Майкъл Конъли
Деветте дракона (13)

12.

Бош потегли от дома си след две минути, спусна се по склона и продължи по „Сто и първо шосе“ през Холивуд, после излезе на „Десето“ и се насочи на изток. Нямаше много трафик и щеше да стигне в Монтерей Парк за десетина минути. По пътя позвъни на Игнасио Ферас, обясни му какво става и му предложи да се срещнат в Градчето. Ферас отклони под предлог, че е по-добре поне единият от двамата да е бодър на сутринта. Пък и се бил задълбочил в криминалистичния анализ на финансовите аспекти на случая — опитвал се да определи състоянието на бизнеса на Джон Ли и до каква степен жертвата би могла да е свързана с триадата.

Бош се съгласи и затвори. Очакваше партньорът му да отхвърли поканата. Страхът на младия детектив от улиците ставаше все по-очевиден и това вече започваше да омръзва на Хари. Ферас обаче правеше всичко възможно да си намира работа, която може да се свърши в отдела. Беше се специализирал в попълването на документи, компютърните проверки и финансовите анализи. Често се налагаше Бош да търси други детективи за работа на терен, дори за елементарни задачи като разпит на свидетели. Той бе дал достатъчно време на Ферас да се възстанови, ала вече трябваше да помисли и за жертвите, които не получаваха полагащото им се внимание. Сериозно разследване не се правеше с партньор, който е прикован за бюрото си.

„Гарфилд“ беше една от главните пътни артерии в района и докато пътуваше на юг, той мина покрай търговската част на града. Монтерей Парк спокойно можеше да мине за квартал на Хонконг. Неонът, пъстрите цветове, магазините и езикът на рекламите бяха насочени към китайскоезичното население. Липсваха само небостъргачите. Хонконг бе вертикален град. За разлика от Монтерей Парк.

Той зави наляво по „Гарви“ и извади телефона си, за да позвъни на Чу.

— На „Гарви“ съм. Вие къде сте?

— Малко по-нататък ще видиш един голям супермаркет от южната страна. Ние сме на паркинга. Преди да стигнеш, ще подминеш клуба, който е от северната страна на пътя.

— Ясно.

Бош затвори и продължи да шофира, плъзгайки поглед по неоновите реклами отляво. Скоро видя над входа на малък клуб да сияят червените цифри 88. Нямаше други надписи. Когато Чу беше произнесъл името, Хари не му бе обърнал внимание. Сега разбираше, че това не е адресът на клуба. А пожелание за сполука. От дъщеря си и от многобройните си гостувания в Хонконг знаеше, че в китайската култура осмицата е щастливо число. Символизираше безкрайност — безкраен късмет, любов, пари и изобщо каквото искаш от живота. Членовете на „Смелия нож“ явно се надяваха на двойно повече, поставяйки две осмици над входа на заведението си.

Когато минаваше покрай него, той видя светлина зад прозореца. Щорите бяха леко отворени и около една маса вътре седяха или стояха десетима мъже. Бош продължи нататък и след три преки отби в паркинга на супермаркет „Биг Лау“. В отсрещния край видя служебна „Краун Виктория“, която изглеждаше прекалено нова, за да е на Лосанджелиското полицейско управление. Чу явно пътуваше с форда на полицаите от управлението на Монтерей Парк. Той спря на свободното място до тях.

Всички си свалиха прозорците и детективът от ЗАБА ги представи един на друг от задната седалка. Херера седеше зад волана, до него беше Тао. Двамата полицаи нямаха и трийсет години, но това трябваше да се очаква. Малките управления в градчетата около Лос Анджелис бяха нещо като хранилки за Лосанджелиското полицейско управление. Ченгетата постъпваха там съвсем млади, натрупваха няколко години опит и кандидатстваха в ЛАПУ или Лосанджелиското окръжно шерифско управление, където полицейската служба се смяташе за по-престижна и интересна, а допълнителният опит им осигуряваше предимство.

Бош се обърна към Тао.

— Вие ли разпознахте Чан?

— Да — потвърди полицаят. — Преди шест месеца го спрях за случайна проверка и си го спомних, когато Дейви се появи със снимката.

— Къде го спряхте?

Докато Тао обясняваше, партньорът му продължаваше да наблюдава Клуб 88 от другата страна на улицата. От време на време вдигаше бинокъла си, за да огледа по-внимателно излизащите или влизащи хора.

— Натъкнах се на него в промишления квартал към края на „Гарви“. Беше късно и той шофираше ван. Като че ли се беше загубил. Позволи ни да погледнем във вана и вътре нямаше нищо, обаче според мен отиваше да прибере някаква стока. През ония складове минават огромни количества ментета. Човек лесно може да се изгуби, защото складовете са много и всички си приличат. Та както и да е, ванът не беше негов. Оказа се регистриран на името на Винсънт Цин от Саут Пасадина, който ни е добре известен като член на „Смелия нож“. Изобщо познато лице. Има автокъща в Монтерей Парк и Чан работи при него.

Бош разбираше какво се е случило. Тао беше спрял вана, но без вероятна причина за обиск или арест, трябваше да разчита на доброволно съдействие от страна на Чан. Бяха попълнили формуляр за полеви разпит и с разрешението на шофьора бяха проверили каросерията.

— И какво, той просто така си призна, че е от триадата „Смелия нож“, а?

— Не — възмутено отвърна Тао. — Забелязахме татуировката и видяхме кой е собственик на колата. И направихме връзката, детектив.

— Добре. Той имаше ли шофьорска книжка?

— Да. Само че тая вечер проверихме адреса му. Не е актуален. Чан се е преместил.

Бош рязко погледна Чу. Това означаваше, че ако посоченият в шофьорската книжка на Чан адрес е бил верен, те сигурно вече са щели да осъществят контакт със заподозрения без участието на водещия следовател.

Детективът от ЗБАБ извърна очи. Бош се опита да запази спокойствие. Ако се развикаше, щеше да се лиши от съдействието им, в резултат на което щеше да пострада разследването. Не можеше да допусне това да се случи.

— Носите ли формуляра за полеви разпит? — попита Тао той.

Полицаят му го подаде през прозореца. Хари включи лампичката над огледалото и прочете информацията за По-Чин Чан. Вече му бяха съобщили повечето подробности. Тао обаче се беше отнесъл изключително съвестно към работата си. Във формуляра бе записан мобилен номер. Това можеше да се окаже повратен момент в случая.

— Номерът валиден ли е?

— Нямам представа дали е валиден в момента — тия типове постоянно си сменят телефоните. Но тогава беше. Набрах го, за да се уверя, че не ме будалка.

— Добре, трябва да го проверим.

— Нима просто ще му се обадите да го питате как е?

— Не, вие ще се обадите. Блокирайте изписването на вашия номер и след пет минути му позвънете. Ако отговори, кажете, че е грешка. Дайте ми бинокъла, а ти, Дейви, ела с мен.

— Чакайте малко — спря го Тао, — защо ни е тая работа с телефона?

— Ако номерът още е валиден, може да поискаме заповед за подслушване. Дайте ми бинокъла. Ще му се обадите, докато аз го наблюдавам. Така ще проверим, разбирате ли?

— Естествено.

Бош му върна формуляра и взе бинокъла. Чу слезе от техния форд, заобиколи до колата на Хари и се качи.

Бош потегли по „Гарви Авеню“ и се насочи към „Клуб 88“. В движение оглеждаше улицата за подходящо място за наблюдение.

— Къде бяхте паркирали преди?

— Ей там отляво.

Чу посочи един паркинг и Бош отби в него, направи обратен завой и спря срещу клуба, като угаси фаровете.

— Вземи бинокъла и виж дали ще вдигне телефона — инструктира младия детектив той.

Докато Чу изпълняваше нареждането, Хари провери дали някой в клуба не гледа през прозореца в тяхната посока.

— Кой от всички е Чан?

— Онзи в левия край, до мъжа с шапката.

Бош можеше да различи силуета му, но беше прекалено далече, за да разпознае в него човека на записа от „Форчън Ликърс“.

— Смяташ ли, че е той, или просто приемаш мнението на Тао?

— Не, разпознаването му е сигурно — настоя Чу. — Той е.

Хари си погледна часовника. Херера вече трябваше да е набрал номера. Започваше да губи търпение.

— Между другото, какъв е планът? — попита Чу.

— Продължаваме да водим следствието, детектив. Ще потвърдим номера, после ще вземем съдебна заповед за подслушване. Ще започнем да го подслушваме и ще научим разни неща. С кого разговаря, какво крои. Може да го чуем да приказва за Ли. А може би няма. Тогава ще го подплашим и ще видим с кого ще се свърже. Ще започнем да стягаме примката. Важното е да не прибързваме и да го направим както трябва. Без да вдигаме много шум.

Чу не отговори. Той продължаваше да наблюдава клуба с бинокъла.

— Я ми кажи, имаш ли им доверие на ония двамата, Тао и Херера? — попита го Бош.

Младият детектив не се поколеба.

— Да. Ти не им ли вярваш?

— Не ги познавам, затова и не им вярвам. Знам само, че ти си си присвоил моето разследване и си раздрънкал всичко из цялото полицейско управление на Монтерей Парк.

— Виж, опитвах се да постигна някакъв напредък и успях. Разпознахме заподозрения.

— Да, разпознахме го и да се надяваме, че нашият заподозрян няма да узнае за това.

Чу отпусна бинокъла и го погледна.

— Според мен си бесен, просто защото не си го направил ти.

— Не, Чу, не ме интересува кой ще го направи, стига да е както трябва. В представите ми за правилно водене на следствие не влиза да свалям картите си пред непознати.

— На никого ли нямаш доверие бе, човек?

— Наблюдавай клуба — строго отвърна Бош.

Китаецът отново вдигна бинокъла пред очите си.

— Вярвам на себе си — заяви Хари.

— Само се чудя дали не е заради мен и Тао. Дали не е това проблемът.

Бош рязко се завъртя към него.

— Не почвай пак с тия глупости, Чу. Не ми пука какво се чудиш. Можеш да си се върнеш в ЗБАБ и да не ми се бъркаш в разследването. Аз не съм те викал…

— Чан току-що вдигна.

Хари погледна към клуба. Стори му се, че вижда мъжа, посочен му като Чан, с телефон до ухото си. После отпусна ръка.

— Затваря — съобщи Чу, — номерът е валиден.

Бош излезе на заден от паркинга и се насочи обратно към супермаркета.

— Все пак не ми е ясно защо се мотаем с някакъв си телефонен номер — каза Чу. — Защо просто не арестуваме онзи тип? Имаме го на запис. Същия ден, по същото време. Ще го използваме, за да пречупим Чан.

— Ами ако не успеем? Ще останем с празни ръце. И прокуратурата ще ни изхвърлят като мокри котета, ако им се явим само с оня запис. Трябва ни повече. Тъкмо на това се опитвам да те науча.

— Нямам нужда от учител, Бош. И смятам, че можем да го пречупим.

— Да бе, върви си вкъщи и продължавай да гледаш телевизия. Защо ще ни казва каквото и да е, по дяволите? На тия типове още отначало им се втълпява да си държат устата затворена, ако ги пипнат. Щом си се издънил, ще си траеш — по-нататък ние ще се погрижим за тебе.

— Нали никога не беше работил по случай, свързан с триада?

— Не съм, обаче някои неща са общовалидни и това е едно от тях. Имаш само една възможност. И не бива да я прецакаш.

— Добре, ще постъпим както искаш. Какво следва сега?

— Ще се върнем на паркинга и ще се отървем от твоите приятели. Оттук нататък поемаме ние. Следствието е наше, не е тяхно.

— Това няма да им хареса.

— Не ми пука дали ще им хареса. Така ще бъде и толкова. Измисли начин да го направиш любезно. Кажи им, че пак ще ги повикаме, когато сме готови да арестуваме нашия човек.

— Аз ли?

— Ти, да. Ти си ги повикал, ти ще ги отпратиш.

— Много ти благодаря, Бош.

— Пак заповядай, Чу. Добре дошъл в разследването на убийства.