Майкъл Конъли
Деветте дракона (32)

31.

През последните пет години единственият финансов принос на Хари Бош за издръжката на дъщеря му се свеждаше до цената на нейните пътувания до Лос Анджелис, джобните пари, които й даваше от време на време, и чека от дванайсет хиляди долара, който пращаше веднъж годишно, за да покрие половината от стойността на обучението й в скъпото частно училище „Хепи Вали Академи“. Бившата му съпруга не го беше молила за последното. Елинор Уиш печелеше добри пари и нито веднъж не бе искала от него, лично или чрез съда, нито долар за издръжка на детето. Самият Бош имаше нужда от това и я беше помолил да му позволи да помага по някакъв начин. Фактът, че плаща за образованието на Маделин, му даваше усещането, основателно или не, че играе важна роля в отглеждането на дъщеря им.

Постепенно започна да се интересува и от учението й. Или лично, по време на гостуванията си в Хонконг, или рано в неделя сутрин — за него — по време на ежеседмичните им телефонни разговори, двамата обсъждаха заниманията й в училище и той я разпитваше за домашните й.

От всичко това Хари беше придобил известни хаотични познания по хонконгска история. Затова и знаеше, че мястото, към което са се насочили, Новите територии, всъщност не е ново за Хонконг. Преди повече от век огромната зона около полуостров Коулун била взета под наем, за да изпълнява функцията на буфер срещу евентуални нашествия, застрашаващи британската колония. След изтичане на срока на наема през 1997-ма британците бяха върнали суверенитета над цял Хонконг на Китайската народна република и Новите територии бяха станали част от Специалния административен район, което позволяваше на Хонконг да продължи да функционира като един от световните финансови и културни центрове, уникален кръстопът на Изтока и Запада.

Новите територии бяха предимно селски, но властите строяха градски центрове, гъсто населени с най-бедните и необразовани жители на САР. Престъпността беше по-висока, парите — по-малко. Затова и триадите привличаха толкова много хора. Туен Мън беше едно от тези места.

— Когато бях малък, тук имаше много пирати — обади се Сун.

За пръв път през последните двайсетина минути някой нарушаваше мълчанието — и двамата бяха потънали в своите мисли. Тъкмо навлизаха в града по магистралата. Пред погледа на Бош се занизаха безкрайни редици от високи блокове, толкова еднообразни, че трябваше да са обществени жилищни комплекси, построени от властите. Заобикаляха ги ниски хълмове, гъсто покрити от по-малки и по-стари къщи. Нямаше лъскави небостъргачи. Беше сиво и потискащо — рибарско село, превърнато в гигантски жилищен комплекс.

— Какво искаш да кажеш? Че си от Туен Мън ли?

— Да, израснах тук. До двайсет и две годишна възраст.

— Бил ли си член на триада, Сун И?

Китаецът не отговори. Престори се, че е прекалено зает да гледа в огледалата, докато излизаха от магистралата.

— Не ме интересува, нали разбираш — каза Бош. — Интересува ме едно-единствено нещо.

Сун кимна.

— Ще я открием.

— Знам.

Пресякоха една река и навлязоха в каньон, образуван от стените на четирийсететажните сгради от двете страни на улицата.

— Ами пиратите? — попита Хари. — С какво се занимаваха те?

— Контрабандисти. Идваха по реката от Южнокитайско море. Контролираха я.

Детективът се зачуди дали Сун се опитва да му каже нещо, като споменава за това.

— Какво внасяха?

— Всичко. Оръжие и дрога. Хора.

— А какво изнасяха?

Сун кимна, сякаш Бош е отговорил, вместо да зададе въпрос.

— А какво изнасят сега?

— Електроника — след дълго мълчание отвърна бодигардът, — американски дивидита. Понякога деца. Момичета и момчета.

— Къде ги карат?

— Зависи.

— От какво?

— За каквото им трябват. Някои — за секс. Други за органи. Много хора от континента купуват момчета, защото нямат синове.

Бош си помисли за тоалетната хартия с кървавото петънце. Елинор беше направила прибързаното заключение, че са инжектирали Маделин, че са я упоили, за да не се съпротивлява. Сега Хари разбираше, че всъщност може да са й взели кръв, за да установят кръвната й група. И че може да са използвали тоалетната хартия, за да спрат кръвта след изтеглянето на иглата от вената.

— Тя би била много ценна, нали?

— Да.

Той затвори очи. Всичко се променяше. Може би не бяха отвлекли дъщеря му, за да го принудят да пусне на свобода Чан в Лос Анджелис. Може би се готвеха да я отведат или продадат в подземния свят, откъдето никога нямаше да се завърне. Хари се опита да изхвърли тази възможност от ума си и погледна през страничния прозорец.

— Имаме време — каза Бош, отлично съзнавайки, че говори на себе си, а не на Сун. — Още нищо не й се е случило. Няма да й направят нищо, преди да получат вест от Лос Анджелис. Даже изобщо да не са имали намерение да я върнат, още нищо не са й направили.

Той отново се обърна към Сун, който кимна в знак на съгласие.

— Ще я открием — повтори китаецът.

Хари се пресегна зад кръста си и измъкна пистолета на един от мъжете, които беше убил в Чункин Маншънс. За пръв път имаше възможност да го разгледа и веднага позна модела.

— Май че си прав — ония типове са били виетнамци.

Бодигардът се озърна към оръжието и отново насочи вниманието си към пътя.

— Моля те, не стреляй в колата.

Въпреки всичко, случило се досега, Бош се усмихна.

— Няма. Не се налага. Знам да боравя с него и се съмнявам, че оня е носил неработещ пистолет.

Той го прехвърли в лявата си ръка и погледна през мерника към пода. После го вдигна и отново го проучи. Беше „Колт“ четирийсет и пети калибър, модел 1911 А1, американско производство. Преди близо четирийсет години като войник във Виетнам бе имал абсолютно същото оръжие. С него се беше спускал в тунелите, за да издирва и убива врага.

Детективът извади заредения догоре пълнител и патрона от затвора. Провери действието на механизма няколко пъти и понечи да върне пълнителя на мястото му, но нещо надраскано отстрани го спря и той го доближи към очите си, за да го прочете.

Върху черната стомана бяха написани на ръка инициали и цифри, ала годините и дългата употреба, безброй зареждания и презареждания, почти ги бяха изличили. Като наклони повърхността настрани, за да освети надписа, успя да разчете „ДФИ, ефр, 27-ми“.

Изведнъж си спомни с какво внимание и грижа се бяха отнасяли към оръжието и боеприпасите си всички тунелни плъхове. Когато слизаш долу в мрака само с един „Колт“, фенерче и четири резервни пълнителя, проверяваш всичко по два пъти и после още веднъж. Тунелът не е място за пистолетни засечки, влажни боеприпаси и изтощени батерии. Бош и другарите му надписваха и пазеха пълнителите си така, както другите войници — цигарите и списанията си „Плейбой“.

Хари внимателно се втренчи в надписа. Който и да беше, този ДФИ трябваше да е бил ефрейтор от 27-ми пехотен полк. Което означаваше, че може да е бил тунелен плъх. Детективът се зачуди дали оръжието, което държи в ръка, е останало в някой тунел в Железния триъгълник^[1] и е било взето от студената мъртва длан на ДФИ.

— Пристигнахме — съобщи Сун.

Хари вдигна поглед. Китаецът беше спрял по средата на улицата. Зад тях не идваха други коли. Той посочи през предния прозорец един от жилищните блокове, толкова висок, че Бош трябваше да се наведе под сенника, за да види покрива. На всеки етаж имаше открити външни коридори, от които се влизаше в около триста апартамента. Почти навсякъде по перилата висеше пране, което превръщаше сивата фасада в пъстра мозайка, отличаваща я от еднотипните сгради от двете страни. Над тунела в средата, през който се влизаше в блока, имаше многоезичен надпис, съобщаващ нелепото име на сградата: Маями Бийч Гардън Истейтс.

— Адресът е на шестия етаж — прибави бодигардът, след като се консултира с регистрационния формуляр от Чункин Маншънс.

— Паркирай и ще се качим.

Сун кимна и подмина блока. На следващото кръстовище направи обратен завой и спря до тротоара пред детска площадка, заобиколена от триметрова ограда и пълна с деца и майки. Бош знаеше, че паркира там, за да не откраднат или ограбят мерцедеса, докато ги няма.

Двете странични стени на тунела бяха покрити с пощенски кутии, повечето с разбити ключалки и надраскани с графити. Стигнаха до няколко асансьора, пред които чакаха две жени, хванали за ръка малки деца. Те не обърнаха никакво внимание на Сун и Бош.

На малко гише седеше охранител, който дори не вдигна поглед от вестника си.

Двамата последваха жените в асансьора. Едната от тях пъхна ключ в ключалката в долния край на контролното табло и натисна два бутона. Преди да извади ключа, Сун бързо протегна ръка и натисна бутона за шестия етаж.

Шестият етаж беше първата спирка на асансьора. Сун и Бош се насочиха към третата врата отляво. Детективът забеляза, че до парапета пред вратата на съседния апартамент има малък олтар с кутия за горене на жертвоприношения за гладните духове, от която все още се вдигаше дим. Вонеше на изгоряла пластмаса.

Хари застана отдясно на вратата, пред която спря китаецът. Той пъхна ръка под сакото си и стисна ръкохватката на пистолета, но не го извади. В същото време усети, че раната му отново се отваря от рязкото движение. Пак щеше да започне да кърви.

Сун го погледна и Бош кимна в знак, че е готов. Бодигардът почука на вратата и зачака.

Никой не отговори.

Китаецът почука повторно. Този път по-силно.

Отново зачакаха. Бош хвърли поглед към мерцедеса оттатък площадката и видя, че засега е невредим.

Отвътре не се чуваше нито звук.

Накрая Сун отстъпи от вратата.

— Какво ще правим?

Хари се озърна към димящата кутия на десетина метра от тях.

— В съседния апартамент има някой. Да идем да попитаме дали не са виждали тоя тип наоколо.

Сун тръгна пръв и почука на следващата врата.

Този път им отвориха и навън надникна дребна шейсетинагодишна женица. Сун й кимна, усмихна се и заговори на китайски. Тя скоро се поотпусна и открехна вратата малко по-широко. Бодигардът продължи да говори. Накрая жената отвори вратата докрай и се отдръпна, за да ги пусне да влязат.

Докато Бош прекрачваше прага, Сун му прошепна:

— Петстотин хонконгски долара. Обещах й.

— Няма проблем.

Озоваха се в малък двустаен апартамент. Оскъдно мебелираната предна стая служеше за кухня, трапезария и дневна. Миришеше на врящо олио. Хари измъкна пет стодоларови банкноти от пачката си, без да я вади от джоба си, и ги пъхна под купичка сол на кухненската маса. После придърпа един от столовете и седна.

Сун и старицата останаха прави. Бодигардът продължи да говори на китайски и посочи Бош, който кимна и се усмихна, сякаш е разбрал всичко.

След три минути Сун прекъсна разговора, за да обобщи резултата.

— Тя се казва Фон-и Май и живее тук сама. Не била Виждала Пън Чинцай от вчера сутринта. Той живее в съседния апартамент заедно с майка си и по-малката си сестра. И тях не била виждала. Но ги чула привечер. През стената.

На каква възраст е Пън Чинцай?

Сун преведе въпроса, а после и отговора.

— Според нея на осемнайсет. Вече не ходел на училище.

— Как се казва сестра му?

Поредната размяна на реплики, след което Сун съобщи, че името на сестрата било Хъ. Само че не го произнесе по същия начин като дъщерята на Хари.

Бош обмисли цялата информация, преди да зададе следващия си въпрос.

— Сигурна ли е, че го е видяла вчера? В събота сутринта? Какво е правил?

Докато чакаше превода, той внимателно наблюдаваше жената. Отначало тя беше гледала Сун в лицето, но при последните отговори очите й шареха.

— Сигурна е — потвърди бодигардът. — Вчера сутринта чула шум пред вратата си и когато отворила, Пън бил там и горял жертвоприношение. Използвал нейния олтар.

Бош кимна, ала знаеше, че старицата или пропуска нещо, или направо лъже.

— Какво е изгорил?

Сун преведе въпроса. Докато отговаряше, тя гледаше настрани.

— Каза, че изгорил банкноти.

Хари се изправи и се насочи към вратата. Навън обърна кутията и изсипа съдържанието й. Беше по-малка от стандартна кофа за вода. По пода на коридора се пръсна димяща черна пепел. Фон-и Мий трябваше да е изгорила жертвоприношение през последния един час. Той взе една димяща пръчици от олтара и разбърка тлеещите останки. Имаше няколко късчета недогорял картон, но иначе почти всичко бе пепел. Бош продължи търсенето си и скоро откри парче стопена пластмаса, черно и безформено. Опита се да го извади, ала беше прекалено горещо.

Детективът се върна обратно в апартамента.

— Питай я кога за последен път е използвала олтара и какво е изгорила.

Сун му преведе отговора.

— Използвала го тази сутрин. И тя изгорила банкноти.

Бош стоеше прав.

— Питай я защо лъже.

Сун се поколеба.

— Питай я.

Китаецът зададе въпроса и жената отрече. Хари кимна, когато чу отговора й, после се приближи до масата, повдигна паничката сол и прибра петте банкноти в джоба си.

— Кажи й, че не плащаме за лъжи, но че ще й дам две хиляди за истината.

След като Сун й преведе думите му, старицата възрази, но поведението на бодигарда се промени и той гневно й излая нещо. Фон-и Май явно се уплаши, сключи ръце, сякаш го молеше за прошка, и отиде в другата стая.

— Какво й каза? — попита Бош.

— Че трябва да ни разкрие истината, иначе ще си изгуби жилището.

Хари повдигна вежди. Сун определено беше преувеличил.

— Тя си мисли, че съм полицай, а ти си ми началник — прибави той.

— Откъде й е хрумнало? — изненада се Бош.

Преди Сун да успее да отговори, жената се върна с картонена кутийка в ръце. Тя отиде направо при детектива, подаде му я, после се поклони и заотстъпва назад. Хари я отвори и видя вътре разтопени останки от изгорен телефон.

Докато Фон-и Май обясняваше нещо на китаеца, Бош извади собствения си мобилен телефон и го сравни с изгорения. Въпреки лошото му състояние, беше ясно, че апаратът, който старицата е извадила от кутията за жертвоприношения, е същият като неговия.

— Казва, че Пън изгорил ето това — преведе Сун. — Разнасяла се воня, която щяла да е неприятна за духовете, затова го извадила.

— На дъщеря ми е.

— Сигурен ли си?

— Аз й го купих. Сигурен съм.

Бош отвори собствения си телефон, влезе в папката със снимките и започна да ги преглежда. Накрая намери една нейна фотография в ученическа униформа.

— Покажи й я. Разбери дали я е виждала с Пън.

Сун показа дисплея на жената и й зададе въпроса.

Тя поклати глава и отговори, като сключи молитвено ръце, за да подчертае, че сега казва истината. Хари нямаше нужда от превод. Той се изправи и извади парите си. След като остави две хиляди хонконгски долара на масата — по-малко от триста щатски, — детективът се насочи към вратата.

— Да вървим.