Майкъл Конъли
Деветте дракона (10)

9.

По обратния път Чу каза на Бош, че през четиринайсетгодишната си служба никога не е присъствал на аутопсия и няма желание да променя това положение. Искал да се върне в ЗБАБ и да продължи издирването на ковчежника на триадата. Хари го остави в службата му и продължи към моргата на „Мишън Рауд“. Докато си облече престилка и стигне до зала 3, аутопсията на Джон Ли отдавна беше започнала. В окръжната съдебномедицинска служба извършваха шест хиляди аутопсии годишно. Залите бяха постоянно заети и патолозите не чакаха закъснелите ченгета. Добрият патолог можеше да извърши аутопсия час.

Това не беше проблем за Бош. Интересуваха го резултатите, а не самата процедура.

Трупът на Джон Ли лежеше гол на студената стоманена маса. Вътрешните органи бяха извадени през отворения гръден кош. Доктор Шарън Лаксми поставяше тъканни проби върху предметни стъкла на съседната маса.

— Привет, докторе — поздрави Бош.

Лаксми се обърна и го погледна. Не го позна веднага, заради маската и бонето, които носеше детективът.

Полицаите отдавна вече не можеха просто да влизат и да гледат: правилникът изискваше да носят пълно предпазно облекло.

— Бош или Ферас?

— Бош.

— Закъсняваш. Започнах без теб.

Лаксми беше дребна и мургава. От цялата й външност най-силно впечатление правеха силно гримираните й очи зад пластмасовата й маска. Сякаш разбираше, че очите й са единственото, което хората виждат зад защитното облекло, което носеше през повечето време. Говореше със слаб акцент. Но кой в Лос Анджелис нямаше акцент? Даже говорът на началника на полицията, чийто мандат скоро изтичаше, издаваше, че идва от Южен Бостън.

— Да, извинявай. Разпитвах сина на жертвата и се позабавих.

Той не спомена за сандвича с руло Стефани, който също му беше отнел известно време.

— Предполагам, че търсиш ей това.

Патоложката посочи със скалпела си една от четирите стоманени чашки, подредени на плота вляво от нея. Бош се приближи и погледна съдържанието им. Във всяка от тях имаше веществени доказателства, извадени от трупа — три деформирани куршума и една гилза.

— Намерила си гилза? При тялото ли беше?

— Всъщност, вътре в тялото.

— Вътре в тялото ли?!

— Точно така. В хранопровода.

Бош се замисли за нещата, които беше открил, анализирайки снимките от местопрестъплението. Кръвта по пръстите, брадичката и устните на жертвата. Но не и по зъбите. Подозрението му се оказваше вярно.

— Твоят убиец явно е голям садист, детектив.

— Защо смяташ така?

— Защото или е напъхал гилзата в гърлото на жертвата, или изхвърлената гилза някак си се е озовала и устата й от само себе си. Тъй като втората вероятност е едно на милион, залагам на първата.

Хари кимна — не защото беше съгласен с нея, а защото обмисляше сценарий, за който доктор Лаксми ни се бе сетила. Вече имаше представа какво се е случило зад щанда във „Форчън Ликърс“. Една от гилзите, изхвърлена от пистолета на убиеца, трябва да бе паднала върху умиращия Джон Ли или на пода близо до него. Бош предполагаше, че той или е видял извършителя да събира гилзите, или е знаел, че ще бъдат важно веществено доказателство в разследването на собственото му убийство. И че в последния миг от живота си Ли е взел гилзата и се е опитал да я глътне, за да я скрие от убиеца.

С последната си постъпка Джон Ли се беше опитал да даде на детектива важна улика.

— Чистила ли си гилзата? — попита Бош.

— Да, кръвта се беше придвижила нагоре по гърлото — гилзата я спираше като шлюз и не позволяваше на по-голямата част да излезе през устата. Трябваше да я почистя, за да видя какво е.

— Ясно.

— Той знаеше, че вероятността по гилзата да останат пръстови отпечатъци и без това е нищожна. Газовата експлозия при изстрелване на куршума почти винаги ги унищожаваше.

И все пак гилзата можеше да се окаже полезна за идентифициране на оръжието на убийството, ако откритите куршуми бяха прекалено деформирани. Хари погледна куршумите в чашките и веднага установи, че са с кухи върхове, които се бяха разширили и пръснали при попадането си в тялото. Нямаше представа дали някой от тях подлежи на сравнение. Оставените от отражателя, изхвъргача и ударника следи можеха да помогнат при идентифицирането и сравняването на пистолета, ако изобщо го откриеха. Гилзата щеше да свърже жертвата с оръжието.

— Искаш ли да чуеш обобщението ми, за да можеш да си тръгнеш?

— Да, докторе, давай.

Докато Лаксми го запознаваше с предварителните резултати от аутопсията, Бош взе четири прозрачни найлонови пликчета за веществени доказателства от лавицата над масата и постави в тях куршумите и гилзата. Патроните най-вероятно бяха деветмилиметрови, но окончателно потвърждение щеше да даде балистичната експертиза. Той написа върху всеки плик своето име и това на Лаксми, както и номера на делото, после повдигна полите на престилката си и ги прибра в джоба на сакото си.

— Първият куршум е попаднал в горната лява част на гърдите, пронизал е дясната камера на сърцето и е засегнал горните гръбначни прешлени, прекъсвайки гръбначния мозък. Жертвата веднага се е строполила на пода. Следващите два куршума са улучили десния и левия долен ъгъл на гръдната кост. Не мога да установя поредността на тези два изстрела. Пронизали са десния и левия бял дроб и са спрели в мускулите на гърба. Трите изстрела са довели до незабавно спиране на кардиопулмонарната дейност. Предполагам, че смъртта е настъпила след не повече от трийсет секунди.

Съобщението за прекъсването на гръбначния мозък като че ли отхвърляше работната хипотеза на Бош, че Ли нарочно е глътнал гилзата.

— След като гръбначният му мозък е бил прекъснат, можел ли е да движи ръката си?

— Не за дълго. Смъртта е била почти мигновена.

— Но не е бил парализиран, така ли? През тия последни трийсет секунди можел ли е да вземе гилзата и да я постави в устата си?

Лаксми се замисли над този нов сценарий.

— Според мен е бил парализиран. Куршумът обаче е заседнал в четвъртия торакален прешлен, прекъсвайки гръбначния мозък на това място, което със сигурност е довело до парализа. Но тя е започнала оттам и още е можел да движи ръцете си. Било е въпрос на време. Както казах, до пълното прекратяване на жизнените функции се е стигнало в рамките на една минута.

Бош кимна. Версията му продължаваше да е валидна. Ли можеше с последни сили да е взел гилзата и да я е поставил в устата си.

Зачуди се дали убиецът го е знаел. Най-вероятно му се беше наложило да заобиколи щанда, за да потърси гилзите. През това време Ли можеше да е глътнал едната. Откритата под тялото кръв показваше, че то е било преместено. Детективът предполагаше, че това се е случило по време на търсенето на липсващата гилза.

Обземаше го все по-силна възбуда. Гилзата представляваше важно веществено доказателство, ала още по-голямо значение имаше фактът, че убиецът е допуснал грешка. Трябваше колкото може по-скоро да занесе новите находки в балистиката.

— Добре, докторе, нещо друго?

— Може би е по-добре да видиш нещо още сега, отколкото да чакаш снимките. Помогни ми да го преобърнем.

Двамата отидоха при масата за аутопсии и внимателно претърколиха трупа настрани. Вкочаняването беше напълно изчезнало и процедурата не ги затрудни. Лаксми посочи глезените. Бош се наведе към тях и видя, че отзад на ходилата са татуирани миниатюрни китайски йероглифи. На единия крак бяха два, а на другия — три, разположени от двете страни на ахилесовото сухожилие.

— Снима ли ги?

— Да, ще приложа снимките към доклада.

— Може ли някой тук да ги преведе?

— Едва ли. Доктор Мин сигурно може, обаче тази седмица е в отпуска.

— Добре, дай да го смъкнем малко надолу, за да провеся краката през ръба на масата и да ги снимам.

Тя му помогна да плъзнат трупа по масата. Ходилата увиснаха надолу и Бош нагласи глезените един до друг, така че йероглифите да бъдат в един ред. Той бръкна под престилката си и извади мобилния си телефон, включи го на камера и направи две снимки.

— Готово.

Хари прибра телефона си и двамата върнаха тялото в предишното положение.

Той си свали ръкавиците и ги хвърли в кошчето за медицински отпадъци, после отново взе мобилния си и позвъни на Чу.

— Дай си имейла. Искам да ти пратя една снимка.

— На какво?

— На китайски йероглифи, които са татуирани на глезените на господин Ли. Интересува ме какво означават.

— Добре.

— Чу му продиктува служебния си електронен адрес. Бош разгледа фотографиите и му прати по-ясната, после прибра телефона.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, докторе?

— Това като че ли е всичко, детектив. Освен един факт, който може би ще трябва да съобщим на роднините му.

— Да?

Патоложката посочи един от съдовете за вътрешни органи на работната й маса.

— Куршумите само са ускорили неизбежното. Господин Ли е умирал от рак.

Бош се приближи и погледна в съда. Белите дробове на жертвата бяха извадени от тялото за претегляне и анализ. Лаксми ги беше отворила, за да проучи траекторията на куршумите. И двата долни дяла бяха тъмносиви от ракови клетки.

— Бил е пушач — отбеляза патоложката.

— Знам — отвърна Бош. — Колко време смяташ, че му оставало?

— Около година. Може би повече.

— Можеш ли да кажеш дали се е лекувал?

— Най-вероятно не. Със сигурност не е опериран. И не виждам следи от химио или лъчетерапия. Възможно е още да не е бил диагностициран. Но съвсем скоро е щял да разбере.

Хари се замисли за собствения си бял дроб. Не пушеше от години, но казваха, че уврежданията настъпват бързо. Понякога сутрин гърдите му тежаха и го стягаха. По време на едно разследване преди няколко години се беше изложил на висока радиация. Бяха го подложили на лечение, но винаги се бе надявал, че облъчването е убило онова, което би могло да се развива в гърдите му.

Той за пореден път извади мобилния си телефон, включи го на камера, надвеси се над съда с белия дроб и снима увредения орган.

— Какво правиш? — попита Лаксми.

— Искам да пратя снимката на един човек.

Бош провери резултата, после прати снимката по имейла.

— На кого? Не на роднините му, надявам се.

— Не, на дъщеря ми.

— На дъщеря ти ли?!

В гласа й прозвучаха нотки на възмущение.

— Трябва да види какви са резултатите от тютюнопушенето.

— Много мило.

Тя не каза нищо повече. Бош прибра телефона си и си погледна часовника. Двойният дисплей му показваше часа в Лос Анджелис и Хонконг — подарък от дъщеря му след множество телефонни обаждания посред нощ. В Лос Анджелис тъкмо минаваше три. Дъщеря му имаше петнайсетчасова преднина и спеше. Щеше да стане за училище след около час и тогава да види снимката. И негодуващо щеше да му се обади, ала по-добре такъв разговор, отколкото никакъв.

Тази мисъл го накара да се усмихне и Хари отново се съсредоточи върху работата си. Беше готов да продължи.

— Благодаря, докторе. За протокола, взимам веществените доказателства, за да ги занеса в балистиката.

— Разписа ли се за тях?

Лаксми посочи клипборда на масата и Бош установи, че тя вече е попълнила формуляра за предаване на веществени доказателства. Хари се подписа под потвърждението, че поема отговорността за изброените материали, и се насочи към изхода.

— Нали ще почакаш два дни за разпечатката? — попита патоложката.

Имаше предвид официалния доклад за аутопсията.

— Дадено — отвърна на излизане Бош.