Майкъл Конъли
Деветте дракона (35)

34.

Чу каза, че ще му трябва поне час, за да провери телефонния номер чрез връзките си в хонконгската полиция. Бош не искаше да губи толкова много време, когато дъщеря му всеки момент можеше да премине в други ръце, ала нямаше избор. Смяташе, че Чу напълно разбира спешността на ситуацията. Преди да затвори, той предупреди по-младия детектив да не съобщава за молбата му на никого от управлението.

— Още ли мислиш, че има изтичане на информация, Хари?

— Убеден съм, обаче сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ами аз? Имаш ли ми доверие?

— Нали ти се обаждам?

— Според мен ти не вярваш на никого, Хари. Обадил си ми се, защото не е имало към кого другиго да се обърнеш.

— Знаеш ли, просто провери тоя номер и ми позвъни.

— Естествено, Хари. Както кажеш.

Бош затвори и погледна Сун.

— Може да отнеме цял час.

Лицето на китаеца остана безизразно. Той завъртя ключа и запали колата.

— Трябва да хапнеш нещо, докато чакаме.

Хари поклати глава.

— Не, не мога да сложа нищо в уста. Не и докато тя е някъде там и… след всичко, което се случи. Стомахът ми… Не бих могъл да задържа нищо.

Сун угаси двигателя. Щяха да чакат там позвъняването на Чу.

Минутите се занизаха мудно. Бош мъчително усещаше, че всяка една от тях е безценна. Той анализира действията си чак до момента, в който беше приклекнал зад щанда на „Форчън Ликърс“, за да огледа трупа на Джон Ли, и осъзна, че неумолимото му преследване на убиеца е изложило други на опасност. Дъщеря му. Бившата му жена. Цяло семейство в далечния Туен Мън. Бремето на вината, което щеше да носи сега, бе най-тежкото през целия му живот и не знаеше дали ще го издържи.

За пръв път включваше „ако“ в уравнението на своя живот. Ако спасеше дъщеря си, щеше да намери начин да изкупи вината си. Ако не я видеше повече, за него никога нямаше да има изкупление.

Всичко щеше да свърши.

Тези мисли го накараха да потрепери и той се обърна и отвори вратата.

— Отивам да се поразходя.

Детективът слезе и затвори вратата, преди Сун да успее да го попита каквото и да било. Една от алеите минаваше успоредно на реката и Хари закрачи по нея. Вървеше със сведена глава, дълбоко потънал в черни мисли, без да забелязва хората, с които се разминава, и бързо движещите се лодки във водата.

Накрая разбра, че не помага нито на себе си, нито на дъщеря си, като се измъчва за неща извън негов контрол. Опита се да се отърси от тъмния саван, който се спускаше отгоре му, и да се съсредоточи върху нещо полезно. Въпросът за СИМ-картата от телефона на дъщеря му продължаваше да го смущава. Защо Маделин е съхранила в джиесема си номер под името „Туен Мън“?

След като анализира проблема, най-после му хрумна отговор, който по-рано му убягваше. Маделин беше отвлечена. Следователно трябва да й бяха взели телефона. И сигурно нейният похитител, а не тя, бе записал номера в джиесема й. Това заключение от своя страна предполагаше цял куп възможности. Пън беше записал клипа, за да го прати на Бош. Което означаваше, че телефонът е бил в него. Спокойно можеше да го е използвал, за да уговори размяната на Маделин срещу онова, за което е искал да я продаде.

Сигурно беше съхранил номера в картата. Или защото многократно го бе набирал по време на преговорите, или защото просто беше искал да остави следа, в случай че нещо се обърка. И тъкмо затова трябва да беше скрил картата в солта. За да бъде намерена.

Бош тръгна обратно към колата, за да сподели новото си заключение със Сун. Още от стотина метра разстояние видя, че китаецът стои до мерцедеса и възбудено му маха да се върне. Той погледна телефона в дланта си и провери дисплея. Не беше пропуснал обаждане и вълнението на бодигарда нямаше как да е свързано с разговора му с Чу.

Хари се затича натам.

Сун седна зад волана и затвори вратата. Бош скоро се вмъкна на своята седалка.

— Какво има?

— Нов есемес.

Той му показа екрана на джиесема си, въпреки че съобщението беше на китайски.

— Какво пише?

— „Какъв проблем? Кой си ти?“ — преведе Сун.

Детективът кимна. Изпращачът продължаваше да се преструва на неосведомен. Уж не знаеше за какво става дума, но фактът, че пращаше този есемес, без никой да го кара, показваше, че са напипали нещо.

— Как ще отговорим? — попита китаецът.

Бош мълчеше. Мислеше.

Телефонът на Сун завибрира и той погледна екрана.

— Обажда се. Той е. Същият номер.

— Не вдигай — бързо рече Хари, — има вероятност да провалим всичко. Винаги можем да му позвъним. Само виж дали ще остави съобщение на гласовата ти поща.

Джиесемът престана да вибрира и те зачакаха. Детективът се съсредоточи върху следващия им ход и тази крайно деликатна и смъртоносна игра. След малко Сун поклати глава.

— Няма съобщение. Вече щях да съм получил известие.

— Какво съдържат твоите изходящи съобщения? Пише ли ти името?

— Не, няма име. Използвам шаблона.

Чудесно. Анонимно изходящо съобщение. Онзи сигурно се надяваше да се сдобие с име, да чуе глас и изобщо да получи някаква информация.

— Добре, прати му есемес. Пиши, че няма да разговаряш по телефона, нито ще му пращаш повече съобщения, защото е опасно. Кажи, че искаш да се срещнете лично.

— Само това ли? Те питат какъв е проблемът. Да не им ли отговарям?

— Не, засега недей. Ще ги държим в неизвестност. Колкото по-дълго ги мотаем, толкова повече време даваме на Мади. Разбираш ли?

Сун кимна.

— Разбирам.

Той написа есемеса и го прати.

— Сега пак ще чакаме — рече китаецът.

Бош нямаше нужда да му го напомнят. Ала нещо му подсказваше, че чакането няма да е дълго. Примамката действаше и бяха хванали на въдицата онзи, който пращаше съобщенията. Едва успя да стигне до този извод, когато на телефона на Сун се получи нов есемес.

— Иска да се срещнем — прочете бодигардът. — В пет часа в „Джио“.

— Какво е това?

— Ресторант на Златния бряг. Много известен. В неделя следобед ще е претъпкан.

— На какво разстояние е Златният бряг?

— Близо един час с кола от тук.

Бош трябваше да има предвид възможността човекът, с когото си имаха работа, да ги разиграва, отпращайки ги на един час път. Той си погледна часовника. Скоро щеше да изтече час от разговора му с Чу. Преди да се ангажира със срещата на Златния бряг, трябваше да чуе какво ще му съобщи детективът от ЗБАБ. Докато Сун палеше колата и излизаше от парка, Хари отново набра номера на Чу.

— Детектив Чу.

— Бош е. Мина един час.

— Не съвсем, обаче още чакам. Свързах се и още не са ми се обадили.

— Разговаря ли с някого?

— Хм, не, оставих съобщение на моя човек в Хонконг. Сигурно заради нощния час може да не е…

— Изобщо не е нощ, Чу! Нощ е при тебе, не тук. Обаждал ли си се изобщо?

— Моля те, Хари, обадих се. Просто се обърках. Тук е нощ, там е неделя. Мисля, че понеже е почивен ден, той не отговаря на телефона си. Но се обадих и ще ти позвъня веднага щом науча нещо.

— Да бе, дотогава вече може да е късно.

Бош затвори. Съжаляваше, че изобщо се е доверил на Чу.

— Нищо — осведоми Сун той.

Стигнаха до Златния бряг за четирийсет и пет минути. Този курорт в западния край на Новите територии обслужваше гости както от континентален Китай и Хонконг, така и от целия свят. Над залива Касъл Пийк се издигаше висок, модерен хотел, а крайбрежният булевард беше обточен с ресторанти на открито.

Човекът с есемесите бе избрал „Джио“ далновидно. Заведението се намираше между две подобни и трите бяха пълни с клиенти. Сергиите с художествени и занаятчийски стоки по булеварда удвояваха броя на хората и местата, от които човек незабелязано можеше да наблюдава какво става наоколо. Това изключително много щеше да затрудни разпознаването на някого, който не иска да бъде разпознат.

В съответствие с плана, който бяха измислили по пътя, Бош слезе на входа на хотела. Двамата си свериха часовниците и Сун потегли нататък. Докато минаваше през сградата, Хари се отби в магазина за сувенири и купи слънчеви очила, бейзболна шапка със златната емблема на хотела, карта и фотоапарат за еднократна употреба.

В пет без десет той стигна до съседния на „Джио“ ресторант „Жълтото цвете“. Планът беше прост. Искаха да разпознаят притежателя на телефонния номер от списъка с контакти на Маделин и да го проследят, когато напусне „Джио“.

Покритите с бели навеси маси в „Жълтото цвете“, „Джио“ и в третия ресторант от отсрещната страна, „Биг Сър“, бяха разположени нагъсто. Морският бриз разхлаждаше клиентите и надуваше плата на навесите. Докато чакаше да го настанят, Бош ту си поглеждаше часовника, ту се озърташе към посетителите.

Имаше няколко големи групи, цели семейства, дошли да похапнат заедно в неделя следобед. Спокойно можеше да изключи тези маси от търсенето на собственика на мобилния телефон, защото не очакваше техният човек да е сред тях. Но въпреки това Бош скоро осъзна, че задачата му е почти безнадеждна. Фактът, че имат уговорка да се срещнат в „Джио“, не означаваше, че мъжът, когото търсят, е в ресторанта. Можеше да е във всяко от трите заведения и да прави същото като Хари — скришом да се опитва да разпознае онзи, който му е пратил съобщенията.

Детективът нямаше друг избор, освен да продължи по плана. Той повика с вдигане на показалец салонната управителка, която го отведе на лоша маса в ъгъла с изглед към трите ресторанта, но не и към морето. Там настаняваха единични клиенти — тъкмо на каквото се беше надявал Бош.

Той отново си погледна часовника и разгъна картата върху масата. Затисна я с фотоапарата и си свали шапката. Беше евтина и не много удобна. Радваше се, че може да се избави от нея.

За пореден път обходи с поглед ресторантите, ала никой клиент не му се стори подозрителен. Никой не седеше сам като него, нито пък с други загадъчни мъже, носещи тъмни очила или каквато и да е дегизировка. Започваше да си мисли, че примамката не е сработила. Че онзи се е досетил за плана им и ги е изиграл.

Погледна си часовника в момента, в който секундарникът застана на дванайсет. Пет часа. Първата проверка на Сун щеше да е точно в пет.

Бош вдигна очи към ресторантите с надеждата да зърне рязко движение — някой, който да поглежда пристигналия есемес на мобилния си апарат. Само че имаше прекалено много хора и не видя нищо необичайно. Секундите отлитаха.

— Здравейте, господине. Сам ли сте?

До масата му се бе приближила сервитьорка. Той не й обърна внимание, местейки поглед от човек на човек в „Джио“.

— Господине?

Бош отговори, без да я поглежда.

— Засега ми донесете чаша кафе. Чисто.

— Добре, господине.

Усети, че жената се отдалечава. Той прекара още една минута, вперил очи в тълпата. После разшири търсенето, включвайки „Жълтото цвете“ и „Биг Сър“ В момента само една жена разговаряше по джиесем.

Собственият му телефон завибрира в джоба му. Той го извади и отговори, знаейки, че е Сун.

— Онзи отговори на първия есемес. Пише само „Чакам“.

Според плана, точно в пет часа Сун трябваше да прати съобщение, че е попаднал в задръстване и ще закъснее. И сега беше получил отговор.

— Не виждам никого — осведоми го Хари. — Тия ресторанти са прекалено големи. Избрал е подходящо място.

— Да.

— Ти къде си?

— На бара зад „Биг Сър“. Не видях никого.

— Добре, готов ли си за следващия?

— Готов съм.

— Ще опитаме пак.

Бош затвори и в същото време сервитьорката му донесе кафето.

— Готов ли сте с поръчката?

— Още не. Трябва да прегледам менюто.

Тя се отдалечи. Хари отпи глътка от горещата течност, разтвори менюто и се зае да го чете, като държеше дясната си ръка на масата, за да може да следи часовника си. В 17:05 Сун щеше да прати следващия есемес.

Сервитьорката се върна и отново попита Бош за поръчката. Намекът беше ясен. Поръчвай или се махай.

— Имате ли гуай лан го?

— Това е желе от коруба на костенурка.

Произнесе го с тон, който предполагаше, че той е сбъркал.

— Знам. Лекарство за всичко. Имате ли?

— Не е в менюто.

— Добре, тогава просто ми донесете някакви нудълси.

— Какви да бъдат?

Жената посочи менюто. В него нямаше снимки и Бош се почувства безпомощен.

— Няма значение. Донесете ми пържен ориз със скариди.

— Само това ли?

— Да.

Той й подаде менюто, за да го остави на мира.

Сервитьорката се махна и Хари пак погледна часовника, преди да продължи да наблюдава ресторантите. Следващият есемес вече беше пратен. Детективът бързо плъзна очи от маса на маса и не видя нищо необичайно. Телефонът на жената, която бе забелязал по-рано, отново иззвъня и тя поговори за кратко с някого. До нея седеше момченце, което изглеждаше отегчено и явно не се чувстваше комфортно в неделните си дрешки.

Джиесемът на Бош завибрира на масата.

— Получих нов отговор — съобщи Сун. — „Ако не дойдеш до пет минути, срещата се отменя.“

— Видя ли някого?

— Не.

— Прати ли следващия?

— Ще го пратя в пет и десет.

— Добре.

Хари затвори и остави телефона на масата. Бяха съчинили третия есемес така, че онзи най-после да се разкрие. В съобщението щеше да пише, че Сун отменя срещата, защото е забелязал опашка и смята, че е полицията. И щеше да посъветва непознатия незабавно да напусне „Джио“.

Сервитьорката му донесе купа с ориз. Скаридите най-отгоре бяха цели, с бели от варенето, изпъкнали очи. Бош отмести купата настрани.

Джиесемът му завибрира. Той си погледна часовника, преди да отговори.

— Прати ли го вече?

Мълчание.

— Сун И?

— Хари, обажда се Чу.

Бош отново си погледна часовника. Беше време за следващия есемес.

— Ще ти позвъня по-късно.

Той затвори и пак обиколи с поглед масите в трите ресторанта в очакване на онзи момент, в който непознатият ще се разкрие. Някой, четящ есемес или пишещ отговор.

Не се случваше нищо. Трябваше едновременно да наблюдава прекалено много хора и от безплодността на плана им започваше да усеща гърдите си кухи. Очите му се насочиха към масата, на която седяха жената с момчето, и той установи, че ги няма. Озърна се наоколо и ги видя да си тръгват. Тя крачеше бързо и мъкнеше детето за ръка. В другата си ръка носеше джиесема си.

Бош отвори своя телефон и позвъни на Сун, който отговори незабавно.

— Жената с момчето. Идват към теб. Мисля, че е тя.

— Видя ли я да получава съобщението?

— Не. Според мен е пратена да установи контакт. Друг е получавал есемесите. Трябва да я проследим. Къде е колата?

— Отпред.

Хари се изправи, остави три стодоларови банкноти на масата и се насочи към изхода.