Майкъл Конъли
Деветте дракона (15)

14.

Бош наблюдаваше от колата си Чан, който изпълняваше тривиалните си задължения в „Цин Мотърс“, автокъщата в Монтерей Парк — някогашна бензиностанция от 50-те години на XX век с два паркинга и офис. Хари беше паркирал на натовареното „Гарви Авеню“ на половин пряка от там и нямаше опасност да го забележат. Чу наблюдаваше от собствената си кола, на половин пряка в другата посока. Използването на лични автомобили за проследяване беше в разрез с правилника на управлението, ала в гаража не бяха останали свободни цивилни коли. Алтернативата беше да го направят със служебните, които, макар и необозначени, спокойно можеха да са боядисани и в черно-бяло — толкова лесно се разпознаваха. Или да нарушат правилника. Последната възможност особено допадаше на Бош, защото в личната си кола имаше конзола с шест компактдиска. Днес слушаше своето последно музикално откритие, полския тромпетист Томаш Станко, втори Майлс Дейвис. Звуците бяха остри и емоционални — подходяща музика за наблюдение, защото държеше Хари нащрек.

От близо три часа гледаха как заподозреният изпълнява ежедневните си задължения в автокъщата. Миеше коли, мажеше гумите с вакса, за да им придаде нов вид, дори изведе един перспективен клиент на пробна обиколка с форд „Мустанг“, модел 89-та. А през последния половин час систематично разместваше всичките трийсетина автомобила, за да изглежда, че стоката се обновява, че се осъществяват продажби и бизнесът върви.

В 16:00 дойде редът на „Душата на нещата“ и Бош не можа да не си помисли, че даже Майлс неохотно би отдал дължимото на Станко. Хари прокарваше пръсти по вдлъбнатината на волана, когато видя, че Чан влиза в офиса и си преоблича ризата. Работният му ден явно приключваше. След малко излезе, качи се на мустанга и потегли от паркинга.

Телефонът на Бош моментално иззвъня. Хари изключи музиката.

— Наблюдаваш ли го? — попита Чу. — Той тръгва.

— Да, виждам.

— Насочва се към „Десето“. Мислиш ли, че е свършил за днес?

— Преоблече си ризата. Според мен е свършил. Ще го поема пръв. Бъди готов да ме смениш.

Бош го последва на пет коли разстояние, после скъси дистанцията, когато Чан зави на запад по „Десето шосе“. Не се прибираше вкъщи. Предишната вечер двамата детективи го бяха проследили до апартамент в Монтерей Парк, също собственост на Винсънт Цин, и бяха наблюдавали прозорците му в продължение на час след угасването на осветлението, за да се уверят, че тази нощ заподозреният повече няма да излиза.

Сега Чан пътуваше към центъра и инстинктът подсказваше на Хари, че онзи отива по работа, свързана е триадата. Той увеличи скоростта и изпревари мустанга, държейки мобилния телефон до ухото си, за да не се вижда лицето му. Позвъни на Чу и му каза да поеме нататък.

Двамата продължиха да си предават щафетата, докато Чан излезе на „Сто и първо шосе“ и се насочи на север през Холивуд към Долината. В този пиков трафик колите се движеха бавно и проследяването беше лесно. На Чан му трябваше почти цял час, за да стигне до Шърман Оукс, където отби по надлеза за „Сепулвида Булевард“. Бош се обади на Чу.

— Мисля, че отива в другия магазин — съобщи по-възрастният детектив.

— И аз така смятам. Да позвъним ли на Робърт Ли и да го предупредим?

Хари се замисли. Трябваше да реши дали Робърт Ли е в опасност. Ако не го заплашваше нищо, предупреждението можеше да провали цялата операция.

— Не още. Дай да видим какво ще се случи. Ако Чан влезе в магазина, ще го последваме. И при нужда ще се намесим.

— Сигурен ли си, Хари?

— Не, обаче ще го направим така. Гледай да не изпуснеш зеления светофар.

Не прекъснаха връзката. Светофарът в края на надлеза тъкмо светваше зелено. Бош се движеше на четири коли зад Чан, но Чу беше поне на осем. Трафикът се влачеше мудно и Хари не откъсваше очи от светофара. Успя да пресече на жълто, ала Чу щеше да се забави.

— Добре, държа го — каза по телефона той, — не се безпокой.

— Ясно. Ще те настигна след три минути.

Бош затвори. В този момент чу сирена точно зад себе си и зърна в огледалото син буркан.

— Мамка му!

Погледна напред и видя, че Чан продължава на юг по „Сепулвида“. Намираше се на четири преки от „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Хари незабавно отби до тротоара и удари спирачки. Той отвори вратата, изскочи навън и се приближи до спрелия го мотопатрул, протегнал напред служебната си карта.

— Участвам в проследяване! Не мога да спра!

— Разговорите по мобилен телефон в автомобила са забранени.

— Тогава напишете доклад и го пратете на началника ми. Няма да проваля операцията си заради това.

Бош рязко се завъртя и се върна в колата си. Той грубо се вля в трафика и потърси с поглед мустанга на Чан, но не го видя. Следващият светофар светна червено и отново трябваше да спре. Хари удари с длан по волана и се поколеба дали да се обади на Робърт Ли.

Телефонът му иззвъня. Беше Чу.

— В момента пресичам кръстовището. Ти къде си?

— На следващата пряка. Спря ме мотопатрул, защото разговарях по телефона.

— Страхотно! Къде е Чан?

— Някъде напред. Опитвам се да го настигна.

Автомобилите бавно напредваха. Бош не се паникьосваше, защото трафикът беше толкова натоварен, че Чан не можеше да се е отдалечил много. Хари държеше своята лента, защото знаеше, че може да привлече вниманието на заподозрения, ако започне да се престроява и изпреварва.

След две минути стигна до голямото кръстовище на булевардите „Сепулвида“ и „Вентура“. На следващата пряка можеше да различи светлинната реклама на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Мустангът на Чин го нямаше отпред. Той позвъни на Чу.

— На светофара на „Вентура“ съм и не го виждам. Може вече да е стигнал.

— Аз съм на предишния светофар. Какво ще правим?

— Ще паркирам отпред и ще вляза в магазина. Ти остани навън и потърси колата му. Обади ми се, ако забележиш него или мустанга му.

— Направо при Ли ли ще идеш?

— Ще видим.

Веднага щом светофарът светна зелено, Бош настъпи газта и едва не засече автомобил, пресичащ на червено. Бързо стигна до следващата пряка и зави надясно в паркинга на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Не видя нито колата на Чан, нито свободни места, освен едно, запазено за инвалиди. Той пресече паркинга, влезе в съседната уличка и спря зад кофа за смет със стикер „Не паркирай“. Изскочи навън, прекоси тичешком паркинга и влетя в магазина.

Тъкмо минаваше през автоматичната врата с надпис „Вход“, когато видя Чан да излиза през другата с надпис „Изход“. Бош вдигна длан и прокара пръсти през косата си, за да скрие лицето си с ръка. Детективът продължи напред и извади телефона от джоба си.

Хари се насочи към двете каси, където стояха в очакване на клиенти две жени, различни от предишния път.

— Къде е господин Ли? — без да спира, попита той.

— Отзад — отвърна едната.

— В кабинета си — прибави втората.

Докато крачеше енергично по средната пътека към дъното на магазина, Бош позвъни на Чу.

— Чан току-що излезе през главния вход. Не го изпускай. Аз ще отида при Ли.

— Ясно.

Хари затвори, прибра телефона в джоба си и продължи към офиса на Ли по същия път, по който и предишния ден. Вратата беше затворена. Докато протягаше ръка към бравата, той усети прилива на адреналин във вените си.

Бош отвори вратата, без да чука, и завари Ли и още един азиатец да седят на двете бюра. Внезапната му поява прекъсна разговора им. Ли скочи от мястото си и детективът видя, че младежът е невредим.

— Детектив! — възкликна той. — Тъкмо се канех да ви се обадя! Той беше тук! Онзи човек, когото ми показахте!

— Знам. Следях го. Добре ли сте?

— Само съм уплашен.

— Какво се случи?

Ли се поколеба за миг. Явно търсеше точните думи.

— Седнете и се успокойте — рече Бош, — след това ще ми разкажете. А вие кой сте?

Той посочи мъжа, който седеше на второто бюро.

— Това е Юджийн, моят заместник-управител.

Азиатецът се изправи и подаде ръка на Бош.

— Юджийн Лам.

Хари стисна дланта му.

— Тук ли бяхте, когато дойде Чан?

— Кой е Чан? — попита Ли.

— Мъжът от снимката, която ви показах.

— Да, и двамата с Юджийн бяхме тук. Той просто влезе в офиса.

— Какво искаше?

— Каза, че сега аз трябвало да плащам на триадата. Баща ми го нямало и сега трябвало да плащам аз. Щял да дойде пак след една седмица и трябвало да му платя.

— Каза ли нещо за убийството на баща ви?

— Само, че баща ми го нямало и сега трябвало да плащам аз.

— Каза ли какво ще се случи, ако не плащате?

— Нямаше нужда.

Бош кимна. Ли имаше право. Заплахата се подразбираше, особено след убийството на Джон Ли. Обзе го възбуда. Идването на Чан при Робърт Ли увеличаваше възможностите. Опитът за изнудване можеше да доведе до арест, а това на свой ред — до обвинение в убийство.

Хари се обърна към Лам.

— Вие присъствахте ли на това… на тоя разговор?

Китаецът явно се колебаеше, но после кимна. Бош реши, че не му се ще да се замесва.

— Присъствахте ли или не, Юджийн? Нали казахте, че сте били тук?

Лам отново кимна, без да отговори.

— Да, видях го… обаче… Аз не знам китайски. Разбирам малко, но не достатъчно.

Бош се обърна към Ли.

— Чан на китайски ли говореше?

Ли кимна.

— Да.

— Но вие сте го разбрали и е станало ясно, че иска от вас да плащате ежеседмично, след като баща ви го няма.

— Да, ясно беше. Но…

— Какво?

— Ще го арестувате ли? Ще трябва ли да свидетелствам в съда?

Тази възможност очевидно го плашеше.

— Вижте, още е рано да мислим дали това изобщо ще излезе извън тая стая. Не търсим оня човек за изнудване. Ако е убил баща ви, трябва да си получи заслуженото. И съм убеден, че вие ще направите каквото е нужно, за да ни помогнете да разкрием убиеца на баща ви.

Ли кимна, ала Бош виждаше, че китаецът още се колебае. Като се имаше предвид участта на Джон Ли, Робърт явно не искаше да се изпречва на пътя на Чан и триадата.

— Трябва да се обадя на партньора си — каза Хари, — веднага се връщам.

Той излезе, затвори вратата след себе си и набра номера на Чу.

— Следиш ли го?

— Да, връща се към шосето. Какво се е случило?

— Казал на Ли, че трябва да поеме плащанията на баща си.

— Мамка му! Тъкмо това ни трябваше!

— Не бързай да се радваш. Навярно можем да го обвиним в изнудване — и то само, ако момчето ни окаже съдействие. Още сме много далеч от обвинение в убийство.

Чу не отговори и Бош съжали, че го е разочаровал.

— Но иначе си прав. Стягаме обръча около него. Накъде се насочва?

— Движи се в дясната лента и ще продължи на юг по „Сто и първо шосе“. Като че ли бърза. Направо се е наврял в задната броня на онзи пред него, ама няма никаква полза.

Чан явно се връщаше там, откъдето беше дошъл.

— Добре. Ще поговоря още малко с двамата и идвам. Обади ми се, когато Чан спре някъде.

— С „двамата“ ли? Кой друг е там, освен Робърт Ли?

— Неговият заместник-управител, Юджийн Лам. Бил в офиса, когато дошъл Чан и обяснил на Ли как ще процедират занапред. Само че Чан говорил на китайски, а Лам знае само английски. Няма да може да свидетелства за друго, освен че Чан е бил в офиса.

— Добре, Хари. Вече сме на шосето — съобщи Чу.

— Не го изпускай. Ще ти се обадя веднага, щом приключа тук.

Бош затвори и се върна в кабинета. Ли и Лам го чакаха на бюрата си.

— Имате ли охранителни камери в магазина? — по пита детективът.

— Да — отвърна Ли, — същата система като в стария магазин, само че камерите тук са повече. Записват в мултиплексен режим — осем екрана едновременно.

Хари вдигна поглед към тавана.

— Тук няма камера, така ли?

— Не, в офиса няма — потвърди младежът.

— Е, въпреки това ще ми трябва дискът, за да докажем, че Чан е идвал при вас.

Ли колебливо кимна, като момче, насила издърпано на дансинга от момиче, с което не желае да танцува.

— Ще донесеш ли диска на детектив Бош, Юджийн? — обърна се към заместника си той.

— Не — спря го Хари, — трябва да присъствам, когато вадите диска, за да удостоверя, че е автентичен, и да го иззема. Такава е процедурата. Ще дойда с вас.

— Няма проблем.

Бош остана в магазина още четвърт час. Първо изгледа записа от охранителните камери и се увери, че Чан е влязъл, насочил се е към офиса на Ли, и си е тръгнал, след като е прекарал три минути с Ли и Лам извън обсега на видеосистемата. Хари взе диска и се върна в кабинета, за да разпита Ли още веднъж за случилото се. По време на този втори, по-подробен разпит, неохотата на китаеца личеше още по-силно. Детективът започваше да си мисли, че накрая ще откаже да свидетелства. И все пак тези последни събития водеха до положително развитие на следствието. Опитът за изнудване можеше да се използва и по друг начин. Даваше им основание за арест. Което щеше да им позволи да обискират апартамента и колата на Чан в търсене на веществени доказателства за убийството, независимо дали Ли се съгласеше да свидетелства.

На излизане от магазина Бош се чувстваше обнадежден. Случаят придобиваше нов живот. Той извади телефона си, за да се информира за местонахождението на заподозрения.

— Върнахме се при апартамента му — съобщи Чу, — без да спираме. Мисля, че повече няма да излиза.

— Още е много рано. Даже не се е стъмнило.

— Е, така или иначе, той се прибра вкъщи. И спусна завесите.

— Добре. Идвам натам.

— Нещо против по пътя да ми вземеш един хотдог с тофу, Хари?

— Предстои ни работа и ще ти трябва истинска храна.

Чу се засмя.

— Един на нула за теб.

Бош затвори. Чу явно се беше заразил от неговия оптимизъм.