Майкъл Конъли
Деветте дракона (42)

41.

На другата сутрин Бош и дъщеря му се заеха да сглобят някои от покупките си. Мади не беше на училище, защото записването й щеше да отнеме още един ден, докато документите се проврат през бюрокрацията на общинската училищна система — забавяне, което зарадва Хари, защото им оставяше малко повече време заедно.

Започнаха с компютърното бюро и стол, които бяха взели от „ИКЕА“ в Бърбанк. За четири часа бяха накупили училищни пособия, дрехи, електроника и мебели, които задръстиха колата на Бош и го изпълниха с угризение. За пръв път изпитваше такова чувство. Знаеше, че като купува на дъщеря си всичко, каквото му посочи или поиска, той се опитва да й купи щастие — и прошката, която се надяваше да дойде с него.

Беше преместил масичката настрани, за да може да пръсне частите на бюрото на пода в дневната. Според инструкциите, то можело да се сглоби само с един инструмент — малък ключ, който вървеше с него. Хари и Маделин седяха по турски на пода и се опитваха да се ориентират в схемата.

— Явно трябва да започнем, като монтираме страничните плоскости на плота — заяви тя.

— Сигурна ли си?

— Да. Виж, всичко, обозначено с единица, е част от първата стъпка.

— Според мен означава, че тия части са само по една.

— Не, защото двете странични плоскости са обозначени с единица.

— Аха.

Иззвъня телефон и те се спогледаха. Предишния ден Маделин беше получила нов джиесем, пак същия като на баща й. Само че още не си бе избрала свой тон на звънене и сега двата телефона имаха еднакви мелодии. През цялата сутрин й се обаждаха приятели от Хонконг, на които беше пратила есемеси, за да им съобщи, че е в Лос Анджелис.

— Май че е твоят — предположи момичето, — оставих моя в стаята си.

Бош бавно се изправи на крака. Коленете го боляха след седенето по турски. Успя да стигне до масата в трапезарията и да вдигне, преди оттатък да затворят.

— Хари, обажда се доктор Хинохос, как си?

— Работя, докторке. Благодаря, че отговаряш на съобщението ми.

Бош отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си.

— Извинявай, че ти се обаждам чак днес — каза Хинохос. — В понеделник тук винаги е напечено. Какво има?

Хинохос завеждаше Психологическия отдел на управлението, звеното, което осигуряваше психологическа помощ на служителите. С Хари се бяха запознали преди почти петнайсет години, когато й бяха възложили да му направи психологическа експертиза след сбиването му с неговия началник в Холивудския участък.

Бош се опита да говори тихо.

— Исках да те помоля за услуга.

— Зависи каква.

— Искам да поговориш с дъщеря ми.

— С дъщеря ти ли? Тя не живееше ли при майка си във Вегас?

— Преместиха се. През последните шест години живя в Хонконг. Сега е при мене. Майка й е мъртва.

По време на краткото мълчание, преди Хинохос да отговори, в ухото на Бош се разнесе сигнал за второ повикване, но той не му обърна внимание.

— Хари, знаеш, че тук приемаме само служители на полицията, не техните семейства. Мога да ти препоръчам детски специалист.

— Не искам някакъв детски психоаналитик. Ако исках, направо щях да отворя жълтите страници в указателя. Нали ти казах, че те моля за услуга. Искам дъщеря ми да разговаря с тебе. Ти ме познаваш, аз те познавам. Такива неща.

— Но тук не става така, Хари.

— В Хонконг я отвлякоха. И убиха майка й, докато се опитваше да я спаси. Детето има нужда от помощ, докторке.

— Господи Боже! Кога се е случило това?

— Миналия уикенд.

— О, Хари!

— Да, лошо. Тя трябва да поговори с някой друг, освен мен. Искам този човек да си ти, докторке.

Отново мълчание. Бош търпеливо зачака. Нямаше особен смисъл да препираш Хинохос. Знаеше го от собствен опит.

— Бих могла да се срещна с нея извън работно време. Тя искала ли е да разговаря с някого?

— Не, но аз й казах, че трябва, и тя не възрази. Мисля, че ще те хареса. Кога можеш да се срещнеш с нея?

Препираше, усещаше го. Но се налагаше.

— Днес имам малко свободно време. Например след обяд. Как се казва?

— Маделин. В колко часа?

— В един става ли?

— Разбира се. Там ли да я доведа или това ще е проблем?

— Не, няма проблем. Няма да я регистрирам като пациент.

Телефонът на Бош отново сигнализира. Този път той го смъкна от ухото си и погледна дисплея. Обаждаше се лейтенант Гандъл.

— Добре, докторке — каза Хари, — благодаря ти.

— Ще се радвам да видя и теб. Може би двамата трябва да си поприказваме. Знам, че бившата ти съпруга означаваше много за теб.

— Първо да се погрижим за дъщеря ми. После ще мислим за мене. Ще ти я доведа и ще ви оставя насаме. Може да се разходя до „Филипс“ или нещо подобно.

— До скоро, Хари.

Бош затвори и провери дали Гандъл му е оставил съобщение. Нямаше нищо. Той влезе в къщата и видя, че Маделин вече е сглобила главната структура на бюрото.

— Леле, момиче, не си поплюваш.

— Фасулска работа.

— На мен не ми изглеждаше така.

Тъкмо се настани на пода, когато в кухнята иззвъня стационарният телефон. Хари се изправи и се втурна да го вдигне. Беше стар стенен апарат без дисплей.

— Какво правиш, Бош?

Обаждаше се лейтенант Гандъл.

— Нали ти казах, че ще си взема няколко дни.

— Трябва да дойдеш тука и да доведеш дъщеря си.

Хари гледаше надолу към празната мивка.

— Дъщеря ми ли? Защо, лейтенант?

— Защото в кабинета на капитан Додс седят двама от Хонконгското полицейско управление и искат да разговарят с тебе. Ти нищо не ми спомена за всички ония трупове, които според тях си оставил след себе си.

Бош анализира опциите си.

— Кажи им, че ще се срещна с тях в един и половина — накрая отвърна той.

— В един и половина ли? — сопна се Гандъл. — За какво са ти цели три часа? Веднага идвай тука.

— Не мога, лейтенант. Ще се срещна с тях в един и половина.

Хари затвори и извади мобилния телефон от джоба си. Беше очаквал, че хонконгските ченгета все някога ще се появят, и вече имаше план.

Първо се обади на Сун И. Знаеше, че в Хонконг е късно, но не можеше да чака. Телефонът иззвъни осем пъти и се включи гласовата поща.

— Тук е Бош. Обади ми се, когато чуеш съобщението ми.

Той затвори и дълго се взира в екрана. Започваше да се безпокои. В Хонконг беше един и половина през нощта, време, по което Сун И не би трябвало да е далече от телефона си. Освен ако не е принуден.

Детективът потърси в списъка на контактите си и намери номер, който не бе използвал поне от години. Той го набра и този път му отговориха незабавно.

— Мики Холър.

— Обажда се Бош.

— Хари? Мислех, че няма…

— Струва ми се, че имам нужда от адвокат.

Оттатък последва кратко мълчание.

— Добре, кога?

— Веднага.