Майкъл Конъли
Деветте дракона (16)

15.

Чан напусна апартамента си чак в девет сутринта в петък. И носеше нещо, което моментално разсъни Бош.

Голям куфар.

Хари позвъни на Чу, за да се увери, че е буден. Бяха разделили нощното наблюдение на четиричасови смени и се редуваха да спят в колите си. Детективът от ЗБАБ трябваше да спи от четири до осем, но Бош още не го беше чувал.

— Буден ли си? Чан се появи.

— Какво прави? — сънено попита Чу. — Нали трябваше да ми се обадиш в осем?

— Качи куфар в колата си. Бяга. Мисля, че са го предупредили.

— За нас ли?

— Не, да си купи акции от „Майкрософт“. Не се прави на глупак.

— Кой би могъл го предупреди, Хари?

Чан седна зад волана и изкара колата си на заден от паркинга на жилищния блок.

— Точно това е въпросът. Но ако някой знае отговора, това си ти.

— Да не намекваш, че съм предупредил заподозрян в тежко престъпление?!

В гласа му звучеше типичното негодувание на обвинения.

— Не знам какво си направил — отвърна Бош, — обаче ти разтръби с какво се занимаваме из цял Монтерей Парк и сега Бог знае кой може да е предупредил нашия човек. Сигурно е само, че се кани да се чупи.

— Из цял Монтерей Парк ли? Какви си ги измисляш?!

Бош последва мустанга на север, като се движеше на една пряка разстояние от него.

— Онзи ден ми призна, че третият, на който си показал снимката на Чан, го разпознал. Това прави трима души — всички те имат партньори, всички се отчитат пред началството си.

— Е, това може би нямаше да се случи, ако не бяхме отпратили Тао и Херера, все едно им нямаме доверие.

Хари погледна в огледалото за Чу. Опитваше се да не позволи на яда си да го разсее. Точно сега не можеха да си позволят да изпуснат Чан.

— Избързай. Насочваме се към „Десето“. Когато излезе на шосето, ще се сменим и ти ще го поемеш.

— Ясно.

В гласа на по-младия детектив все още се долавяше гняв. Бош не го интересуваше. Ако бяха предупредили заподозрения за следствието, Хари щеше да открие виновника и да го съсипе, даже да се окажеше Чу.

Чан зави на запад по „Десето шосе“ и Чу скоро изпревари Бош, за да продължи проследяването. Хари се обърна към него и видя, че му показва среден пръст.

Бош се престрои в друга лента, изостана и позвъни на лейтенант Гандъл.

— Какво става, Хари?

— Имаме проблеми.

— Казвай.

— Първо, сутринта нашият човек качи куфар в багажника си и сега пътува към летището по „Десето шосе“.

— Мамка му, какво друго?

— Май са го предупредили да се скрие.

— А може да са му казали да напусне града, след като е очистил Ли. Недей да ловиш риба в мътна вода, Хари. Поне докато не си сигурен.

Бош се ядоса, че собственият му шеф не го поддържа, но можеше да го преживее. Ако бяха предупредили Чан и някъде в следствието беше проникнал ракът на корупцията, Хари щеше да го открие. Не се съмняваше в това. За момента обаче трябваше да се съсредоточи върху заподозрения.

— Да го арестуваме ли? — попита той.

— Убеден ли си, че ще се качи на самолета? Може да прави доставка или нещо подобно. Колко е голям куфарът?

— Голям е. Човек взима толкова голям куфар, когато няма намерение да се връща.

Гандъл въздъхна — поднасяха му поредната дилема и трябваше да вземе решение.

— Добре, ще поговоря с някои хора и ще ти се обадя.

Това най-вероятно щеше да е капитан Додс, а може би и някой от окръжната прокуратура.

— Има и добра новина, лейтенант — каза Бош.

— Да не повярваш! — възкликна Гандъл. — Каква е тя?

— Вчера следобед проследихме Чан до другия магазин. Оня в Долината, който се управлява от сина на жертвата. Изнудвал момчето, казал му, че трябва да започне да плаща, след като старецът му вече го няма.

— Страхотно! Защо не ми каза?

— Току-що го направих.

— Това вече ни дава основание за арест.

— За арест да, но сигурно не и за повдигане на обвинение. Момчето не иска да свидетелства. Ще трябва да даде показания, а не знам дали ще се съгласи. Пък и обвинението няма да е в убийство. Каквото всъщност ни трябва.

— Е, поне няма да позволим на нашия човек да се качи на самолета.

Бош кимна. В главата му започваше да се оформя план.

— Днес е петък. Ако го задържим и го вкараме в ареста максимално късно, изслушването в съда ще е чак в понеделник следобед. Това ще ни даде най-малко седемдесет и два часа, за да съберем улики.

— И изнудването ще остане като резервно обвинение.

— Точно така.

В този момент телефонът му иззвъня. Той предположи, че е Чу, и помоли Гандъл да му се обади веднага щом обсъди сценария с отговорните лица.

После прие втория разговор, без да погледне дисплея.

— Да?

— Хари?

Беше жена. Гласът му звучеше познато, но не успя да се сети веднага кой е.

— Да, кой се обажда?

— Тери Соп.

— А, здрасти, мислех, че ме търси партньорът ми. Какво има?

— Само исках да ти съобщя, че вчера ги убедих да използват твоята гилза в експериментите с електростатичното усилване. Ще видим дали ще успеем да получим отпечатък.

— Обичам те, Тери! Днес ли ще ми дадеш резултата?

— Не, ще продължим чак идната седмица. Навярно във вторник.

На Бош не му беше удобно да иска услуга, след като току-що са му направили такава, ала нямаше избор.

— Тери, няма ли някаква възможност да стане в понеделник сутрин?

— В понеделник ли? Едва ли ще стигнем до самата процедура преди…

— Проблемът е, че може би днес ще задържим заподозрения. Изглежда се опитва да напусне страната и сигурно ще се наложи да го арестуваме. Това означава, че имаме време до понеделник, за да му предявим обвинение, Тери. Ще ни трябва всичко, което успеем да намерим.

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Ще гледам да направя нещо. Междувременно, ако го арестувате, донеси ми отпечатъците му, за да мога да ги сравня веднага щом получа резултата от гилзата. Ако изобщо има резултат.

— Дадено, Тери. Страшно много ти благодаря.

Хари затвори и впери поглед в шосето пред себе си.

Не видя нито колата на Чу, червена мазда „Миата“, нито сребристия мустанг на Чан, и разбра, че са се отдалечили много. Той натисна клавиша за бързо набиране и се свърза с детектива от ЗБАБ.

— Къде си?

— Движим се на юг по „Четиристотин и пето“. Насочва се към летището.

Бош още беше на „Десето шосе“. В далечината напред видя изхода за „Четиристотин и пето“.

— Добре, ще ви настигна.

— Какво става?

— Обадих се на Гандъл и той в момента се консултира дали да задържим Чан.

— Не можем да го изпуснем!

— И аз така му казах. Ще видим обаче какво ще решат те.

— Искаш ли да се обърна към моя шеф?

Хари за малко да му отговори, че не желае да включва в играта още един началник, след като някъде по тръбата най-вероятно има теч.

— Чакай първо да видим какво ще реши Гандъл — вместо това дипломатично отвърна той.

— Съгласен.

Бош затвори и се запровира из трафика в опит да навакса изоставането си. Когато минаваше по надлеза за „Четиристотин и пето шосе“, видя колите на Чу и Чан на около осемстотин метра напред. Бяха попаднали в задръстване, предизвикано от сливането на лентите.

След като още два пъти си предадоха щафетата, Бош и Чу проследиха Чан до изхода за летището на „Сенчъри Булевард“. Ставаше ясно, че се готви да напусне града и ще се наложи да му попречат. Хари се обади на Гандъл и го включиха на изчакване.

Лейтенантът отговори след две безкрайни минути.

— Какво става при вас, Хари?

— Той е на „Сенчъри Булевард“, на четири преки от летището.

— Още не съм разговарял с никого.

— Предлагам да го задържим. Ще го арестуваме за убийство и в най-лошия случай поне ще го обвиним в изнудване. Ще го пуснат под гаранция, но съдията ще му забрани да пътува, особено след днешния му опит да се качи на самолета.

— Ти решаваш, Хари. Аз ще те подкрепя.

Което означаваше, че все пак Бош ще понесе отговорността, ако в понеделник всичко отиде по дяволите и Чан бъде освободен от затвора, за да напусне Лос Анджелис и никога да не се завърне.

— Благодаря, лейтенант. Ще те държа в течение.

Секунди след като затвори, Чан зави надясно и влезе в паркинга за дългосрочен престой, от който тръгваха маршрутки за всички терминали. Както очакваше, Чу му се обади.

— Дотук сме. Какво ще правим?

— Ще го задържим. Ще изчакаме да паркира и да извади куфара си от багажника. После ще го закараме в града и ще вземем съдебна заповед, за да претърсим куфара му.

— Къде ще го арестуваме?

— Аз си оставям колата на тоя паркинг, когато пътувам за Хонконг. Това са безкрайни редици от места за паркиране и спирки, от които тръгват маршрутките за терминалите. Ще паркираме там и ще се държим като пътници. Ще го задържим на спирката.

— Ясно.

Двамата затвориха. Бош водеше в момента, затова влезе в паркинга веднага след Чан и си взе билет от автомата. Бариерата се вдигна и той последва мустанга по главната алея. Когато заподозреният зави надясно по едно от разклоненията, детективът продължи напред и остави Чу да поеме форда.

Паркира на първото свободно място, което видя, изскочи от колата и се върна пеш до разклона, на който бяха завили Чан и Чу. Видя заподозрения на съседната алея — стоеше зад мустанга и с усилие вадеше големия куфар от багажника. Чу беше паркирал осем автомобила нататък.

Явно усетил, че ще изглежда подозрително без багаж на паркинг за дългосрочен престой, детективът от ЗБАБ се насочи към недалечната спирка, носейки куфарче и шлифер, все едно заминава в командировка.

Бош нямаше с какво да се дегизира, затова продължи между редиците, като се прикриваше зад колите.

Чан заключи автомобила си и помъкна към спирката тежкия стар куфар, който нямаше колела, днес почти задължителни за куфари с всякаква големина. Когато стигна, Чу вече го чакаше. Хари заобиколи зад един ван и излезе на две коли от тях. Така Чан нямаше да има време да забележи, че приближаващият се мъж не носи багаж на паркинг за дългосрочен престой.

— По-Чин Чан — високо произнесе Бош.

Заподозреният рязко се завъртя към него. Отблизо китаецът изглеждаше як и широкоплещест, направо огромен. Мускулите му се издуха.

— Вие сте арестуван. Моля, поставете ръце зад гърба си.

Чан изобщо не успя да реагира. Чу застана зад него и ловко закопча едната гривна на дясната му китка, докато в същото време хващаше лявата му ръка. Заподозреният направи опит за съпротива, по-скоро от изненада, отколкото съзнателно, ала Чу закопча и втората гривна.

— Каква таз работа? — негодуващо попита Чан със силен акцент. — Какво аз направил?

— Ще обсъдим всичко това, когато ви заведем в Дирекция на полицията, господин Чан.

— Аз се качва на самолет.

— Няма да е днес.

Бош му показа служебната си карта и представи Чу, като не пропусна да спомене, че младият детектив е от Звеното за борба с азиатския бандитизъм. Искаше това да се набие в главата на арестанта.

— Защо арестуван? — попита Чан.

— За убийството на Джон Ли.

Хари не забеляза изненада в реакцията му, но видя как Чан физически превключи на „заключен режим“.

— Иска адвокат — заяви той.

— Не бързайте, господин Чан — отвърна Бош, — първо да ви съобщим правата.

Той кимна на Чу, който извади от джоба си карта, прочете правата на арестувания и го попита дали ги разбира. Чан не отговори и отново поиска адвокат. Знаеше процедурата.

Хари се обади по телефона да повика патрул, за да откарат задържания в града, и автовоз, за да изтеглят колата му в полицейския гараж. Вече не бързаше — съдът работеше до два следобед и ако се забавеха до тогава, Чан щеше да остане в следствения арест през целия уикенд.

След около пет минути, прекарани в мълчание, докато арестантът седеше на пейката под навеса на спирката, Бош се обърна, посочи куфара и нехайно заговори Чан, сякаш въпросите и отговорите нямаха значение.

— Това като че ли тежи цял тон. За къде се беше запътил?

Чан не отговори. Когато си под арест, не завързваш общ разговор. Гледаше право пред себе си и с нищо не показваше, че е чул въпроса на Бош. Чу му го преведе и получи същия резултат.

Бош сви рамене, като че ли това не го интересуваше особено много.

— Хари — повика го Чу.

Телефонът на Бош извибрира двукратно, което означаваше, че е получил есемес. Той даде знак на колегата си да се отдалечат на няколко метра от навеса, за да не ги чува Чан.

— Какво мислиш? — попита Чу.

— Ами, явно няма намерение да разговаря с нас и поиска адвокат. Това е.

— Какво ще правим?

— Първо ще протакаме колкото може повече. Няма да бързаме да го водим в Дирекцията, после ще забавим и регистрирането му. Той има право да се обади на адвоката си чак след като всичко това приключи и с малко късмет вече ще е минало два. Междувременно ще извадим съдебни заповеди за обиск на колата и куфара му и за проверка на мобилния му телефон, ако е в него. После ще продължим с апартамента и работното му място. Навсякъде, където ни позволи съдията. И да се надяваме, че до пладне в понеделник ще намерим нещо, например пистолета, защото в противен случай сигурно ще го освободят.

— Ами изнудването?

— То ни дава основание за арест, обаче няма да ни помогне, ако Робърт Ли не свидетелства.

Чу кимна.

— „Точно по пладне“, Хари. Имаше такъв филм. Уестърн.

— Не съм го гледал.

Бош погледна покрай дългата редица паркирани автомобили и видя, че към тях се приближава патрулка. Той махна с ръка.

После извади телефона си, за да провери есемеса. Дисплеят показваше, че е получил видеоклип от дъщеря си.

Щеше да го види по-късно. В Хонконг беше нощ и Миди трябваше да си е легнала. Сигурно не можеше да заспи и го чакаше да отговори, ала на него му предстоеше работа. Хари прибра джиесема си в момента, в който патрулката спря пред тях.

— Аз ще отида с Чан — съобщи на детектива от ЗБАБ — ако случайно реши да каже нещо.

— Ами твоята кола?

— Ще я прибера по-късно.

— Може би е по-добре аз да отида с него.

Хари го погледна. Знаеше, че колегата му е прав, защото говореше и двата езика и беше китаец. Това обаче щеше да означава частично да му отстъпи контрола върху следствието.

Щеше да означава и че му гласува доверие — само час след като обвинително е насочил показалец към него.

— Добре — накрая се съгласи той. — Върви с тях.

Чу кимна, явно разбрал значението на това решение.

— Само че минете по обиколния път — продължи Бош, — патрулните сигурно са от Пасифик. Първо се отбийте в участъка и ми се обади. Аз ще ти кажа, че планът се променя и ще го регистрираме в Дирекцията. Това би трябвало да удължи пътуването с около час.

— Ясно. Ще успеем.

— Искаш ли да докарам колата ти? Няма проблем да оставя своята тук.

— Не, не се безпокой, Хари. Ще оставя моята и по-късно ще я взема. И без това музиката ми няма да ти хареса.

— Нещо като музикален хотдог с тофу, а?

— За теб сигурно, да.

— Добре тогава, ще взема своята.

Бош инструктира двамата патрулни полицаи да качат Чан на задната седалка и да натоварят куфара му в багажника. После се обърна вече по-сериозно към Чу.

— Ще натоваря Ферас да организира получаването на заповедите за обиск. Всяко негово признание ще ни помогне с основанието за арест. Отговорът, че щял да се качи на самолета, всъщност е признание, че е щял да избяга. Опитай се да го накараш пак да се изпусне така, докато пътувате в патрулката.

— Но той вече заяви, че иска адвокат!

— Просто го заговори. Да не прилича на разпит. Помъчи се да узнаеш за къде е щял да лети. Това ще помогне на Игнасио. И не забравяй — разтакавай максимално нещата. Минете по по-красивия път, не по по-краткия.

— Ясно. Знам си работата.

Добре, аз ще изчакам автовоза. Ако стигнеш в Дирекцията преди мен, просто вкарай Чан в някоя от стаите за разпит и го остави да се пържи. Гледай да изключиш и видеокамерата — Игнасио ще ти покаже как. Не се знае — понякога, след като ги оставиш сами около час, тия типове се изповядват на стените.

— Разбрано.

— Успех.

Чу се вмъкна на задната седалка до Чан и затвори вратата. Бош удари с длан по покрива и проследи с поглед отдалечаващата се патрулна кола.