Майкъл Конъли
Деветте дракона (5)

4.

Детективите освободиха местопрестъплението и се върнаха в Дирекция на полицията едва към полунощ. Бош беше решил да не водят семейството на жертвата с тях за официален разпит. Уговориха се да дойдат в сряда сутринта и той ги остави да се приберат у дома със скръбта си. Скоро след като стигнаха в отдела, освободи и Ферас, за да даде възможност на по-младия си партньор да се опита да поправи щетите, нанесени на собственото му семейство. Хари остана сам, за да състави списък на веществените доказателства и за пръв път да обмисли случая, без да му пречат. Знаеше, че срядата ще бъде тежък ден — очакваха го разпитите на жената и сина на жертвата, щяха да излязат някои резултати от криминалистичните експертизи и лабораторните анализи, най-вероятно щеше да бъде насрочена и аутопсията.

Както и очакваха, обиколката на квартала се оказа безрезултатна, но по-късно вечерта успяха да открият един вероятен заподозрян. В събота следобед, три дни преди убийството, господин Ли се спречкал с младеж, който според него редовно крадял стоки от магазина му. Според разказа на госпожа Ли и превода на детектив Чу, тийнейджърът гневно отрекъл да е крал каквото и да е и извадил расисткия коз, заявявайки, че господин Ли го обвинява само защото е чернокож. Това беше смехотворно, тъй като деветдесет и девет процента от клиентите на магазина бяха жители на този обитаван от чернокожи квартал. Ала Ли не се е обадил в полицията. Просто изпъдил младежа и му казал никога повече да не се връща там. По думите на госпожа Ли, на излизане тийнейджърът заплашил мъжа й, че ще дойде пак и ще му пръсне черепа. На свой ред Ли извадил пистолета си изпод щанда и го насочил към момчето, уверявайки го, че е готов за идването му.

Това означаваше, че младежът е знаел за оръжието, което собственикът на магазина е държал под щанда. И че ако наистина е искал да изпълни заплахата си, е трябвало да действа бързо, убивайки Ли, преди китаецът да посегне за пистолета си.

На другата сутрин госпожа Ли щеше да прегледа снимките на известните членове на банди и да се опита да разпознае тийнейджъра. Ако беше свързан с Престъпниците от Хувър Стрийт, най-вероятно имаха фотографията му.

Бош обаче не беше напълно убеден в тази версия. Някои детайли от местопрестъплението не предполагаха убийство за отмъщение. Нямаше съмнение, че трябва да проверят версията и да разговарят с хлапака, но Хари не очакваше да приключат разследването с него. Щеше да е прекалено лесно, а този случай не му се струваше от лесните.

До кабинета на капитана имаше заседателна зала с дълга дървена маса. Стаята се използваше главно като трапезария и от време на време за съвещания или разискване на случаи, в чието разследване участват повече следствени групи. Тъй като в отдела нямаше никого, Бош беше пръснал върху масата току-що пристигналите от криминалистиката снимки от местопрестъплението.

Фотографиите бяха подредени в мозайка от застъпващи се образи, пресъздаваща цялото местопрестъпление; нещо като творбите на английския художник Дейвид Хокни, известно време живял в Лос Анджелис — някои негови фотоколажи документираха сцени от Южна Калифорния. Хари познаваше фотомозайките и твореца, защото за кратко с Хокни бяха съседи в хълмовете над прохода Кауенга. Въпреки че никога не се бяха срещали, Бош се чувстваше свързан с него, тъй като имаше навика да подрежда снимките от местопрестъпленията в мозайка, позволяваща му да търси нови детайли и перспективи. Хокни правеше същото с произведенията си.

Докато проучваше фотографиите, отпивайки от чашата черно кафе, което си беше направил, погледа му веднага привлякоха същите неща, които му бяха направили впечатление в магазина. Бутилките „Хенеси“ най-отпред в средата зад щанда бяха непокътнати. Не можеше да повярва, че убийството е извършено от член на улична банда, защото се съмняваше, че освен да вземе парите, гангстерът няма да се почерпи с поне едно шише „Хенеси“. Конякът щеше да е негов трофей. И е бил напълно достъпен, особено ако убиецът се е надвесил над щанда или го е заобиколил, за да събере гилзите. Тогава защо да не си вземе и „Хенеси“?

Това означаваше, че търсят убиец, който не се интересува от коняк. Убиец, който не е гангстер.

Следващата интересна особеност бяха раните на жертвата. Дори само те изключваха непознатия крадец от списъка на заподозрените. Трите куршума в гърдите не оставяха съмнение, че целта е била смъртта на Ли. Само че нямаше изстрел в лицето и това предполагаше, че убийството не е мотивирано от гняв или отмъщение. Бош беше разследвал стотици убийства, повечето с огнестрелно оръжие, и знаеше, че когато има изстрел в лицето, престъплението най-вероятно е на лична основа и убиецът е познавал жертвата. Следователно и обратното можеше да се смята за вярно. Три изстрела в гърдите не бяха на лична основа. Ставаше дума за бизнес. Хари беше убеден, че крадецът не е техният човек. Търсеха някого, който можеше изобщо да не е познавал Джон Ли. Някой, който хладнокръвно е влязъл и изстрелял три куршума в гърдите на китаеца, а после спокойно е изпразнил касата, събрал си е гилзите и е отишъл в задното помещение, за да извади диска от записващото устройство.

Бош смяташе, че това не е първото престъпление на извършителя. На другата сутрин трябваше да потърси подобни случаи в района на Лос Анджелис.

Разглеждайки снимката на лицето на жертвата, той изведнъж забеляза нещо ново. Кръвта по бузата и брадичката беше размазана, докато зъбите бяха чисти. По тях нямаше кръв.

Хари доближи фотографията към очите си и се опита да открие причината за това противоречие. Беше решил, че кръвта по лицето на Ли е от пронизаните му бели дробове, изкашляна при последните му мъчителни хрипове. Само че това не можеше да се случи, без по зъбите също да има кръв, нали?

Той остави снимката на масата и потърси в мозайката дясната длан на жертвата. Тя лежеше отстрани на тялото му. По пръстите имаше кръв. Кървава диря водеше към възглавничката на дланта.

Бош отново погледна размазаната по лицето кръв и внезапно разбра, че Ли е докоснал устата си с окървавената си ръка. Това означаваше, че е имало двойно пренасяне на кръв. Китаецът бе докоснал гърдите си, окървавил дланта си и след това пренесъл кръвта до устата си.

Въпросът беше защо. Дали е направил тези движения в предсмъртната си агония или причината е била друга?

Детективът извади мобилния си телефон и позвъни в следствения кабинет на моргата. Имаше номера като бутон за бързо избиране. Докато чакаше да му отговорят, той си погледна часовника. Дванайсет и десет.

— Съдебна медицинска.

— Касел там ли е още?

Макс Касел беше следователят, направил оглед на местопрестъплението във „Форчън Ликърс“ и вдигнал трупа.

— Не, току-що си… един момент, ето го.

Отсреща включиха на изчакване, после се обади Касел.

— Не ме интересува кой ме търси, тръгвам си. Върнах се само защото си забравих термочашата.

Бош знаеше, че Касел живее най-малко на един час път, в Палмдейл. Термочашите, които се включваха в запалката на колата, бяха задължителни за служителите, живеещи далеч.

— Обажда се Бош. Прибра ли вече моя човек в хладилната камера?

— Не, всички са заети. Засега го съхранявам с лед. Обаче приключих с него и си тръгвам, Бош.

— Ясно. Имам само един бърз въпрос. Провери ли му устата?

— Какво искаш да кажеш? Естествено, че му проверих устата. Това ми е работата.

— Нищо ли нямаше вътре? Нито в устата, нито в гърлото?

— Не, имаше нещо.

Хари усети притока на адреналин.

— Защо не ми съобщи? Какво е?

— Езикът му — изхили се Касел.

Адреналинът спадна и го обзе разочарование. Мислеше си, че е попаднал на нещо.

— Много смешно. Ами кръв?

— Да, по езика и в гърлото имаше малко кръв. Отбелязано е в доклада ми, който ще получиш утре.

— Но изстрелите са три. Белите му дробове трябва да са приличали на швейцарско сирене. Не би ли трябвало да има много кръв?

— Не и ако вече е бил мъртъв. Не и ако първият куршум е пронизал сърцето и то е спряло да бие. Виж, трябва да си тръгвам, Бош. Утре си планиран за два часа с Лаксми. Задай въпросите си на нея.

— Добре. Но сега говоря с теб. Струва ми се, че сме пропуснали нещо.

— Какво имаш предвид?

Хари впери очи в снимките пред себе си, местейки поглед от дланта на лицето и обратно.

— Според мен той е поставил нещо в устата си.

— Кой?

— Жертвата. Господин Ли.

Последва мълчание, докато Касел обмисляше думите му и навярно се питаше дали наистина е пропуснал нещо.

— Е, даже да е така, не видях нищо в устата и гърлото. Ако е глътнал нещо, това не е по моята част. Лаксми ще го открие утре, каквото и да е то.

— Ще й оставиш ли бележка да провери?

— Вече си тръгвам, Бош. Сам й кажи, когато дойдеш за аутопсията.

— За всеки случай й остави бележка.

— Добре, ще й оставя. Нали знаеш, тук вече не ни плащат за извънреден труд.

— Да, знам. И при нас е така. Благодаря, Макс.

Бош затвори и реши за момента да остави снимките. Аутопсията щеше да покаже дали заключението му е вярно и дотогава не можеше да направи нищо.

Двата диска, открити до записващото устройство, бяха прибрани в плоски пластмасови кутии и поставени в найлонови пликове. Датите бяха написани върху кутиите с тънкописец. Единият носеше датата 01/09, точно преди една седмица, а другият — 27/08. Хари ги занесе при аудио-видео системата в отсрещния край на заседателната зала и първо зареди в плеъра този от 27/08.

Екранът беше разделен на две части. Едната камера показваше магазина, включително щанда с касата, а другата — задното помещение. В горния край пишеше часа и датата. Записът бе в реално време. Тъй като магазинът беше отворен от единайсет сутринта до десет вечерта, Бош имаше да изгледа двайсет и два часа запис, освен ако не го превъртеше на бързи обороти.

Отново си погледна часовника. Можеше да остане в отдела цяла нощ и да се опита да разгадае загадката защо Джон Ли е отделил тези два диска, а можеше и да се прибере вкъщи и да си почине. Човек не знаеше къде ще го отведе едно разследване и винаги трябваше да използва възможността за почивка. Освен това, нищо в тези дискове не предполагаше, че са свързани с убийството. Дискът от записващото устройство липсваше, а тъкмо той беше важен.

По дяволите, помисли си Бош. Реши да изгледа първия диск и да види дали ще успее да разгадае загадката. Той придърпа един стол от масата, настани се пред телевизора и настрои бързината на четири пъти по реалната. Сигурно щеше да му отнеме по-малко от три часа да превърти диска. После щеше да се прибере и да поспи няколко часа, за да може на сутринта да дойде на работа едновременно с всички останали.

— Речено-сторено — измърмори под нос Хари.