Майкъл Конъли
Деветте дракона (21)

20.

На връщане към Дирекция на полицията той набра номера на бившата си жена. Първите й думи бяха:

— Има ли нещо ново, Хари?

— Не много, но работим по въпроса. Сигурен съм, че записът, който ми пратиха, е от Коулун. Това говори ли ти нещо?

— Не. Коулун ли? Защо там?

— Нямам представа. Но може би ще успеем да открием мястото.

— Искаш да кажеш, че полицията ще го открие.

— Не, ние с теб, Елинор. Когато пристигна. Всъщност още не съм си резервирал полет. Обаждала ли си се на някого? Научи ли нещо?

— Нищо не съм научила! — извика тя, стряскайки Бош. — Дъщеря ми е отвлечена, а аз не знам нищо! В полицията изобщо не ми вярват!

— Какви ги говориш? Обаждала ли си се в полицията?

— Да, обадих се. Не мога да седя със скръстени ръце и да те чакам до утре. Обадих се в Бюрото за борба с триадите.

Стомахът на Бош се сви. Не можеше да се насили да повери живота на дъщеря си в ръцете на непознати, макар и специалисти.

— И какво ти казаха?

— Вкараха името ми в компютъра и ме намериха. В полицията ми водят досие. Каква съм, къде работя. Знаят и за предишния път. Когато си помислих, че Мади е отвлечена, а се оказа, че е при приятелка. Затова не ми повярваха. Смятат, че пак е избягала и приятелките й ме лъжат. Казаха да изчакам един ден и ако не се появи, да им се обадя.

— Каза ли им за записа?

— Да, обаче не им направи никакво впечатление. Щом никой не искал откуп, сигурно било инсценирано от нея и приятелките й, за да привлекат внимание. Те не ми вярват!

Тя се разплака от гняв и страх, но Бош се замисли за реакцията на полицията и реши, че това всъщност може да е в тяхна полза.

— Елинор, чуй ме, според мен така е по-добре.

— По-добре ли? Как може да е по-добре? Полицията изобщо не я търси!

— Вече ти казах, не искам полицията да се намесва. Хората, които са я отвлекли, ще видят полицията от километър, но няма да забележат мен.

— Тук не ти е Лос Анджелис, Хари. Обстановката ти е непозната.

— Ще се ориентирам и ти ще ми помогнеш.

Отговорът й се забави. Бош почти стигна до Дирекция на полицията.

— Хари, трябва да ми обещаеш, че ще я намериш!

— Ще я намеря, Елинор — без колебание отвърна той. — Обещавам ти. Ще я намеря.

Бош влезе в главното фоайе и разтвори сакото си така, че закачената на колана му детективска значка да се вижда от новата модерна регистратура.

— Сега се качвам в асансьора — каза той, — връзката сигурно ще се разпадне.

— Добре.

Хари обаче спря пред асансьорите.

— Сетих се нещо. Когато разговаря с приятелките на Мади, успя ли да откриеш Хъ?

— Хъ ли?

— Да, Хъ. Според Мади името означавало „река“. Така се казвала една от приятелките й, с които киснела в мола.

— Кога беше това?

— Имаш предвид кога ми каза ли? Преди няколко дни. При вас трябва да е било четвъртък. Четвъртък сутрин, когато Мади отиваше на училище. Поприказвахме си и аз повдигнах въпроса за цигарите, за което ми беше споменала ти.

Елинор го прекъсна с възмутено сумтене.

— Какво има?

— Ето защо напоследък се държи отвратително с мен. Ти си ме издал!

— Не, нищо подобно. Пратих й една снимка, с която исках да я провокирам да ми позвъни и да обсъдим темата за цигарите. Получи се. И когато й казах, че е по-добре да не пуши, тя спомена за Хъ. Според нея, по-големият брат на Хъ идвал понякога в мола, за да я наглежда, и всъщност пушел той.

— Не познавам никаква нейна приятелка на име Хъ, нито брат й. Това сигурно показва до каква степен съм изгубила връзка с родната си дъщеря.

— Виж, Елинор, в моменти като тоя и двамата само можем да гадаем за всичко, което сме правили или говорили с нея. Но точно сега това ни разсейва от най-важното. Нали така? Не мисли за това какво си направила или си можела да направиш. Трябва да мислим как да я открием.

— Добре. Пак ще се обадя на приятелките й, които познавам. Ще проверя за Хъ и брат й.

— Виж и дали братът по някакъв начин е свързан с триадите.

— Ще опитам.

— Вече трябва да затварям. Един последен въпрос. Направи ли нещо по оная работа?

Бош кимна на двама детективи от „Грабежи и убийства“, които минаха покрай него на път за асансьора. Бяха от отдел „Неприключени следствия“, който се помещаваше в друга стая. Лицата им не показваха, че знаят какво става. Добре, помисли си Хари, Гандъл може би го пазеше в тайна.

— Оръжието ли имаш предвид? — попита Елинор.

— Да, него.

— Хари, тук още не се е съмнало! Ще се заема, когато съм сигурна, че няма да събудя хората.

— Добре, ясно.

— Обаче още сега ще се обадя да разпитам за Хъ.

— Хубаво. Който от двамата открие нещо, ще позвъни на другия.

— Дочуване, Хари.

Бош затвори и се насочи към асансьорите. Другите детективи вече се бяха качили и той взе следващия асансьор. Докато пътуваше нагоре сам, погледна телефона в ръката си и си помисли, че в Хонконг още не се е зазорило. Видеоклипът, който му бяха пратили, беше заснет по светло. Това означаваше, че дъщеря му може да е била отвлечена още преди дванайсет часа.

Не бе последвало второ съобщение. Хари отново натисна клавиша за бързо избиране и за пореден път се включи гласовата поща на Мади. Той прекъсна връзката и прибра джиесема.

— Жива е — изрече Бош на глас. — Жива е.

Успя да стигне до работното си място в „Грабежи и убийства“, без да привлече ничие внимание. Нямаше и следа от Ферас и Чу. Детективът извади бележник с телефонни номера от чекмеджето си и го отвори на страницата със самолетните компании, които осъществяваха полети от Лос Анджелис до Хонконг. Имаше избор между компаниите, ала това нямаше да му помогне да стигне много по-рано. Всички самолети излитаха между 23 и 1 часа и кацаха в неделя рано сутринта. Над четиринайсетчасовият полет и петнайсетчасовата времева разлика щяха да погълнат цялата събота.

Първо позвъни в „Катай Пасифик“ и си резервира място до прозореца за първия възможен полет. Щеше да пристигне в 05:25 в неделя.

— Хари?

Бош рязко се завъртя на стола си и видя, че Гандъл стои на пътеката пред неговата кабинка. Хари му даде знак да изчака, довърши резервацията и си записа кода на билета си. После затвори.

— Къде са всички, лейтенант?

— Ферас още е в съда, а Чу регистрира Чан.

— С какво обвинение?

— В убийство, както се уговорихме. Но засега не разполагаме с никакви доказателства.

— Ами опитът му да избяга от страната?

— Включихме го в документите.

Бош погледна часовника на стената над дъските за обяви. Два и половина. При обвинение в убийство и опит за бягство, на Чан автоматично щяха да му определят гаранция от два милиона долара. Вече щеше да е късно адвокатът на задържания да иска намаляване на гаранцията или да оспорва основанията за обвинението. Съдът щеше да е затворен през уикенда и едва ли щяха да освободят Чан, освен ако някой не платеше двата милиона в брой. Вещната гаранция можеше да се провери чак в понеделник. Всичко това означаваше, че до понеделник сутрин трябва да съберат доказателства, за да подкрепят обвинението в убийство.

— Как се справя Ферас?

— Не знам. Още е там и не се е обаждал. Въпросът е ти как се справяш. В криминалистиката провериха ли записа?

— Барбара Старки работи върху него в момента. И вече ми даде ей това.

Бош извади разпечатката на прозореца от джоба на сакото си и я разгъна. Той обясни на Гандъл какво означават детайлите според него и че те засега са единственото, за което може да се хване.

— Стори ми се, че правиш резервация за полет. Кога е самолетът ти?

— Довечера. Ще стигна там в неделя рано сутринта.

— И ще изгубиш цял ден?!

— Да, обаче ще си го компенсирам на връщане. Имам цяла неделя, за да я открия. После излитам в понеделник сутрин и кацам в Лос Анджелис пак тогава. Отиваме в прокуратурата и повдигаме обвинение на Чан. Ще се получи, лейтенант.

— Виж, Хари, не мисли за някакъв си един ден. Не мисли за следствието. Просто иди там и я намери. Остани колкото трябва. Ние ще мислим за следствието.

— Добре.

— Бившата ти жена обаждала ли се е в полицията?

— Поне е опитала. Не проявили интерес.

— Какво?! Ти прати ли им видеоклипа?

— Още не. Но тя им е казала. Нула внимание.

Гандъл опря ръце на хълбоците си. Правеше го, когато нещо го смущава или иска да демонстрира авторитета си в дадена ситуация.

— Каква е тая работа, Хари?

— В полицията смятали, че е избягала и че трябва да чакаме да се върне. И това напълно ме устройва, защото не искам да замесвам полицията. Засега.

— Виж, те трябва да имат цели звена за борба с триадите. Бившата ти сигурно е попаднала на някоя писарушка. Имаш нужда от техния опит.

Бош кимна в знак, че е наясно с всичко това.

— Сигурен съм, че имат опит, шефе. Обаче триадите съществуват вече над триста години. И процъфтяват. Тая работа не става, ако нямаш свои хора в полицията. Ако бяха отвлекли някоя от твоите дъщери, ти щеше ли да се обадиш на хора, на които нямаш доверие, или щеше да я търсиш сам?

Знаеше, че Гандъл има две дъщери. И двете бяха по-големи от Мади. Едната следваше в „Джонс Хопкинс“ и лейтенантът постоянно се тревожеше за нея.

— Имаш право, Хари.

Бош посочи разпечатката.

— Трябва ми само неделята. Имам представа къде е това място — ще отида там и ще я намеря. Ако не успея, в понеделник сутринта ще се обърна към полицията. Ще разговарям с хората от тяхното звено за борба с триадите, по дяволите, даже ще се обадя в хонконгското представителство на ФБР. Ще направя всичко необходимо, но в неделя ще я потърся сам.

Гандъл кимна и впери поглед в пода. Като че ли искаше да каже още нещо.

— Какво има? — попита Хари. — Сещам се, Чан е подал оплакване, че съм се опитал да го удуша, нали? Смешно, понеже в крайна сметка го отнесох аз. Тоя изрод е адски як.

— Не, не, нищо подобно. Той продължава да мълчи като риба.

— Какво тогава?

Лейтенантът отново кимна и вдигна разпечатката.

— Ами, просто щях да ти кажа да ми се обадиш, ако не успееш в неделя. Проблемът с тия изроди е, че никога не действат директно. Нали разбираш, някой друг път, за друго престъпление. Винаги можем да ги пипнем.

Лейтенант Гандъл искаше да каже, че е готов да пусне Чан, ако това ще помогне на Хари да спаси дъщеря си. В понеделник щяха да съобщят на прокуратурата, че няма да представят доказателства в подкрепа на обвинението в убийство срещу заподозрения и той щеше да бъде освободен.

— Ти си добър човек, лейтенант.

— И естествено, не е ставало дума за това.

— Няма да се стигне дотам, но ти благодаря за това, за което току-що не стана дума. А и за съжаление в понеделник може бездруго да ни се наложи да го освободим. Освен ако през уикенда или при обиските не открием нещо.

Бош си спомни, че е обещал на Тери Соп да й даде копие от пръстовите отпечатъци на Чан, за да има сравнителен материал, ако при експеримента с електростатичното усилване успеят да свалят отпечатък от гилзата, извадена от гърлото на Джон Ли. Той помоли Гандъл Ферас или Чу да й занесат копието и лейтенантът обеща да се погрижи. После върна разпечатката на Хари и както винаги, му каза да го държи в течение, след което се насочи обратно към кабинета си.

Бош остави разпечатката на бюрото си и си сложи очилата за четене. Освен това извади от чекмеджето си лупа и се зае да изучава всеки квадратен сантиметър от образа в търсене на нещо важно, което не е забелязал по-рано. След десет минути безуспешно взиране мобилният му иззвъня. Обаждаше се Ферас, който не знаеше за отвличането на дъщеря му.

— Готов съм, Хари. Имаме разрешение за проверка на телефона му и за обиск на куфара и колата.

— Страшен си, Игнасио. Продължаваш да се справяш идеално с писмената работа.

Това беше самата истина. През трите години на тяхното партньорство нито едно подготвено от него искане на разрешение за обиск не бе отхвърляно от съдия поради липса на основания. Улиците може и да го плашеха, ала не се боеше от съда. Като че ли знаеше точно какво да включи и какво да пропусне във всеки формуляр.

— Мерси, Хари.

— Приключи ли вече там?

— Да, пътувам към службата.

— Защо не се отбиеш в ПСГ да претърсиш колата? Телефонът и куфарът са тук. Веднага ще се заема с тях. Чу регистрира Чан.

Ферас се поколеба. Отиването в Полицейския служебен гараж, за да обискира колата на Чан, щеше да опъне прекалено силно психологическата каишка, която го теглеше към отдела.

— Хмм, Хари? Не смяташ ли, че е по-добре с телефона да поработя аз? Искам да кажа, ти имаш мултифункционален джиесем едва от месец!

— Мисля, че мога да се справя.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Освен това телефонът е при мен. Върви в гаража. Гледай да проверят тапицерията на вратите и въздушния филтър. Имал съм мустанг. Можеш да скриеш четирийсет и пет калибров пистолет във филтъра.

Всъщност персоналът на ПСГ щеше да разглоби автомобила на Чан, а Ферас само щеше да ги ръководи.

— Ще отида — отстъпи по-младият детектив накрая.

— Чудесно — каза Бош, — обади ми се, ако удариш на злато.

Той затвори. Засега не виждаше смисъл да съобщава на партньора си за отвличането на Мади. Ферас имаше три малки деца и напомнянето за собствената му уязвимост нямаше да е от полза в момент, в който Хари разчиташе на него да вложи всичко от себе си.

Бош отблъсна стола от бюрото си и се завъртя, за да погледне големия куфар на Чан до задната стена на кабинката. „Да удариш на злато“ означаваше да откриеш оръжието на убийството сред вещите на заподозрян. Тъй като Чан се беше готвил да се качи на самолет, в куфара нямаше да има злато. Детективът знаеше, че ако все още е го пази, пистолетът, с който е бил убит Джон Ли, сигурно е в колата или апартамента на задържания. Но най-вероятно отдавна се бе избавил от него.

И все пак куфарът можеше да даде ценна информация и уличаващи доказателства — например капка кръв от жертвата върху маншета на ризата. Можеше да извадят късмет. Той обаче отново се обърна към бюрото и реши да започне с джиесема. Щеше да търси друг вид злато. Дигитално.