Майкъл Конъли
Деветте дракона (30)

29.

Бош влезе в малката баня и дръпна мръсната найлонова завеса, отделяща облицованата с плочки душкабинка, но и тя беше празна. Върна се в стаята и погледна Елинор. После произнесе думите, които го ужасяваха.

— Няма я.

— Сигурен ли си, че точно това е стаята?

Сигурен беше. Вече бе успял да огледа мрежата от пукнатини и дупки от пирони на стената над леглото. Той извади сгънатата разпечатка от джоба на сакото си и я подаде на Елинор.

— Това е стаята.

Хари отново пъхна пистолета отзад на кръста си. Мъчеше се да не позволи на изгарящото усещане за безпомощност да го погълне и да не се поддаде на страха. Само че нямаше представа как да продължи нататък.

Елинор пусна снимката на леглото.

— Все трябва да има някакви следи, които да показват, че Мади е била тук.

— Да вървим. Ще слезем при оня тип на гишето и ще разберем кой е наемал стаята в петък.

— Не, почакай. Първо трябва да поогледаме. Тя застана на колене и надникна под леглото.

— Елинор, тя не е там отдолу. Няма я и трябва да побързаме. Обади се на Сун и му кажи да не се качва. Кажи му да докара колата.

— Не, това е невъзможно.

Коленичила до леглото и опряла лакти отгоре му, тя приличаше на дете, което си чете молитвата преди лягане.

— Хайде, Елинор, трябва да вървим. Ще я открием. Вече ти обещах. Просто трябва да продължим да я търсим. Това е. Трябва да запазим самообладание и да продължим нататък.

Той се опита да я избута към вратата, но Елинор се отскубна от него и се насочи към банята. Трябваше със собствените си очи да се убеди, че е празна.

— Моля те, Елинор.

Бившата му жена изчезна вътре и Бош я чу да дърпа завесата на душа. Малко по-късно отвътре се чу викът й.

— Хари!

Детективът бързо пресече стаята и влезе в банята. Елинор се беше надвесила отстрани над тоалетната и вдигаше кошчето за отпадъци. Тя се изправи и го протегна към него. На дъното имаше парче тоалетна хартия с кърваво петно.

Елинор го извади с два пръста. Петното беше по-малко от десетцентова монета. Големината му и тоалетната хартия предполагаха, че е било притиснато към раничка, за да спре кръвта.

Тя се облегна на Бош. Явно смяташе, че кръвта е на дъщеря им.

— Още не знаем какво означава тая кръв, Елинор.

Думите му не предизвикаха никаква реакция. Поведението й подсказваше, че е пред нервен срив.

— Упоили са я — произнесе тя, — забили са игла в ръката й.

— Още не можем да сме сигурни. Хайде да слезем долу и да разпитаме човека на гишето.

Елинор не помръдна. Взираше се в кръвта върху тоалетната хартия сякаш е червено-бяло цвете.

— Имаш ли в какво да го приберем?

Бош винаги носеше в сакото си по няколко пликчета с цип за веществени доказателства. Той извади едно и Елинор пусна вътре тампона. Хари затвори пликчето и го прибра в джоба си.

— Добре, да вървим.

Най-после излязоха в коридора. Докато вървяха, Бош придържаше бившата си жена през раменете и се взираше в лицето й. Почти очакваше тя да се втурне обратно към стаята. После обаче зърна в очите и да проблясва някакво пламъче.

— Хари?

Бош се обърна напред, като си мислеше, че е забелязала Сун.

От отсрещния край на коридора се приближаваха двама мъже. Крачеха решително един до друг и детективът разбра, че са същите, които бяха пътували заедно с тях в асансьора. Бяха се качили на шестнайсетия етаж.

В момента, в който мъжете видяха Хари и Елинор да се появяват в коридора, ръцете им се стрелнаха под саката към поясите им. Пръстите на единия се свиха около нещо и Бош инстинктивно усети, че онзи се готви да извади пистолет.

Хари опря дясната си ръка в средата на гърба на Елинор и я тласна по посока на асансьорите. В същия момент той плъзна лявата си ръка зад гърба си и стисна ръкохватката на собственото си оръжие.

Единият от мъжете извика нещо на непонятен език и вдигна пистолета си.

Бош извади оръжието си и го насочи към тях. В мига, в който откри огън, в коридора отекнаха изстрели и от отсрещния край. Хари неколкократно натисна спусъка, поне десет пъти, и продължи, след като видя двамата да се строполяват на пода.

Без да ги изпуска от прицел, той се насочи към тях. Единият лежеше върху краката на другия. Беше мъртъв и очите му сляпо се взираха в тавана. Вторият дишаше плитко и продължаваше да се мъчи да измъкне пистолета от пояса си. Бош погледна надолу и видя, че ударникът се е закачил за панталона му. Така и не беше успял да извади оръжието си.

Детективът се пресегна, отблъсна ръката му от пистолета и грубо го издърпа. Мъжът отпусна дланта си на пода. Хари плъзна оръжието по килима извън обсега на китаеца.

В горния край на гърдите му зееха две рани. Бош се бе целил в телата им и мерникът му беше точен. Кръвта на ранения бързо изтичаше.

— Къде е тя? — попита Хари. — Къде е тя?

От устата на мъжа се разнесе хрип, последван от струйка кръв, която се стече по бузата му. Щеше да умре най-много до минута.

Бош чу нататък по коридора да се отваря врата, която бързо се затвори. Той се озърна, ала не видя никого. Повечето хора на такива места не искаха да се замесват. И все пак някой щеше да съобщи за изстрелите и полицията съвсем скоро щеше да се появи в хотела.

Хари отново погледна умиращия.

— Къде е тя? Къде е моята…

После видя, че мъжът вече е мъртъв.

— Мамка му!

Той се изправи и се обърна към асансьорите.

— Трябва да са…

Елинор лежеше на пода. Бош се втурна натам и коленичи до нея.

— Елинор!

Твърде късно. Отворените й очи бяха слепи като на мъжа в коридора.

— Недей, моля те, недей. Елинор!

По тялото й не се виждаха рани, но тя не дишаше и очите й бяха неподвижни. Хари я разтърси за раменете, без да предизвика реакция. Той пъхна едната си ръка под главата й и отвори устата й с другата. И когато се наведе напред, за да вкара въздух в дробовете й, пръстите му напипаха раната. Бош измъкна дланта си от косата й. Цялата беше в кръв. Когато завъртя главата й настрани, видя отвора зад лявото й ухо и предположи, че китаецът я е улучил, когато той я е тласнал към асансьора. Сам я беше пратил под куршумите.

— Елинор — тихо прошепна детективът.

Наведе се напред и притисна лице към гърдите й. В ноздрите му нахлу познатото й ухание. Чу висок ужасен стон и разбра, че се е изтръгнал от собствената му уста.

Не помръдна цели трийсет секунди. Просто стоеше там. След това вратата на асансьора зад него се отвори и той най-после надигна глава.

От асансьора излезе Сун. Той плъзна поглед по коридора и очите му спряха върху Елинор.

— Елинор!

Бодигардът се затича към нея. Бош си помисли, че за пръв път го чува да произнася името й.

— Мъртва е — каза Хари. — Съжалявам.

— Кой беше?

Бош бавно се изправи.

— Ония двамата ей там стреляха по нас — монотонно съобщи той.

Сун погледна към отсрещния край на коридора и видя мъжете на пода. На лицето му се изписаха смут и ужас. После пак се обърна към Елинор.

— Не!

Хари отново излезе в коридора и вдигна пистолета, който беше измъкнал от пояса на мъжа. Без да го погледне, той го пъхна в собствения си пояс и се върна при асансьора. Сун стоеше на колене до тялото на Елинор и държеше ръката й в своята.

— Съжалявам, Сун И. Изненадаха ни.

Бош зачака. Китаецът мълчеше и не помръдваше.

— Имам да свърша нещо тук и после трябва да се махаме. Сигурен съм, че полицията вече идва насам.

Той постави длан върху рамото на Сун и го дръпна назад. После приклекна до Елинор, повдигна дясната й ръка, обви пръстите й около ръкохватката на пистолета, който бяха взели в Уан Цай, и стреля в стената до асансьора. Накрая внимателно постави дланта й заедно с оръжието на пода.

— Какво правиш? — попита Сун.

— Барутните следи. Пистолетът чист ли е или могат да го свържат с оня, от когото го взе?

Бодигардът не отговори.

— Сун И, чист ли е пистолетът?

— Чист е.

— Тогава да вървим. Трябва да слезем по стълбището. Повече нищо не можем да направим за Елинор.

Сун сведе глава за миг, после бавно се изправи.

— Дойдоха откъм стълбището — каза Бош. Имаше предвид мъжете, които ги бяха нападнали. — И ние ще минем оттам.

Тръгнаха по коридора, ала китаецът ненадейно спря, за да огледа двата трупа на пода.

— Хайде — подкани го Хари, — трябва да вървим.

Сун неохотно го последва. Излязоха през вратата на стълбището и се спуснаха надолу.

— Не са от триада — заяви бодигардът.

Бош беше две стъпала пред него. Той спря и се обърна да го погледне.

— Моля? Откъде знаеш?

— Не са китайци. Щом не са китайци, не са от триада.

— Какви са тогава?

— Индонезийци или виетнамци… май че виетнамци. Не са китайци.

Детективът продължи надолу и ускори ход. Оставаха им още единайсет етажа. Докато слизаше по стълбището, си мислеше за информацията на Сун и не разбираше как е свързана с онова, което вече му е известно.

Китаецът изостана назад. И нищо чудно, каза си Бош. Със слизането от асансьора животът му се беше променил безвъзвратно. Това щеше да забави всеки.

Скоро вече бе цял етаж пред него. Когато стигна долу, той отвори вратата съвсем лекичко, колкото да се ориентира. Изходът водеше към пешеходната алея между Чункин Маншънс и съседната сграда. Чуваше се уличен шум и сирени, което показваше, че „Нейтън Роуд“ е наблизо.

Някой рязко затвори вратата. Бош се обърна и видя Сун И, опрял длан на вратата. Той гневно насочи показалеца на другата си ръка към детектива.

— Ти! Ти я уби!

— Знам. Знам, Сун И. За всичко съм виновен аз. Моето разследване доведе до всичко това…

— Не, те не са от триада! Казах ти вече.

Хари неразбиращо го зяпна.

— Добре де, не са от триада. Но…

— Ти размахваш пари наляво-надясно и те са искали да те ограбят.

Бош продължаваше да не разбира. Сун искаше да каже, че двамата, които лежаха мъртви на петнайсетия етаж заедно с Елинор, просто са искали да му вземат парите. Нещо обаче не се връзваше. Той поклати глава.

— Те стояха пред нас на опашката за асансьора. Не бяха видели парите ми.

— Казали са им.

Хари се замисли за това и си спомни за мъжа на столчето. Бездруго искаше да се отбие при него. Сценарият на Сун правеше това още по-наложително.

— Трябва да се измъкнем оттук, Сун И. Полицаите ще блокират всички изходи, след като се качат горе и видят какво е положението.

Китаецът отпусна ръка от вратата и Бош отново я отвори. Нямаше никого. Двамата излязоха на уличката. Пет-шест метра наляво тя се вливаше в „Нейтън Роуд“.

— Къде е колата?

Сун посочи отсрещния край на алеята.

— Платих на един да я варди.

— Добре, изкарай колата отпред. Аз се връщам вътре, но няма да се бавя повече от пет минути.

— Какво ще правиш?

— Не ти трябва да знаеш.