там след пристигането си от Лас Вегас преди шест години.

Докато пътуваха с високоскоростния асансьор, Бош се вкопчи в перилото. Мисълта, че под пода има празна шахта, продължаваща четирийсет и четири етажа надолу, го правеше неспокоен.

Вратата се отвори и двамата се озоваха в малко фоайе, водещо към четирите апартамента на етажа. Елинор отключи вратата на първия отдясно.

— Кафето е в шкафа над мивката. Няма да се бавя.

— Добре. Искаш ли да ти направя една чаша?

— Не, нямам нужда. Пих на летището.

Тя влезе в спалнята, а Бош намери кухнята и се зае с кафето. Избра една от чашите, на която пишеше „Най-добрата майка в света“. Явно беше стара, защото думите бяха избледнявали с всяко минаване през съдомиялната машина.

Хари излезе от кухнята, отпивайки от горещата течност. Апартаментът имаше западно изложение и от прозорците се разкриваше шеметна гледка към Хонконг и пристанището. Бе идвал там само няколко пъти и тя никога не му омръзваше. Когато гостуваше на дъщеря си, най-често се срещаха във фоайето на блока или в нейното училище след края на уроците й.

Грамаден бял лайнер пресичаше пристанището на път към открито море. Бош го погледа известно време, после забеляза рекламата на Канон върху покрива на сградата в Коулун. Това му напомни защо е дошъл. Детективът се обърна към коридора, от който се влизаше в спалните. Завари Елинор в стаята на дъщеря им плачешком да пълни една раница с дрехи.

— Не знам какво да взема — изхлипа тя. — Не знам нито колко време ще отсъстваме, нито от какво ще има нужда Мади. Даже не знам дали изобщо ще я видим отново.

Елинор даде воля на сълзите си и тялото й се разтърси от ридания. Бош постави ръка на лявото й рамо, но тя веднага се дръпна настрани. Не желаеше утеха от него. Рязко затвори ципа на раницата и излезе от стаята. Хари остана сам и се огледа наоколо.

Всички хоризонтални повърхности бяха отрупани със спомени от пътувания до Лос Анджелис и други места. Стените бяха покрити с плакати от филми и концерти на музикални групи. На поставка в ъгъла висяха няколко шапки, маски и мънистени нанизи. На възглавниците на леглото бяха облегнати множество плюшени животни от детството на Мади. Обзе го чувството, че някак си нарушава личното пространство на дъщеря си, като е влязъл в стаята й без покана.

На малкото бюро имаше отворен лаптоп с тъмен екран. Бош се приближи, натисна спейсбара и след секунда дисплеят се съживи. Скрийнсейвърът на дъщеря му беше снимка от последното й посещение в Лос Анджелис. Виждаше се редица от сърфисти, изправени върху дъските си в очакване на следващите вълни. Хари си спомни, че бяха отишли в Малибу да закусват в едно заведение, „Мармалейд“, и после бяха погледали сърфистите на недалечния плаж.

До компютърната мишка лежеше кутийка от кост, която му напомни за ръкохватката на ножа от куфара на Чан. В такова нещо човек държеше важни неща, например пари. Той я отвори и установи, че съдържа само нефритена фигурка на маймунките „Не знам, не чух, не видях“^[2], нанизана на червена връвчица. Бош я извади и я повдигна към очите си, за да я разгледа. Дълга не повече от пет сантиметра, тя завършваше със сребърна халка за закачане.

— Готов ли си?

Детективът се обърна. Елинор стоеше на прага.

— Да. Какво е това, обеца ли?

Тя се приближи да погледне връвчицата с фигурката.

— Не, хлапетиите закачват такива неща на джиесемите си. Продават ги на пазара за нефрит в Коулун. Адски много хора имат еднакви телефони, затова се опитват да им придадат по-различен вид.

Бош кимна и остави фигурката обратно в костената кутийка.

— Скъпи ли са?

— Не, този е от евтиния нефрит. Струват по около един щатски долар и те постоянно си ги сменят. Да вървим.

Хари за последен път плъзна поглед по стаята на дъщеря си и на излизане вдигна една възглавница и сгънато одеяло от леглото. Елинор се озърна назад и видя какво е взел.

— Може да е уморена и да иска да поспи — поясни той.

Напуснаха апартамента и в асансьора Бош пъхна одеялото и възглавницата под едната си мишница и раницата на дъщеря си под другата. Възглавницата ухаеше на шампоана на Мади.

— Взе ли паспортите? — попита детективът.

— Взех ги — потвърди Елинор.

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

Той се престори, че разглежда декоративните понита върху одеялото, което държеше.

— Доколко имаш доверие на Сун И? Не съм сигурен, че трябва да ни придружава, след като вземем оръжието.

— Нали ти казах, не се тревожи за него — без колебание заяви бившата му съпруга. — Доверявам му се напълно и той ще остане с нас. Ще остане с мен.

Бош кимна. Елинор погледна нагоре към дигиталния дисплей, който показваше етажите.

— Имам му абсолютно доверие — прибави тя. — Мади също.

— Откъде Мади изобщо…

Хари млъкна. Изведнъж проумя какво иска да каже Елинор. Че Сун е мъжът, за когото му е разказвала дъщеря му. Елинор имаше връзка с него.

— Разбра ли сега? — попита го тя.

— Да, разбрах. Но сигурна ли си, че Маделин му има доверие?

— Сигурна съм. Ако ти е казвала обратното, просто се е опитвала да спечели съчувствието ти. Тя е момиче, Хари. Може да манипулира хората. Да, животът й беше донякъде… смутен от връзката ми със Сун И. Обаче той проявява към нея само топлота и уважение. Тя ще го преодолее. След като я открием, искам да кажа.

Сун И ги чакаше с колата на кръглата отбивка пред блока. Хари и Елинор оставиха раниците в багажника, но Бош взе възглавницата и одеялото със себе си на задната седалка. Сун потегли и те изминаха останалия път по „Стъбс Роуд“ до Хепи Вали и оттам до Уан Цай.

Бош се мъчеше да забрави разговора в асансьора. В момента това нямаше значение, защото не му помагаше да върне дъщеря си. Ала не можеше и да се абстрахира от чувствата си. В Лос Анджелис Мади му беше казала, че Елинор има връзка. След развода им той също бе имал връзки. Само че сблъсъкът с действителността тук в Хонконг му идваше твърде много. Возеше се в една кола с жената, която продължаваше да обича, и с новия мъж в живота й. Това не се приемаше толкова лесно.

Седнал зад Елинор, Хари погледна над облегалката Сун и се замисли за стоическото му поведение. Сега този човек не беше бодигард. Той имаше да губи много повече. И следователно можеше да го използва. Щом Мади му имаше доверие, същото се отнасяше за Бош. Щеше да загърби останалото.

Сякаш усетил впития в него поглед, Сун се обърна към детектива. Въпреки тъмните очила, които скриваха очите му, Бош видя, че китаецът е наясно със ситуацията и знае, че вече няма тайни.

Хари кимна. Това не беше знак за одобрение. Просто безмълвно му казваше, че разбира. Тримата бяха заедно в тази история.