Майкъл Конъли
Деветте дракона (44)

43.

Бош реши да не чака в заседателната зала завръщането на хонконгските детективи. Продължаваше да го безпокои словесната престрелка с партньора му и той отиде в отдела да потърси Ферас.

Ала него го нямаше и Хари се зачуди дали нарочно е излязъл да обядва, за да избегне нов сблъсък. Той погледна на бюрото си, за да види дали има служебна поща. Писма нямаше, но червената лампичка на телефона му мигаше. Беше получил съобщение. Все още не беше свикнал да проверява телефона си за гласова поща. В стария отдел в Паркър Сентър нямаха лични линии и всички съобщения отиваха на телефона на секретарката, която ги записваше на хартия и ги разпращаше под формата на служебни писма по бюрата. В случай че обаждането е спешно, жената лично издирваше детектива по пейджър или мобилен телефон.

Бош седна и въведе кода си в телефона. Имаше пет съобщения. Първите три бяха рутинни обаждания, свързани с други разследвания. Той си записа някои неща в настолния си бележник и изтри записите. Четвъртото беше оставено предишната вечер от детектив У от Хонконгското полицейско управление. Току-що бил кацнал и се настанил в хотела. Искаше да си уговори среща. Хари изтри и него.

Петото съобщение бе от Тери Соп от лабораторията по дактилоскопия. Беше оставено в 09:15 същата сутрин, приблизително по времето, когато Бош разпечатваше кашона с новото компютърно бюро на дъщеря си.

— Хари, направихме теста с електростатично усилване на твоята гилза. Свалихме отпечатък от нея и всички тук сме адски развълнувани. Идентифицирахме го в базата данни. Обади ми се при първа възможност.

Докато набираше номера на лабораторията, той надникна над стената на кабинката си и видя, че Гандъл води двамата хонконгски детективи обратно към съвещателната зала. Лейтенантът му махна с ръка и Бош вдигна показалец, показвайки му, че ще дойде след минута.

— Лаборатория по дактилоскопия.

— Може ли да говоря с Тери?

Изчака още десет секунди. Обземаше го все по-силна възбуда. Може и да бяха освободили По-Чин Чан и той спокойно можеше вече да е в Хонконг, но ако бяха открили неговия отпечатък върху гилзата на един от куршумите, с които е бил убит Джон Ли, играта се променяше. Това пряко го свързваше с убийството. Можеха да му повдигнат обвинение и да поискат заповед за екстрадиция.

— Тери.

— Обажда се Хари Бош. Току-що получих твоето съобщение.

— Вече се чудех къде си. Идентифицирахме отпечатъка от твоята гилза.

— Чудесно. По-Чин Чан ли е?

— В момента съм в лабораторията. Чакай да отида на бюрото си. Беше някакво китайско име, обаче не същото като на фиша с отпечатъка, който ми даде партньорът ти. Онзи отпечатък не съвпадаше. Ще те включа на изчакване.

Докато чакаше, Бош усети, че в следствената му теория се появява пукнатина.

— Идваш ли, Хари?

Той вдигна поглед над стената на кабинката. Гандъл го викаше от вратата на заседателната зала. Бош посочи телефона и поклати глава. Недоволен, лейтенантът се приближи към него.

— Виж, те се огънаха — настоя той, — трябва да отидеш при тях и да приключиш тая история.

— Адвокатът ми може да се оправи и сам. Току-що ми се обадиха.

— Кой?

— От лабо…

— Хари?

Соп се беше върнала на линията. Детективът запуши говорителя на слушалката с длан.

— Дай ми няколко минути — каза на Гандъл той. После отпусна ръка и заговори в слушалката. — Прочети ми името, Тери.

Лейтенантът поклати глава и се насочи обратно към заседателната зала.

— Ами, не е името, което спомена ти. Хенри Лау е. Отпечатъкът е въведен в системата под номер девет-девет-осемдесет и две.

— Защо е регистриран?

— Преди две години е арестуван за пиянска история във Венис.

— Само това ли?

— Да. Иначе е чист.

Бош записа информацията в джобния си бележник.

— Добре, а отпечатъкът е сигурен, нали?

— Няма съмнение, Хари. Направо засия като коледна елха. Тоя метод е изумителен. Напълно ще промени нещата.

— И искат да използват теста като прецедент за Калифорния, така ли?

— Аз лично още не бих избързвала. Моят началник иска първо да види какво ще се получи в твоя случай. Нали разбираш, дали тоя човек е убиецът и какви са другите улики. Трябва ни случай, в който тоя метод да е част от доказателствения материал на прокуратурата.

— Първо ще съобщя на теб, Тери. Много ти благодаря за всичко. Ще трябва да действаме незабавно.

— Успех, Хари.

Бош затвори. Той отново надникна над стената на кабинката към заседателната зала. Щорите на прозорците бяха спуснати, но отворени, и видя, че Холър жестикулира пред двамата хонконгски детективи. Хари хвърли поглед към работното място на партньора си. Ферас още го нямаше. Той взе решение и пак вдигна телефонната слушалка.

Дейвид Чу беше в офиса на ЗБАБ и отговори на обаждането. Бош му съобщи най-новата информация от лабораторията по дактилоскопия и му каза да провери името на Хенри Лау в база данните за триадите. Предупреди го, че скоро ще мине да го вземе с колата.

— Къде ще ходим? — попита по-младият детектив.

— Да намерим тоя Лау.

Бош затвори и се насочи към заседателната зала. Не за да участва в обсъждането, а за да информира Гандъл за евентуалния сериозен напредък в следствието.

Когато отвори вратата, лейтенантът го погледна с такова изражение, все едно искаше да му каже „Крайно време беше“. Детективът му даде знак да излезе навън.

— Хари, хората имат още въпроси към теб — рече Гандъл.

— Ще се наложи да почакат. Постигнахме напредък по делото на Ли и трябва да действам бързо.

Лейтенантът се изправи и тръгна към вратата.

— Мисля, че ще се оправя и сам, Хари — осведоми го Холър от мястото си, — но все пак има един въпрос, на който трябва ти да отговориш.

Бош го погледна и адвокатът му кимна в знак, че въпросът е безопасен.

— Да?

— Искаш ли да транспортират тялото на бившата ти жена в Лос Анджелис?

Това го накара да се замисли. Импулсивният му отговор беше „да“, но се колебаеше какви ще бъдат последиците за дъщеря му.

— Да — накрая отвърна той, — изпратете ми я.

Хари пусна Гандъл да излезе и затвори вратата.

— Какво се е случило? — попита лейтенантът.

Когато Бош отби, Чу чакаше пред сградата на ЗБАБ. Носеше куфарче, което накара Хари да си помисли, че е открил някаква информация за Хенри Лау. По-младият мъж се настани до него и Бош потегли.

— От Венис ли ще започнем? — попита Чу.

— Да. Какво намери за Лау?

— Нищо.

Бош го погледна.

— Как така нищо?

— Доколкото знаем, той е чист. Не успях да засека името му никъде в нашите данни. Разговарях и с някои хора и се обадих тук-там. Нищо. Между другото, разпечатах снимката от шофьорската му книжка.

Той се наведе надолу, отвори куфарчето си, извади цветна разпечатка и я подаде на Бош, който набързо я погледна, докато шофираше. Излязоха на „101-во шосе“ и продължиха към „110-то“. Движението в центъра беше натоварено до крайност.

Лау гледаше усмихнато към обектива. Имаше свежо лице и модерна прическа. Човек трудно можеше да свърже такава физиономия с дейността на триадите и конкретно с хладнокръвното убийство на собственика на магазина за спиртни напитки. Адресът във Венис също не се вписваше.

— Проверих и в оръжейния регистър. Хенри Лау има деветмилиметров „Глок“, модел деветнайсет. Не само, че сам е заредил патрона, но и пистолетът е негов.

— Кога го е купил?

— Преди шест години, в деня, в който навършил двайсет и една.

За Бош това означаваше, че са на прав път. Лау имаше нужното оръжие и фактът, че го е купил още с навършването на пълнолетието си, показваше, че отдавна е имал желание да се сдобие с пистолет. Това го правеше част от света, който Хари познаваше. Връзката му с Джон Ли и По-Чин Чан щеше да стане ясна, щом го арестуваха и започнеха да анализират живота му.

Продължиха на запад по 10-то шосе към океана. Телефонът на Бош завибрира и той отговори, без да погледне дисплея, очаквайки да е Холър с новината за края на срещата с хонконгските детективи.

— Хари, обажда се доктор Хинохос. Чакаме те.

Съвсем беше забравил. Повече от трийсет години просто бе правил каквото е необходимо за следствието, без да се налага да мисли за някой друг.

— А, докторке! Ужасно съжалявам. Аз… Тъкмо отивам да задържа заподозрян.

— Какво искаш да кажеш?

— Наложи се да… Възможно ли е Мади да остане при тебе още малко?

— Ами… да, може да поостане. Всъщност до края на деня имам само административна работа. Убеден ли си, че искаш да постъпиш така?

— Виж, знам, че не е добре. Дъщеря ми е пристигнала съвсем наскоро, а аз я зарязвам при тебе и я забравям. Но тоя случай е причината тя да е тука. Трябва да го довърша. Ще задържа нашия човек, ако си е вкъщи, и веднага се връщам в града. Ще ти се обадя и ще дойда да я взема.

— Добре, Хари. Още известно време с нея няма да е излишно. Двамата с теб също трябва да намерим кога да си поговорим. За Мади, а и за самия теб.

— Непременно. Тя там ли е? Може ли да я чуя?

— Задръж така.

След няколко секунди чу гласа на дъщеря си.

— Тате?

С тази единствена дума тя изрази най-различни неща: изненада, ужасно разочарование, изумление.

— Знам, миличка, извинявай. Изскочи нещо и трябва да го свърша. Остани при доктор Хинохос и аз ще дойда колкото мога по-бързо.

— Добре.

Двойна доза разочарование. Бош се опасяваше, че няма да е за последен път.

— Добре, Мад. Обичам те.

Той затвори и прибра телефона си.

— Не ми се говори за това — изпревари въпроса на Чу детективът.

— Ясно.

Трафикът се поразреди и те стигнаха до Венис за по-малко от половин час. По пътя телефонът на Бош завибрира още веднъж. Този път се обаждаше Холър, който му съобщи, че хонконгската полиция повече няма да го безпокои.

— Значи с това се приключва, така ли?

— Ще се свържат с теб за тялото на бившата ти жена, но иначе се приключва. Отказват се от всякакво разследване на твоето участие в историята.

— Ами Сун И?

— Твърдят, че в момента го освобождавали и нямало да му предявят обвинения. Ще трябва да се свържеш с него, естествено, за да се увериш.

— Не се бой, ще го направя. Много ти благодаря, Мики.

— Един ден работа.

— Прати ми сметката.

— Не, квит сме, Хари. Вместо да ти взимам пари, защо не запознаем твоята дъщеря с моята. Двете са почти на еднаква възраст.

Бош се поколеба. Знаеше, че Холър предлага нещо повече от среща между момичетата. Адвокатът му беше природен брат, макар че не се бяха срещали като възрастни, докато пътищата им не се пресякоха във връзка с един случай преди година. Връзката между дъщерите означаваше връзка между бащите и Хари не бе сигурен, че е готов за това.

— Ще го направим, когато му дойде времето — отвърна той. — Тя започва училище утре и има нужда от време, докато посвикне с обстановката.

— Разбира се. Пази се, Хари.

Бош затвори и се съсредоточи върху търсенето на адреса на Хенри Лау. Кварталите в южния край на Венис представляваха мрежа от улици, пресичащи се под прав ъгъл. Този на заподозрения се намираше между залива и Марина дел Рей.

Венис беше бохемско градче с високи цени. Лау живееше в една от по-новите и модерни сгради, които постепенно изтикваха виличките, някога обточвали целия бряг. Бош паркира в една отбивка от шосето и двамата детективи слязоха.

Пред кооперацията на заподозрения имаше табела, съобщаваща, че два от апартаментите се продават. До вътрешната врата в малкия вестибюл имаше табло със звънци за отделните жилища. На Бош не му допадаше идеята да натисне бутона на номер 11. Ако научеше, че полицията е на входа на блока му, Лау можеше да избяга през някой авариен изход.

— Какъв е планът? — попита Чу.

Хари натисна няколко звънеца на други апартаменти. Зачакаха и накрая се чу женски глас.

— Да?

— Полиция, госпожо — доближи уста до домофона Бош, — може ли да поговорим с вас?

— За какво?

Той поклати глава. Едно време хората не задаваха въпроси, а просто отваряха вратата.

— Разследваме убийство, госпожо. Бихте ли отворили?

Последва дълго мълчание и Бош понечи пак да натисне звънеца, но осъзна, че не знае точно кой е нейният.

— Бихте ли показали служебните си карти пред камерата, моля? — накрая се обади жената.

Хари не беше видял камерата и се огледа.

— Ето там.

Чу посочи малък отвор над таблото. Те показаха картите си и ключалката забръмча. Бош натисна вратата и я отвори.

— Даже не знам в кой апартамент е тя — изсумтя детективът.

Озоваха се в нещо като открит вътрешен двор. В средата му имаше басейнче, около което бяха разположени входовете на дванайсетте апартамента, по четири от северната и южната страна и по два от изток и запад. Номер 11 се падаше от запад, което означаваше, че някои от прозорците на апартамента гледат към океана.

Бош се насочи към вратата с номер 11 и почука. Никой не отговори. Номер 12 обаче се отвори и на прага застана една жена.

— Нали казахте, че искате да разговаряте с мен?

— Всъщност търсим господин Лау — поясни Чу, — знаете ли къде е?

— Може да е на работа. Май спомена, че тази седмица щял да снима нощем.

— Какво снима? — попита Хари.

— Той е сценарист и работи по някакъв филм или телевизионно шоу, не съм сигурна.

Точно в този момент вратата на номер 11 се открехна и навън надникна мъж с мътен поглед и разрошена коса. Бош позна в него мъжа от снимката, разпечатана от Чу.

— Хенри Лау? — попита той. — Лосанджелиско полицейско управление. Трябва да Ви зададем няколко въпроса.