Майкъл Конъли
Деветте дракона (24)

23.

По време на полета над Тихия океан Бош спа на пресекулки. Четиринайсет часа във въздуха, притиснат до илюминатора, той нито веднъж не успя да се унесе за повече от петнайсетина — двайсет минути, без мислите за дъщеря му и неговата вина за похищението й отново да го събудят.

Прекалено зает през деня, за да размишлява, Хари се беше спасил от страха и угризението, от жестоките самообвинения. Бе успял да остави настрани всичко това, защото знаеше, че целта е по-важна от багажа, който носи. Но по време на полет 883 на „Катай Пасифик“ повече нямаше къде да бяга. Трябваше да поспи, за да е отпочинал и готов за предстоящото в Хонконг. Ала в самолета се чувстваше притиснат в ъгъла и вече не можеше да заобикаля угризенията и страха си. Обзе го ужас. Прекара повечето време седнал в сумрака, здраво свил юмруци и вперил празен поглед напред, докато самолетът се носеше в чернотата към мястото, където криеха Маделин. Това правеше съня му неспокоен, ако не и съвсем невъзможен.

Насрещните ветрове над Пасифика бяха по-слаби от очакваното и самолетът кацна по-рано на летището на остров Лантау — в 04:55. Бош грубо изтика неколцина пътници, за да извади багажа си от отделението над седалката, и се насочи към изхода. Носеше само малка раница с вещи, които може би щяха да му помогнат да открие и спаси дъщеря си. Когато отвориха люка, той изпревари всички останали и се насочи към митницата. Обзе го страх, докато се приближаваше към първия проверочен пункт — термоскенер, регистриращ болни от грип. Детективът се потеше. Дали угризението, което изгаряше подсъзнанието му, се проявяваше като грип? Нямаше ли да го спрат, още преди да е започнал най-важната операция в живота си?

Той се озърна назад към компютърния екран, покрай който беше минал. На монитора силуетите на пътниците се очертаваха като сини призраци. Нямаше издайнически червени проблясъци. Нямаше грип. Поне засега.

Митничарят на гишето прелисти паспорта му, пълен с входни и изходни печати от многобройните му пътувания през последните шест години. После провери нещо на компютърния екран, което Бош не можеше да види.

— Бизнес ли имате в Хонконг, господин Бош? — попита служителят.

И някак си успя да сдъвче единствената сричка от фамилията на детектива, произнасяйки я като „Боч“.

— Не — отвърна Хари, — дъщеря ми живее тук и често й гостувам.

Митничарят погледна преметнатата на рамото му раница.

— Явно сте чекирали останалия си багаж.

— Не, само с това съм. Идвам за кратко.

Служителят кимна и отново се обърна към монитора си. Бош знаеше какво ще се случи. Винаги, когато пристигаше в Хонконг, на митницата виждаха, че работи в органите на реда, и го пращаха за проверка на багажа.

— Носите ли оръжието си? — попита митничарят.

— Не — уморено отвърна Хари, — знам, че е забранено.

Инспекторът написа нещо на клавиатурата и както се очакваше, го насочи към гишето за проверка на багажа. Това щеше да му изгуби още петнайсет минути, но Бош запази самообладание. По-краткият полет му беше спестил половин час.

Вторият митничар внимателно претърси раницата и любопитно огледа бинокъла и другите вещи, включително плика с пари. Те обаче не бяха забранени за внасяне. Накрая помоли детектива да мине през детектор за метал и го освободи. Хари се насочи към зоната за получаване на багажи и забеляза гише за обмен на валута, отворено въпреки ранния час. Той отново извади плика с банкноти от раницата си и каза на касиерката, че иска да обмени пет хиляди щатски долара за хонконгски. Тези пари бяха неговата „застраховка за земетресение“ — държеше ги в оръжейния сейф в спалнята си. През 1994-та беше научил важен урок, когато земетресението, разлюляло Лос Анджелис, нанесе тежки щети на къщата му. Парица е царица. Не излизай от къщи без кеш. Сега сумата, която пазеше за такива случаи, щеше да му помогне в друго премеждие. Курсът бе малко по-нисък от осем към едно и неговите пет хиляди американски станаха на трийсет и осем хиляди хонконгски долара.

След като получи парите си, Бош закрачи към изхода в отсрещния край на помещението. Първата изненада за деня го очакваше в общата зала, където видя Елинор Уиш. Тя стоеше до мъж в костюм, заел разкрачената поза на бодигард, и леко му махна с ръка, в случай че не я е забелязал. Лицето й изразявани смесица от мъка и надежда. Когато се приближи, Хари трябваше да сведе очи към пода.

— Елинор, аз не…

Тя го прекъсна с кратка и неловка прегръдка. Показваше му, че трябва да оставят обвиненията за по-късно. Сега им предстояха по-важни неща. Елинор се отдръпна назад и посочи мъжа в костюма.

— Това е Сун И.

Бош кимна, но после му подаде ръка, жест, с който се надяваше да установи как да се обръща към него.

Другият мъж отговори на кимването и здраво стисна дланта му, ала не каза нищо. Е, щеше да разчита на помощта на Елинор с името му. Сун И изглеждаше петдесетинагодишен. На нейната възраст. Нисък и як. Гърдите и бицепсите му опъваха копринения костюм почти до пръсване. Носеше слънчеви очила, въпреки че още не се беше съмнало.

— Той ще ни вози, така ли? — попита бившата си жена Бош.

— Ще ни помага — поправи го тя. — Работи в охраната на казиното.

Детективът кимна. Поредната разгадана загадка.

— Знае ли английски?

— Да, знам — отговори му мъжът.

Хари изпитателно го погледна за миг, после пак се обърна към Елинор. Лицето й излъчваше позната решителност. Когато бяха заедно, често бе виждал това изражение. Тя нямаше да допусне спор по този въпрос. Мъжът беше част от сделката, иначе Бош трябваше да разчита само на себе си.

Ако обстоятелствата го наложеха, Хари можеше да ги остави и да продължи сам из града. И без това първоначалните му намерения бяха такива. Засега обаче щеше да приеме нейния план.

— Тя е и моя дъщеря. С теб съм.

— Добре тогава.

Тримата се насочиха към стъклената врата, която щеше да ги отведе навън. Бош остави Сун И да води, за да може да разговаря насаме с бившата си съпруга. Въпреки очевидното напрежение, изписано на лицето й, за него тя си оставаше най-хубавата жена на света. Носеше косата си небрежно вързана на опашка и това подчертаваше чистата, решителна линия на брадичката й. Колкото и рядко и при каквито и обстоятелства да се виждаха, той не можеше да я гледа, без да си мисли, какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вярваше, че двамата са създадени един за друг. Дъщеря им ги свързваше завинаги, ала това не му стигаше.

— Е, разказвай какво става, Елинор — започна Бош. — Полетът ми продължи близо четиринайсет часа. Какво ново тук?

Тя кимна.

— Вчера прекарах четири часа в мола. Когато си се обаждал от летището и си ми оставил гласова поща, трябва да съм била при охраната. Или не е имало сигнал, или просто не съм чула джиесема.

— Не се безпокой. Откри ли нещо?

— Записите от охранителните камери я показват с брата и сестрата, Куик и Хъ. От голямо разстояние. Не могат да бъдат разпознати — освен Мад. Нея ще я позная навсякъде.

— Вижда ли се отвличането?

— Нямаше отвличане. Тримата се мотаеха заедно, най-вече около заведенията за хранене. После Куик запали цигара и един човек възрази. Намеси се охраната и го изхвърли. Маделин излезе с него. Доброволно. И не се върнаха.

Бош кимна. Представяше си го. Можеше да е план, за да я примамят навън. Куик пали цигара, знаейки предварително, че ще го изгонят от мола и че Маделин ще го последва.

— Нещо друго?

— Това е всичко от мола. Куик е познат на охраната, обаче не могат да го идентифицират, нито му водят досие.

— По кое време са излезли?

— В шест и петнайсет.

Детективът пресметна наум. Беше петък. От излизането на дъщеря му от мола бяха изтекли почти трийсет и шест часа.

— Кога се мръква тук? Към колко часа?

— Обикновено към осем. Защо?

— Клипът, който ми пратиха, е заснет през деня. Значи по-малко от два часа, след като е напуснала мола с тях, тя вече е била в Коулун и са я заснели.

— Искам да видя записа, Хари.

— Ще ти го покажа в колата. Нали каза, че си получила съобщението ми? Провери ли за хеликоптерните площадки в Коулун?

Елинор кимна.

— Обадих се на шефа на отдел „Транспорт на клиенти“ в казиното. В Коулун имало седем хеликоптерни площадки на покриви на сгради. Прати ми списък.

— Добре. Ти обясни ли му защо се интересуваш?

— Не, Хари. Имай ми малко доверие.

Бош я погледна, после впери очи в Сун, който вървеше на няколко крачки пред тях. Елинор го разбра.

— Сун И е друго нещо. Той знае какво става. Мога да му се доверя. От три години е мой телохранител в казиното.

Хари кимна. Бившата му съпруга беше ценна стока за казино „Клеопатра“ в Макао. Плащаха й апартамента и вертолета, който я взимаше от Хепи Вали и я връщаше след работа — тя играеше на частните маси с най-богатите клиенти на казиното. Охраната в лицето на Сун И представляваше част от сделката.

— Е, жалко, че не е охранявал и Мади.

Елинор внезапно се закова на място и се завъртя към него. Сун не забеляза това и продължи напред. Тя доближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Можем да го обсъдим още сега, щом искаш, няма проблем. Ще си поговорим за Сун И, а също и за това как заради твоята работа дъщеря ми е в това… това…

Елинор не довърши изречението. Вместо това грубо го хвана за сакото и гневно го заразтърсва, после го прегърна и се разплака. Хари постави ръка на гърба й.

— Нашата дъщеря, Елинор. Нашата дъщеря. Ще я спасим.

Сун усети, че не са зад него, и спря. Озърна се назад към Бош със скритите си зад тъмните очила очи. Без да се откъсва от прегръдката й, Хари му даде знак с ръка да почака на разстояние.

Накрая Елинор се отдръпна назад и избърса очите и носа си с опакото на дланта си.

— Трябва да запазиш самообладание, Елинор. Ще имам нужда от теб.

— Престани да го повтаряш, моля ти се. Ще запазя самообладание. С какво ще започнем?

— Намери ли картата на метрото, за която те помолих?

— Да, в колата е.

— Ами визитката от Козуей Такси? Провери ли я?

— Не се наложи. Сун И вече знаеше за това. Известно е, че повечето таксиметрови компании назначават хора на триадите, които имат нужда от законна работа, за да не бъдат заподозрени от полицията. Повечето взимат лиценз за таксиметрова дейност и работят по някоя смяна тук-там за параван. Щом твоят заподозрян е носил визитката на управителя, сигурно е щял да се срещне с него, за да го вземе във фирмата, когато пристигне тук.

— Ходи ли на адреса?

— Снощи минахме оттам, но това е просто таксиметров гараж. Там зареждат и обслужват колите и разпределят шофьорите при застъпване на смяна.

— Разговаря ли с управителя?

— Не. Не исках да правя такъв ход, без да те питам. Само че ти вече беше в самолета. Пък и реших, че е задънена улица. Става дума за човек, който навярно е щял да вземе Чан на работа. Нищо повече. Сигурно постоянно го прави за триадите. Не би се замесил в отвличане. А ако е замесен, нямаше да се издаде.

Елинор може би имаше право, но ако другите им усилия да открият дъщеря си се проваляха, отново щяха да се върнат към управителя на таксиметровата компания.

— Добре — каза Бош. — Кога ще се съмне?

Тя се обърна към грамадната стъклена фасада на общата зала, сякаш за да прецени отговора си по небето. Хари си погледна часовника. 05:45. Беше в Хонконг близо час. Времето сякаш летеше.

— Може би след половин час — отвърна бившата му жена.

— Ами оръжието, Елинор?

Тя колебливо кимна.

— Ако си сигурен, Сун И знае къде да намериш. В Уан Цай.

Естествено, помисли си Бош, това е мястото, където можеш да си купиш оръжие. В Уан Цай подземният свят на Хонконг излизаше на повърхността. Беше ходил там само веднъж преди четирийсет години, по време на една отпуска от Виетнам. Ала някои неща и места никога не се променяха.

— Добре, да вървим към колата. Губим време.

Минаха през автоматичната врата и навън ги посрещна топъл влажен въздух. Бош веднага почувства кожата си лепкава от влагата.

— Къде отиваме първо? — попита Елинор. — В Уан Цай ли?

— Не, на Върха. Ще започнем от там.