Майкъл Конъли
Деветте дракона (41)

40.

В 11:00 в понеделник Бош чакаше пред следствения арест да освободят По-Чин Чан. Не беше сигурен какво ще направи или каже на убиеца, когато онзи излезеше през вратата като свободен човек. Но знаеше, че не може да изпусне този момент. Ако арестът на Чан се окажеше причината, довела до всичко, случило се в Хонконг, включително до смъртта на Елинор Уиш, Хари нямаше да може да живее с мисълта, че не се е изправил срещу него, когато е имал тази възможност.

Телефонът завибрира в джоба му и той се изкуши да не отговори, за да не се размине с Чан, но видя на дисплея, че е лейтенант Гандъл.

— Чух, че си се върнал.

— Да, щях да ти се обадя.

— Откри ли дъщеря си?

— Да, в безопасност е.

— Къде е?

Бош се поколеба, но не задълго.

— При мен.

— Ами майка й?

— Още е в Хонконг.

— Какви са намеренията ти?

— Тя ще живее при мен. Поне за известно време.

— Какво се случи там? Има ли нещо, за което да се тревожа?

Детективът не беше сигурен какво да му каже. Реши да отложи този разговор.

— Надявам се да няма последици. Но знае ли човек.

— Ще ти съобщя какво съм научил. Ще идваш ли насам?

— Хм, днес не. Трябва да си взема няколко дни, докато дъщеря ми посвикне. Да я запиша на училище, такива неща. Искам да я пратя и на психолог.

— Компенсации или отпуска? Трябва да го оформя.

— Няма значение. Май имам някакви компенсации.

— Тогава ще го запиша така. Ти как си, Хари?

— Добре съм.

— Предполагам, че Чу ти е съобщил за освобождаването на Чан.

— Да, каза ми.

— Скапаният му адвокат вече идва тук сутринта да му вземе куфара. Съжалявам, Хари. Нищо не можехме да направим. Нямахме доказателства, а ония два мата мухльовци в Долината не пожелаха да ни помогнат да го задържим за изнудване.

— Знам.

— Не ни помогна много и това, че твоят партньор през целия уикенд си кисна вкъщи. Бил болен.

— Да бе…

Търпението на Бош към Ферас се беше изчерпало, но това си оставаше между тях двамата. Още не искаше да го обсъжда с Гандъл.

Вратата на ареста се отвори и той видя оттам да излиза азиатец в костюм, с куфар в ръка. Не беше Чан. Мъжът задържа вратата с тялото си и махна на една чакаща кола на улицата. Детективът разбра, че моментът е настъпил. Онзи с костюма бе известният адвокат Антъни Уин.

— Трябва да вървя, лейтенант. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Да, когато решиш колко дни ще си вземеш, за да го включа в графика. Дотогава ще намеря някакво занимание на Ферас. Нещо в Дирекцията.

— Дочуване.

Бош затвори в момента, в който до тротоара спря черен кадилак „Ескалейд“ и По-Чин Чан излезе от ареста. Хари направи няколко крачки и застана на пътя му към колата. Уин бързо се вмъкна между двамата.

— Извинете, детектив — каза адвокатът, — препречвате пътя на клиента ми.

— Това ли правя, „препречвам“ му пътя? А той не се ли изпречи на пътя на Джон Ли?

Бош видя, че Чан се захилва и клати глава зад Уин. Зад детектива се затръшна врата и адвокатът насочи вниманието си натам.

— Снимайте тази сцена — нареди той.

Хари се озърна назад и видя, че от кадилака е слязъл мъж с видеокамера. Обективът й сочеше към него.

— Какво е това?

— Ако докоснете или тормозите господин Чан по какъвто и да е начин, детектив, всичко ще бъде документирано и пратено на медиите.

Бош отново се обърна към Уин и Чан. Хиленето ни Чан се беше превърнало в доволна усмивка.

— Да не си мислиш, че всичко е приключило, Чан? Където и да идеш, няма да е приключило. Ти и твоите хора направиха тоя въпрос личен, задник такъв, и аз няма да го забравя.

— Отдръпнете се, детектив. — Адвокатът явно играеше за пред камерата. — Господин Чан си тръгва, защото е невинен по обвиненията, които се опитахте да му скалъпите. И се връща в Хонконг заради полицейския тормоз в Лос Анджелис. Заради вас той вече не е в състояние да се радва на живота, който е водил тук в продължение на няколко години.

Хари се отстрани от пътя им и ги пусна да минат към колата.

— Това са пълни глупости, Уин. Вземи си камерата и си я напъхай в гъза.

Чан пръв се настани на задната седалка на кадилака, след което Уин даде знак на оператора да седне отпред.

— Вече имаме заплахата ви на запис, детектив — заяви адвокатът, — запомнете го.

Той седна до Чан и затвори вратата. Бош остана на тротоара и проследи с поглед отдалечаващия се „Ескалейд“, който навярно щеше да откара гангстера направо на летището, за да довърши своето напълно законно бягство.

Когато се върна в училището, Бош отиде в кабинета на заместник-директорката. Същата сутрин Сю Бамбро се беше съгласила да позволи на Маделин да присъства на часовете на осмокласниците, за да види дали ще й хареса там. Когато детективът влезе, Бамбро го покани да седне и му съобщи, че дъщеря му още била в час и се приспособявала отлично. Хари се изненада. Тя беше прекарала в Лос Анджелис по-малко от дванайсет часа след загубата на майка й и мъчителния уикенд в ръцете на нейните похитители. Беше се опасявал, че престоят в училището може да завърши катастрофално.

Той вече познаваше заместник-директорката. Няколко години по-рано една негова съседка, чието дете учеше там, го помоли да говори пред класа на хлапето за полицейската работа и престъпността. Бамбро беше интелигентна, практична администраторка и го подложи на подробен разпит, преди да му позволи да се изправи пред учениците. Дори адвокати в съда рядко го бяха разпитвали така. Тя бе заела твърда позиция за качеството на полицейската работа в града, но аргументите й бяха добре обмислени и ясни. Бош я уважаваше.

— Часът свършва след десет минути — осведоми го заместник-директорката, — тогава ще ви заведа при нея. Но първо искам да поговорим за нещо, детектив Бош.

— Казах ви миналия път, наричайте ме Хари. За какво искате да говорим?

— Ами, дъщеря ви много я бива да разказва. През голямото междучасие я чули да обяснява на други ученици, че току-що пристигнала от Хонконг, защото майка й била убита, а нея я отвлекли. Безпокоя се, че се самоизтъква, за да…

— Вярно е. Всичко.

— Какво искате да кажете?

— Маделин беше отвлечена и убиха майка й, докато се опитваше да я спаси.

— Мили Боже! Кога се случи това?

Бош съжали, че не е предупредил Бамбро още по време на сутрешния им разговор. Тогава просто й каза, че дъщеря му ще живее при него и иска да види дали училището ще й допадне.

— През уикенда — отвърна той, — снощи пристигнахме от Хонконг.

— През уикенда ли?! Истината ли ми казвате?

— Разбира се. Тя преживя много. Знам, че сигурно още е рано да я пращам на училище, но тая сутрин имах… ангажимент, който не можех да отменя. Сега ще я взема вкъщи и ако иска да се върне след няколко дни, ще ви съобщя.

— Ами часовете при психолог? Ами медицински преглед?

— В момента уреждам всичко.

— Не се колебайте да й осигурите помощ. Децата обичат да говорят за всичко. Просто понякога не искат да споделят с родителите си. Установила съм, че децата интуитивно разбират от какво имат нужда, за да се излекуват и оцелеят. След като е останала без майка и родителските грижи са новост за вас, Маделин може би ще се нуждае от външен човек, с когото да си говори.

Когато лекцията свърши, детективът кимна.

— Тя ще получи всичко, от което се нуждае. Какво трябва да направя, ако реши, че иска да учи тук?

— Просто ми се обадете. Вие сте от квартала и имаме свободни места. Ще трябва да се попълнят някои документи и да получим оценките й от Хонконг. Трябва да донесете акта й за раждане и в общи линии това е всичко.

Бош си помисли, че актът й за раждане навярно е в апартамента в Хонконг.

— Актът й за раждане не е в мен. Ще се наложи да подам молба да й издадат нов. Струва ми се, че е родена в Лас Вегас.

— Струва ли ви се?!

— Ъъъ… аз я видях за пръв път чак когато беше на четири. Тогава живееше при майка си в Лас Вегас и предполагам, че е родена там. Мога да я попитам.

Бамбро изглеждаше все по-озадачена.

— Паспортът й е в мен — прибави Хари, — там пише къде е родена. Просто не съм го поглеждал.

— Е, ще се задоволим с това, докато получите акта й за раждане. Мисля, че сега най-важното е да се погрижите за психичното здраве на дъщеря си. Това е страшна травма за нея. Трябва да я заведете на психолог.

— Не се тревожете, ще я заведа.

Звънецът би и Бамбро се изправи. Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по централния коридор. Сградата беше дълга и тясна, защото се издигаше на склона на хълма. Бош виждаше, че заместник-директорката все още се опитва да смели мисълта за преживяното от Маделин.

— Тя е силно дете — заяви Хари.

— Трябва да е — след такова преживяване.

Той смени темата.

— В какви часове е влизала?

— Започна с математика и после имаха кратка почивка преди обществените науки. След това отидоха на обяд, а сега излизат от испански.

— Тя учеше китайски в Хонконг.

— Сигурна съм, че това е само една от множеството трудни промени, на които ще бъде подложена.

— Както казах, тя има силен характер. Смятам, че ще се справи.

Бамбро се обърна и се усмихна.

— Като баща си, предполагам.

— Майка й беше още по-силна.

Коридорът се изпълни с дечурлига, които бързаха за следващите си часове. Заместник-директорката забеляза дъщерята на Бош преди него.

— Маделин — извика тя.

Хари й махна с ръка. Мади вървеше с две момичета — някак си вече беше успяла да завърже приятелство. Тя се сбогува с тях и дотича при баща си.

— Здрасти, тате.

— Ей, хареса ли ти?

— Май че мина добре.

Отговорът й прозвуча сдържано и Бош не знаеше дали е заради присъствието на заместник-директорката.

— Как беше по испански? — попита Бамбро.

— Хм, нищо не разбрах.

— Чух, че си учила китайски. Той е много по-труден от испанския. Мисля, че тук ще наваксаш много бързо.

— Сигурно.

Хари реши да й спести общия разговор.

— Е, ако си готова, Мад, да тръгваме по магазините.

— Готова съм.

Той погледна Бамбро и кимна.

— Благодаря Ви за съдействието. Ще Ви се обадя.

Дъщеря му се присъедини към благодарностите и двамата напуснаха училището. Качиха се в колата и Бош потегли нагоре по склона към дома им.

— Е, след като вече сме сами, как ти се стори наистина, Мад?

— Хм, добре беше. Просто не е същото, нали разбираш?

— Да, разбирам. Можем да ти потърсим частно училище. Има няколко в Долината.

— Не искам да съм момиче от Долината, тате.

— Съмнявам се, че изобщо би могла да бъдеш. Пък и нещата не се свеждат до това, в какво училище учиш.

— Според мен онова училище става — след кратък размисъл заяви тя. — Запознах се с няколко момичета, много симпатични.

— Сигурна ли си?

— Май че да. Може ли да започна от утре?

Бош я погледна, после отново насочи вниманието си към криволичещия път.

— Не ти ли се струва малко рано? Ти си тук едва от снощи.

— Знам, обаче какво да правя? Да кисна в оная къща и по цял ден да рева ли?

— Не, но мислех, че ако я караме по-постепенно, може да…

— Не искам да изоставам. Срокът е започнеш миналата седмица.

Той си спомни думите на Бамбро, че децата знаят от какво имат нужда, за да се излекуват, и реши да се довери на инстинкта на дъщеря си.

— Добре, щом така смяташ. Ще се обадя на госпожа Бамбро и ще й кажа, че искаш да се запишеш. Между другото, ти си родена в Лас Вегас, нали?

— Искаш да кажеш, че не знаеш, така ли?

— Знам, естествено, само исках да се уверя, защото трябва да ти издадем копие от акта за раждане. За училището.

Маделин не отговори. Бош спря под навеса до къщата.

— Значи във Вегас, нали?

— Да! Ти наистина не знаеше, признай си! Божичко!

Спаси го вибрирането на телефона му. Той го извади и без да погледне дисплея, каза на дъщеря си, че трябва да отговори.

Обаждаше се Игнасио Ферас.

— Хари, чух, че си се върнал и че дъщеря ти е в безопасност.

Новината стигаше до него със закъснение. Бош отключи кухненската врата и я задържа отворена пред дъщеря си.

— Да, всичко е наред.

— Няколко дни отпуска ли си взимаш?

— Имам такова намерение. Ти върху какво работиш?

— А, просто няколко неща. Пиша обобщенията за Джон Ли.

— Защо? Следствието приключи. Провалихме се.

— Знам, обаче документацията трябва да е пълна и остава да приложа към нея заверените от съда доклади за проведените обиски. В общи линии, затова ти се и обаждам. Ти замина в петък, без да оставиш никакви записки какво си открил при проверката на телефона и куфара. Аз вече написах доклада за колата.

— Не открих нищо. И тъкмо това е една от причините да не повдигнем обвинение, забрави ли?

Бош хвърли ключовете си на масата в трапезарията и проследи с поглед дъщеря си, която се отдалечи по коридора към своята стая. Ферас все повече го дразнеше. По някое време беше прегърнал идеята да наставлява младия детектив и да му предаде мисията си. Ала сега най-после трябваше да приеме, че Игнасио никога няма да се възстанови от раняването при изпълнение на служебните си задължения. Физически — да. Но не и психически. Никога нямаше да е пълноценен. Щеше да си остане книжен плъх.

— Значи да пиша, че не е открито нищо, така ли? — попита партньорът му.

Хари си спомни за визитката на хонконгската таксиметрова компания. Тя не му беше помогнала и не си струваше да я включват в доклада, който трябваше да подпише съдията.

— Да, нищо. Нямаше нищо.

— И същото за мобилния телефон.

Бош изведнъж се сети за нещо и в същия момент разбра, че навярно вече е късно.

— Същото и за самия апарат, обаче поискахте ли разпечатка от телефонната компания?

Чан можеше да е изтрил дневника на телефона си, но не беше в състояние да направи нищо с информацията, съхранявана от мобилния оператор. Отговорът на Ферас се забави за миг.

— Не, мислех… нали джиесемът беше в тебе, Хари? Реших, че ти си се свързал с компанията.

— Не съм, защото заминавах за Хонконг.

Всички телефонни компании имаха установени правила за предоставяне на данни. Полицията обикновено пращаше подписаната съдебна заповед по факса в правния им отдел. Не беше сложно, но някак си го бяха забравили. Сега Чан бе на свобода и навярно отдавна беше офейкал.

— По дяволите — изруга Бош, — трябваше да свършиш тая работа, Игнасио.

— Аз ли? Телефонът беше в тебе, Хари. Мислех, че ти си се заел с това.

— В мене беше, но ти се занимаваше със съдебните заповеди. Трябваше да провериш дали е направено, преди да си тръгнеш в петък.

— Глупости бе, човек. Мене ли обвиняваш?

— Обвинявам и двамата. Да, аз можех да го направя, обаче ти трябваше да провериш дали е свършено. Но не си проверил, защото си си тръгнал рано от работа и си забравил. Ти проваляш всичко, партньоре.

Ето, каза го.

— Това са пълни глупости, партньоре. Понеже не съм като тебе, не съм си изгубил семейството заради работата, не съм го изложил на опасност заради работата, ти смяташ, че провалям всичко, така ли? Не знаеш какви ги дрънкаш.

Тази словесна канонада смая Бош. Ферас беше улучил точно онова, което преживяваше през последните седемдесет и два часа. Накрая той се отърси и се взе в ръце.

— Игнасио — спокойно каза Хари, — така няма да се получи. Не знам кога ще се върна на работа, обаче, когато дойда, ще трябва да си поговорим.

— Добре. Ще те чакам.

— Естествено. Ти винаги си на бюрото си. До скоро.

Бош затвори, преди Ферас да успее да протестира срещу този последен изстрел. Беше убеден, че Гандъл ще го подкрепи, когато поиска нов партньор. Той се върна в кухнята да си вземе една бира и да разсее напрежението от разговора. Отвори хладилника и понечи да бръкне вътре, но в последния момент си помисли, че още е прекалено рано и ще шофира из Долината — нали с дъщеря си щяха да обикалят по магазините през останалата част от следобеда.

Хари затвори хладилника и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Маделин беше затворена.

— Готова ли си да тръгваме, Мади?

— Преобличам се. Ей сега идвам.

Отговорът й прозвуча рязко, сякаш искаше да каже „Не ме безпокой“. Нямаше представа как да го разбира. Първо щяха да ходят до магазина за джиесеми, а после за дрехи, мебели и лаптоп. Щеше да купи на дъщеря си каквото поиска и тя го знаеше. И все пак Маделин се държеше сдържано и Хари не беше сигурен за причината. Течеше едва първият му ден като баща на цял щат, а вече се чувстваше като корабокрушенец.