Майкъл Конъли
Деветте дракона (38)

37.

Внезапен звук откъсна Бош от мрачните мисли. Трясък, отекнал над равномерния шум на двигателите. Не отгоре. Някъде от трюма.

Той скочи на крака и се обърна към вратата. Разнесе се нов трясък и детективът разбра, че някой претърсва складовете.

Хари заудря по вратата с ръкохватките и на двата пистолета.

— Сун И? — извика сред екота от сблъсъка на стомана в стомана Бош. — Насам! Който и да си! Насам!

Не получи отговор, но лостът на горната дясна ключалка се завъртя. Отключваха вратата. Той отстъпи назад, избърса лице с ръкави и зачака. После се завъртя долната лява ключалка и вратата бавно започна да се отваря. Хари вдигна пистолетите си. Не знаеше колко патрона са му останали.

В сумрака на коридора видя лицето на Сун. Бош се приближи и отвори вратата докрай.

— Къде беше, по дяволите?

— Търсих лодка и…

— Нали ти позвъних и ти казах да се върнеш?

Когато излезе навън, той видя мъжа с мерцедеса проснат по очи на пода до вратата. Бързо се наведе над него с надеждата, че още е жив, и го преобърна по гръб в локва от собствената му кръв.

Мъртъв беше.

— Къде е Маделин, Хари? — попита Сун.

— Не знам. Всички са мъртви и не успях да я открия!

Освен…

В ума му започнаха да се оформят очертанията на един последен план. Белият мерцедес. Лъскав и нов. Със сигурност имаше всички екстри, включително навигационна система, и първият адрес в нейната памет трябваше да е домът на шофьора.

Щяха да отидат там. Щяха да отидат в дома на мъжа с мерцедеса и Бош щеше да направи всичко необходимо, за да открие дъщеря си. Нямаше да се поколебае, даже да се наложеше да опре пистолет в главата на онова отегчено момченце, което беше видял в „Джио“. И тогава жена му щеше да каже. Щеше да му върне дъщеря му.

Хари впери поглед в трупа на пода пред него. Предполагаше, че това е Денис Хо, човекът зад „Нордстар“. Той претършува джобовете му в търсене на ключовете на колата, но не ги намери и планът му започна да се пропуква също толкова бързо, колкото се бе оформил. Къде бяха ключовете? Онзи компютър трябваше да му каже къде да отиде и как да открие пътя.

— Какво има, Хари?

— Ключовете му! Трябват ни ключовете му, иначе…

Изведнъж Бош млъкна. Пропускаше нещо. Когато тичаше по моста и се скри зад белия мерцедес, беше чул и усетил миризмата на дизелов двигател. Двигателят работеше!

Тогава това не му бе направило впечатление, защото смяташе, че дъщеря му е на кораба. Ала сега положението се променяше.

Той се изправи и закрачи към стълбата. Мислите му летяха далеч пред него. Чу стъпките на Сун да отекват подире му.

Имаше само една причина Денис Хо да остави двигателя на колата си да работи. Беше имал намерение да се върне. Не с момичето, защото Мади не бе на кораба. А за да я вземе, след като приготвят склада в трюма и вече е безопасно да я заведе там.

Бош изскочи от рубката и изтича по трапа на моста, втурна се към предната дясна врата на белия мерцедес и я отвори. Провери на задната седалка и видя, че е празна. После проучи таблото в търсене на бутона за багажника.

След като не го намери, угаси двигателя и измъкни ключовете, заобиколи колата отзад и натисна бутона за багажника на дистанционното.

Капакът се вдигна автоматично и Хари се приближи. Вътре лежеше дъщеря му. Очите й бяха завързани с парче плат, устата — запушена. Ръцете й бяха прилепени към тялото с няколко намотки изолирбанд. Глезените й също бяха залепени.

— Мади! — извика Бош.

Едва не падна в багажника при нея, докато бързаше да смъкне превръзката от очите й и отпушваше, устата й.

— Аз съм, миличка! Татко!

Тя отвори клепачи и запремигва.

— Вече си в безопасност, Мади. В безопасност си!

Когато най-после успя да отпуши устата й, дъщеря му нададе писък, който прониза бащиното сърце на Бош и щеше да остане в него завинаги — едновременно уплашен вик, зов за помощ и възглас на облекчение, дори на радост.

— Тате!

Докато я взимаше на ръце и я изваждаше от багажника, тя се разплака. Сун изневиделица се появи при тях и му помогна.

— Всичко ще бъде наред — успокояваше я Бош — всичко ще се оправи.

Двамата мъже изправиха момичето на крака и Хари разряза изолирбанда със зъбците на един от ключовете. Той забеляза, че Маделин още е с ученическата си униформа. В момента, в който освободиха ръцете й, тя го прегърна през врата и с все сили се вкопчи в него.

— Знаех, че ще дойдеш — хълцайки, промълви Мади.

Бош не знаеше дали някога е чувал думи, които да означават повече за него. Той я притисна също толкова силно в прегръдката си и обърна лице, за да прошепне в ухото й:

— Мади?

— Да, тате?

— Направиха ли ти нещо, Мади? Физически, искам да кажа. Ако са ти направили нещо, трябва да те заведем на…

— Не, нищо ми няма.

Детективът се отдръпна назад, постави длани на раменете й и впери поглед в очите й.

— Сигурна ли си? Можеш да ми кажеш.

— Сигурна съм, тате. Добре съм.

— Хубаво. Тогава да тръгваме.

Той се обърна към Сун.

— Ще ни закараш ли на летището?

— Няма проблем.

— Да вървим тогава.

Бош прегърна дъщеря си през рамо и те последваха китаеца по моста. Мади по целия път се притискаше към него. Едва когато наближиха колата като че ли осъзна смисъла на присъствието на Сун и зададе въпроса, от който Хари се ужасяваше.

— Тате?

— Да, Мади?

— Къде е мама?