Майкъл Конъли
Деветте дракона (17)

16.

След като изчака автовоза, Бош, без да бърза, се отби да си вземе хамбургер от „Ин-ен-аут Бъргър“ край летището и се върна в отдела чак към един часа. Завари Игнасио Ферас да работи на компютъра си.

— Докъде стигнахме? — попита той.

— Почти свърших с формулярите за разрешението за обиск.

— Какво искаме?

— Обиск на куфара и колата и проверка на телефона. Предполагам, че колата е в гаража, нали?

— Току-що я докараха. Ами за апартамента му?

— Свързах се с консултантка от прокуратурата и й обясних какво ще правим. Тя ме посъветва да разделим искането на две части — първо за тия три обекти и да се надяваме, че ще намерим нещо, което ще ни даде основание да поискаме обиск и на апартамента. Според нея в момента щяло да е пресилено да включваме и жилището му.

— Добре, имаме ли съдия?

— Да, позвъних на секретарката на съдия Шампейн. Ще ме приеме веднага щом сме готови.

Ферас явно беше задвижил нещата.

— Звучи добре. Къде е Чу?

— Последно наблюдаваше нашия човек от видеозалата.

Преди да отиде при Чу, Бош влезе в своята кабина, хвърли ключовете си върху бюрото и видя, че детективът от ЗБАБ е оставил там тежкия куфар на Чан. Върху бюрото лежаха найлонови торбички с другите вещи на задържания — портфейл, паспорт, пачка банкноти, прихванати с щипка, ключове, джиесем и бордова карта, която явно беше разпечатал вкъщи.

Хари я прочете през найлона и установи, че Чан е имал билет до Сиатъл с „Аляска Еърлайнс“. Това го изненада, защото очакваше, че заподозреният е щял да пътува за Китай. Полетът до Сиатъл нямаше да мине за доказателство, че Чан се е опитвал да напусне страната, за да избегне съдебно преследване.

Той остави бордовата карта на бюрото и взе торбичката с телефона. Лесно можеше да отвори дневника на повикванията с номерата на познатите на Чан. Дори можеше да открие обаждане от номер, принадлежащ на ченге в Монтерей Парк, на Чу или някой друг, който е предупредил заподозрения за разследването. В паметта можеше да има имейли или есемеси, които да им помогнат да подкрепят обвинението в убийство.

Бош обаче реши да играе по правилата. Управлението и прокуратурата бяха издали директиви, нареждащи на полицаите да искат разрешение от съда, преди да преглеждат информацията в телефоните на заподозрените. Освен ако, естествено, не получеха такова разрешение от самия заподозрян. Отварянето на телефон се разглеждаше по същия начин като отваряне на автомобилен багажник при пътна проверка. Трябваше да го направят коректно, иначе съдът нямаше да признае уликите, открити във въпросния багажник.

Хари остави джиесема на бюрото. В него можеше да се крие ключът към разрешаването на случая, но щеше да почака разрешението на съдия Шампейн. В този момент телефонът на бюрото му иззвъня. На дисплея се изписа ХХХХХ, което означаваше, че повикването е прехвърлено от Паркър Сентър. Той вдигна слушалката.

— Бош слуша.

Не последва отговор.

— Ало? Тук е детектив Бош, с какво мога да ви помогна?

— Бош… можеш да помогнеш на себе си.

Акцентът определено звучеше азиатски.

— Кой се обажда?

— Помогни си сам и се откажи, Бош. Чан не е сам. Много сме. Откажи се, мамка му. Иначе ще има последици.

— Чуйте ме, вие…

Отсреща затвориха. Хари пусна слушалката върху вилката и се вторачи в мъртвия дисплей. Знаеше, че може да се свърже с централата в Паркър и да поиска номера, от който са се обадили. Ала знаеше и че онзи, който го беше заплашил, или е скрил номера си, или е използвал уличен телефон, или вече се е избавил от СИМ-картата. Нямаше да е толкова глупав, че да позвъни от номер, по който могат да го открият.

Вместо да мисли за това, той се съсредоточи върху часа и съдържанието на обаждането. Хората от триадата на Чан някак си вече бяха научили, че е арестуван. Той пак провери бордовата карта и видя, че самолетът е трябвало да излети в единайсет и двайсет. Това означаваше, че още е във въздуха и че не е възможно някой, който чака Чан в Сиатъл, да знае, че той не е на борда. И все пак хората на Чан отнякъде бяха разбрали, че е заловен от полицията. Знаеха и името на Бош.

В ума му отново нахлуха мрачни мисли. Освен ако заподозреният не беше имал среща на летището или не го бяха наблюдавали, докато Бош го е следил, фактите за пореден път сочеха към изтичане на вътрешна информация.

Хари излезе от кабинката си и се насочи към видеозалата, разположена между двете стаи за разпит в отдела. Камерите в тях подаваха видео и аудиосигнал и заподозрените можеха да се наблюдават от малкото помещение по средата.

Бош отвори вратата и завари Чу и Гандъл да гледат Чан на монитора. След неговото влизане тясното пространство окончателно се задръсти.

— Нещо ново? — попита той.

— Засега нито дума — осведоми го лейтенантът.

— Ами в колата?

— Нищо — отвърна Чу, — опитах се да завържа разговор, но той само повтори, че иска адвокат. С това се приключи.

— Тоя тип е железен — отбеляза Гандъл.

— Проверих самолетния му билет — каза Бош. — И Сиатъл не ни помага особено.

— Напротив — възрази Чу.

— Защо смяташ така?

— Предположих, че от Сиатъл е щял да пресече границата до Ванкувър. Имам познат в КККП и той успя провери пътническите списъци. Довечера Чан е щял да лети от Ванкувър за Хонконг. С „Катай Пасифик Къруейс“. Това категорично доказва, че се е опитвал да напусне страната бързо и незабелязано.

Бош кимна.

— Кралската канадска конна полиция?! Бива си те, Чу. Браво!

— Благодаря.

— Съобщи ли на Игнасио? Опитът на Чан да замете следите си ще ни помогне с искането на разрешение за обиск.

— Той знае и го е включил.

— Добре.

Хари погледна монитора. Окованите китки на Чан бяха заключени за желязна халка, завинтена в средата на масата. Широките му плещи още малко и щяха да пръснат шевовете на ризата му. Седеше с идеално изправен гръб, вперил празен поглед в стената насреща.

— Колко време ще ни оставите да протакаме, преди да го регистрираме, лейтенант?

Гандъл се смути. Не обичаше да го изправят пред проблеми, чието решение по-късно можеше да рефлектира върху него.

— Мисля, че вече достатъчно се забавихме. Чу ми каза, че на идване сте минали по обиколния път. Ако отлагате още много, съдията може да се заяде.

Бош си погледна часовника. Трябваха им още петдесетина минути, преди да позволят на Чан да се обади на адвоката си. Регистрацията включваше попълване на документи, взимане на отпечатъци и отвеждане на заподозрения в ареста, където щеше да му бъде осигурен достъп до телефон.

— Добре, можем да започваме процедурата. Само че няма да бързаме. Чу, влез при него и попълни формуляра. Ако извадим късмет, той няма да окаже съдействие и това ще отнеме още повече време.

Детективът от ЗБАБ кимна.

— Ясно.

— Ще го вкараме в ареста най-рано в два.

— Добре.

Чу се промъкна между лейтенанта и Бош и излезе от видеозалата. Гандъл понечи да го последва, но Хари потупа шефа си по рамото и му даде знак да остане. После изчака вратата да се затвори.

— Току-що ме заплашиха по телефона. Предупредиха ме да се откажа.

— От какво да се откажеш?

— От разследването. От Чан. От всичко.

— Откъде знаеш, че заплахата изобщо се е отнасяла за тоя случай?

— Оня, който ми се обади, говореше с азиатски акцент и спомена името на Чан. Каза, че Чан не бил сам, че трябвало да се откажа, иначе щяло да има последици.

— Опита ли се да проследиш номера? Смяташ ли, че е сериозно?

— С проследяването само щях да си изгубя времето. А що се отнася до заплахата, нека опитат. Аз ще ги чакам. Обаче въпросът е откъде знаят.

— Какво откъде знаят?

— Че сме задържали Чан. Арестуваме го и само след два часа някое от шибаните му приятелчета от триадата ми се обажда да ме заплашва. Някъде изтича информация, лейтенант. Първо предупреждават Чан, сега пък знаят, че сме го пипнали. Някой донася на…

— Чакай, чакай — това не е сигурно, Хари. Може да има друго обяснение.

— Нима? Тогава откъде знаят, че сме арестували Чан?

— Може да има много причини, Хари. Той е имал мобилен. Може да е трябвало да се обади от летището. Може да е всичко.

Бош поклати глава. Инстинктът му подсказваше обратното. Някъде изтичаше информация. Гандъл отвори вратата. Този разговор не му харесваше и бързаше да си тръгне. Но преди да излезе, той отново се обърна към детектива.

— По-добре внимавай. Докато не си сигурен в такова нещо, бъди много предпазлив.

Лейтенантът затвори вратата след себе си и остави Бош сам. Хари погледна монитора и видя, че Чу е влязъл в стаята за разпити. В момента седеше срещу Чан с химикалка и клипборд, готов да попълни формуляра за арест.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, господин Чан.

Задържаният не отговори и не показа нито с очи, нито с жест, че изобщо го е чул.

Чу преведе думите си на китайски, ала Чан остана ням и неподвижен. Това не изненада Бош. Той излезе от видеозалата и се върна в отдела, все още неспокоен и ядосан от телефонната заплаха и очевидната незаинтересованост на Гандъл както от самата заплаха, така и от предизвикалото я изтичане на информация.

Ферас го нямаше на бюрото му и Хари предположи, че вече е отишъл при съдия Шампейн с искането на разрешение за обиск.

Всичко зависеше от това разрешение. Бяха задържали Чан за опит за изнудване на Робърт Ли — ако младежът се съгласеше да подаде жалба и да свидетелства, — но това изобщо не им помагаше за обвинението в убийство. Бош се надяваше нещата да се навържат. Първата заповед за обиск щеше да им даде улики, с които да подкрепят искане на разрешение за други обиски, а те на свой ред щяха да доведат до голямата награда — оръжието на убийството, скрито някъде в апартамента или работното място на Чан.

Той седна на бюрото си и понечи да се обади на Игнасио, за да види дали съдията е подписала заповедта, но знаеше, че още е рано и Ферас ще му позвъни веднага щом получи разрешението. Хари разтърка очите си с длани. Цялото следствие беше спряло до подписа на Шампейн. Можеше само да чака.

После обаче си спомни, че не е изгледал видеоклипа, получен от дъщеря му. Знаеше, че Мади вече отдавна спи — в Хонконг минаваше четири сутринта. Освен ако тя не гостуваше с преспиване при приятелки и в такъв случай щеше да бодърства цяла нощ, но пък тогава нямаше да й се приказва с баща й.

Той извади мобилния си телефон и го отвори. Все още свикваше с всичките му техно джаджи. В последния ден от неотдавнашното гостуване на дъщеря му в Лос Анджелис бяха отишли в магазина за апарати и тя беше избрала за двамата модел, който да им позволи да общуват по всевъзможни начини. Бош не го използваше често за електронна поща, ала знаеше как да отваря трийсетсекундните клипове, които Мади обичаше да му праща. Той ги пазеше и често ги гледаше.

По-Чин Чан временно остана на заден план. Безпокойството за изтичането на информация се притъпи. Предвкусвайки удоволствието, Хари усмихнато натисна бутона и отвори последното й видеописмо.