Майкъл Конъли
Деветте дракона (27)

26.

Уан Цай никога не заспиваше. В този квартал можеше да се случи всичко и можеше да се купи всичко, естествено на съответната цена. Абсолютно всичко. Бош знаеше, че ако иска, може да получи и лазерен мерник заедно с оръжието, което щяха да изберат. Навярно можеше да намери и наемен убиец. Да не говорим за дреболии като дрога и жени, които можеше да си осигури в стриптийз баровете и музикалните клубове по Локърт Роуд.

Стигнаха до Локърт в осем и половина, вече по светло. Много от клубовете още работеха. Кепенците им бяха затворени, за да не пропускат вътре слънчевите лъчи, ала неоните им ярко пламтяха в задимения въздух. Над улицата надвисваше влажна задуха. По тротоарите и предните стъкла на такситата, чакащи от двете страни, проблясваха неонови отражения.

Горили стояха на постовете си пред заведенията, проститутки седяха на столчета и се опитваха да привлекат вниманието на пешеходци и шофьори. Мъже в измачкани костюми се тътреха по улицата след алкохолна или наркотична нощ. Тук-там край редиците от червени таксита бяха спрели ролс ройсове или мерцедеси и чакаха със запалени двигатели парите на господарите им да свършат и най-после да ги приберат вкъщи.

Почти пред всяко заведение имаше кофи за горене на жертвоприношения за гладните духове. В много от тях играеха пламъци. Бош видя жена в копринен халат с червен дракон на гърба да стои пред клуб на име „Червеният дракон“ и да хвърля истински наглед хонконгски долари в надигащите се от кофата пламъци. Застраховаше се от духовете, помисли си Хари. И предпочиташе да го прави с реални пари, не с имитации.

Мирисът на огън и дим се смесваше с вездесъщата смрад на пържено и проникваше в колата, въпреки затворените прозорци. Изведнъж Бош усети остра миризма, която не успя да разпознае, почти като онези, които понякога долавяше в моргата. Детективът започна да диша през устата си. Елинор спусна сенника, за да го вижда в огледалцето.

— Гуай лан го — произнесе тя.

— Моля?

— Желе от коруба на костенурка. Сутрин го варят тук и го продават като лекарство.

— Остро е.

— Меко казано. Ако си мислиш, че миризмата е остра, някой път опитай самото желе. Твърди се, че лекувало всичко.

— Благодаря, ще се въздържа.

След още две преки клубовете започнаха да стават по-малки и долнопробни. Неоновите реклами бяха по-пищни и обикновено се придружаваха от осветени постери със снимки на хубавиците, които уж очакват клиентите вътре. Сун паркира от външната страна на таксито, спряло първо на стоянката преди кръстовището. Три от ъглите бяха заети от клубове, а четвъртият — от магазин за нудълси, вече отворен и оживен.

Китаецът откопча предпазния си колан и отвори вратата. Бош го последва.

— Хари — спря го Елинор.

Сун се обърна и го погледна.

— Ти оставаш.

Бош отвърна на погледа му.

— Сигурен ли си? Имам пари.

— Не трябват пари — заяви Сун. — Ще чакаш тук.

Той слезе от мерцедеса и затвори вратата. Бош също затвори своята и остана на мястото си.

— Какво става?

— Един приятел на Сун И ще му осигури оръжието. Тук не става въпрос за пари.

— А за какво?

— За услуга.

— Сун И от някоя триада ли е?

— Не. Нямаше да го вземат на работа в казиното. Нито пък аз щях да съм с него.

Бош не вярваше, че казиното е недостъпно за членове на триади. Понякога най-добрият начин да опознаеш врага е да го вземеш на работа при себе си.

— А бил ли е в триада?

— Не знам. Съмнявам се. Там не те оставят да напуснеш просто така.

— Но ще вземе оръжието от човек от триадите, нали така?

— И това не знам. Виж, Хари, ще ти намерим оръжието, което ми каза, че ти е нужно. Нямах представа, че ще ми задаваш всички тия въпроси. Искаш ли го или не?

— Искам го.

— Тогава приеми, че правим каквото е необходимо, за да ти го осигурим. И трябва да прибавя, че Сун И рискува да изгуби работата и свободата си. Законът за незаконно притежание на оръжие тук е много строг.

— Разбирам. Няма да те разпитвам повече. Но ти благодаря за помощта.

В последвалото мълчание Бош чу приглушена, но пулсираща музика, носеща се от някой от клубовете със затворени кепенци, а може би едновременно и от трите. През предното стъкло видя Сун да се приближава до трима мъже в костюми, застанали пред клуба оттатък кръстовището. Подобно на повечето заведения в Уан Цай, надписът отпред беше на китайски и английски. Заведението се казваше „Жълтата врата“. Сун размени няколко реплики с мъжете и нехайно разтвори сакото си, за да покаже, че не е въоръжен. Единият от тях бързо, ала опитно го претърси и го пусна да влезе през „епонимната“ жълта врата.

Чакаха близо десет минути. През това време Елинор почти не разговаряше. Хари знаеше, че тя се страхува за дъщеря им и е ядосана от неговите въпроси, но детективът се нуждаеше от повече информация, отколкото имаше в момента.

— Елинор, не ми се сърди, моля те. Ще ти кажа само следното. Доколкото ни е известно, елементът на изненада е на наша страна. Похитителите на Мади си мислят, че още съм в Лос Анджелис и се чудя дали да пусна на свобода техния човек. Затова, ако се обръща към триада, за да ми осигури оръжие, Сун И няма ли да им признае за кого е то и за какво ще бъде използвано? И оня с пистолета няма ли да предупреди хората от триадата оттатък пристанището в Коулун? Нали разбираш, например, вижте кой е дошъл и… а, между другото, той идва към вас.

— Не, Хари — отсече бившата му жена, — няма да стане така.

— А как?

— Казах ти. Сун И разчита да му върнат услуга. И толкова. Няма нужда да дава каквито и да е обяснения, защото човекът с оръжието му дължи услуга. Това е. Доволен ли си?

Бош се вторачи във входа на клуба. Нямаше и следа от Сун.

— Добре.

Изтекоха още пет минути на мълчание и Хари видя Сун да излиза от жълтата врата. Вместо да се насочи обратно към колата обаче, той пресече улицата и влезе в магазина за нудълси. Детективът се опита да го проследи през прозорците, но неоновите отражения бяха прекалено ярки и китаецът изчезна от погледа му.

— Сега пък какво, храна ли ще купува? — попита Бош.

— Съмнявам се. Сигурно са го пратили там.

Хари кимна. Предохранителни мерки. След още пет минути Сун излезе от магазина със стиропорена кутия за храна с капак, пристегнат с два ластика. Носеше я хоризонтално, сякаш се опитваше да не изсипе нудълсите. Той се върна при колата и влезе вътре, после безмълвно подаде кутията на Бош.

Докато Сун И потегляше, детективът я смъкна под равнището на прозорците, свали ластиците и я отвори. Вътре имаше средно голям пистолет от синкава стомана. Нищо друго. Нито резервен пълнител, нито допълнителни боеприпаси. Само пистолетът и патроните в него.

Бош пусна кутията на пода и хвана оръжието в лявата си ръка. Върху оксидацията нямаше марка и каквито и да е други обозначения, освен серийния номер и номера на модела, но петолъчката върху ръкохватката означаваше, че това е „Блек Стар“ китайско производство. Беше виждал такива в Лос Анджелис. Произвеждаха се с десетки хиляди за китайската армия и все повече изчезваха, за да се появят отвъд океана. Явно много оставаха и в Китай и тайно се пренасяха в Хонконг.

Той стисна пистолета между коленете си и измъкна пълнителя, който съдържаше петнайсет деветмилиметрови патрона „Парабелум“. Хари ги извади и ги постави в поставката за чаша на страничната облегалка. Накрая извади и шестнайсетия от затвора и го прибави към другите.

Бош погледна с присвити очи през мерника, надзърна в затвора, търсейки следи от ръжда, после проучи ударника и изхвъргача. Провери действието на оръжието и няколко пъти натисна спусъка. Пистолетът като че ли функционираше добре. След това отново зареди пълнителя, като оглеждаше всеки патрон за корозия или други признаци, че боеприпасите са стари или съмнителни. Не откри нищо такова.

Той пъхна пълнителя на мястото му и зареди първия патрон в затвора. После пак извади пълнителя, натисна последния патрон в отвора и отново сглоби оръжието. Имаше шестнайсет патрона и толкова.

— Доволен ли си? — попита го Елинор от предната седалка.

Хари вдигна поглед от пистолета и видя, че се спускат по рампата към тунела под пристанището, който щеше да ги отведе направо в Коулун.

— Не съвсем. Не обичам да нося пистолет, с който никога не съм стрелял. Ударникът му спокойно може да е изпилен и когато ми потрябва, ще се видя в чудо.

— Е, нищо не може да се направи. Ще трябва просто да се довериш на Сун И.

Беше неделя сутрин и в двулентовия тунел нямаше много други коли. Бош изчака да подминат най-ниската точка в средата и да започнат изкачването към Коулун. По пътя на няколко пъти бе чул пукот от ауспусите на таксита. Той бързо уви пистолета и лявата си длан с одеялото на дъщеря си, взе възглавницата и се обърна да погледне през задния прозорец. Над тях не се виждаха автомобили, защото първите още не бяха стигнали до средата на тунела.

— Между другото, на кого е мерцедесът? — попита Бош.

— На казиното — отвърна Елинор, — взех го назаем. Защо?

Детективът спусна прозореца, вдигна възглавницата и опря дулото в нея. Стреля два пъти, както правеше винаги, за да провери механизма на пистолет. Куршумите отцепиха късчета от плочите, с които бяха облицовани стените на тунела.

Въпреки изолацията, двата гърмежа отекнаха силно в купето. Сун се озърна към задната седалка и колата леко се отклони от курса си.

— Какво правиш, по дяволите?! — извика Елинор.

Бош отпусна оръжието към пода и вдигна прозореца. Вътре замириса на барут, но отново се възцари тишина. Той отви одеялото от ръката си и провери пистолета. Нямаше засечки. Оставаха му четиринайсет патрона и можеше да се заеме за работа.

— Трябваше да се уверя, че работи — отвърна Хари.

— Няма смисъл да носиш пистолет, ако не си сигурен в него.

— Да не си полудял?! Можеха да ни арестуват, преди да имаме възможност да направим каквото и да е!

— Ако не крещиш и Сун И кара в своето платно, мисля, че нищо не ни заплашва.

Бош се наведе към предната седалка и пъхна пистолета отзад под пояса си. Топлият метал погали кожата му. В края на тунела пред тях просия светлина. Скоро щяха да стигнат в Коулун.

Започваше се.