Ана Годбърсън
Лукс (48)

Четирийсет и шеста глава

„Обществото е шокирано. Опечалените не се мяркат, както обикновено по Пето Авеню, нито пък организират небезизвестните си балове и тържества. Днес е най-тъжният ден от много време насам, защото погребението на госпожица Елизабет Холанд ще се състои в десет часа в църквата «Грейс».“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, неделя, 8 октомври 1899 г.

Даяна Холанд стоеше напълно неподвижна, докато Клер внимателно решеше и прибираше косата й, за да я сплете. Прическата беше по-семпла от обикновено, но нали щеше да е с шапка, а и нямаше особено значение дали е красива или не. Лицето й бе подпухнало през последните дни. През рамото си виждаше млечнобялото лице на прислужницата, подпухнало също като нейното.

— Всичко ще се оправи — промълви Даяна, макар да не го вярваше.

— О, госпожице Даяна — изхлипа Клер, прегърна господарката си и я притисна до себе си. — Горкичката.

Даяна се усмихна едва-едва и се отпусна в топлата прегръдка.

— Все още не мога да повярвам — призна, след като Клер отново започна да сплита косата й.

— Знам, знам. Днес обаче трябва да я оставим да се яви пред Господ, а после всичко ще се превърне в реалност.

Даяна прокара пръст по нежната кожа под очите си и й се прииска да изглеждаше по-свежа. Бе прекарала няколко дни в затвора на скръбта, заобиколена от братовчеди, братовчедки, чичовци и лели. Почти не говореха, храната им бе простичка, оскъдна и прекарваха времето си или в дома на семейство Скунмейкър, които непрекъснато приемаха посетители с надеждата да научат нещо за Елизабет или за трупа й, или сядаха в хола в тяхната къща. Не можеше да отблъсне спомена за сестра си, дори да искаше.

Даяна бе сторила нещо ужасно. Разбра го в деня на смъртта на Елизабет и сега бе напълно убедена: вината бе пуснала корени в сърцето й. Заслужаваше да изглежда грозна и обикновена. Надяваше се наистина да изглежда невзрачна.

— Добре, готова сте — рече Клер. Нагласи шапката и воала така, че да скрие подпухналите очи на Даяна. Девойката остави прислужницата да провери едно по едно копчета на роклята й. Беше от черните, които носеше по време на траура за баща си, много семпла, без ширити, които да й придават изящност. Беше вталена и подчертаваше кръстчето й.

— Иска ми се да дойдеш с нас.

— Знам — отвърна Клер, прегърна Даяна и я поведе към вратата. — Трябва обаче да се приготви храната за по-късно, а не се знае колко човека ще дойдат — сигурно всички от семейство Холанд, горкият господин Скунмейкър и роднините му, братовчедите ви от семейство Ганзворт и…

Даяна отпусна глава на рамото на Клер и докато слизаха по стълбите, прислужницата продължи да изброява всичко, което трябваше да се свърши преди края на погребението. Обзе я спокойствие, докато слушаше за познатите неща. На вратата на хола Даяна се усмихна, целуна Клер по бузата и влезе сама. Мебелите бяха покрити с тъмни покривала, въздухът бе наситен с тежкия аромат на стотината букети, които заемаха всяко свободно кътче в дома на семейство Холанд. Лошото време нямаше намерение да се промени и в стаите влизаше оскъдна светлина.

Някои от роднините им, всички в черно, я погледнаха състрадателно. Даяна се опита да оцени вниманието им, но нямаше търпение церемонията да приключи. Мъката й бе силна, понеже обвиняваше себе си за случилото се нещастие.

— О, Дай… Дай! — Даяна се обърна и забеляза Пенелопи, която приближаваше бързо. Беше удивително красива в черна рокля, обточена с дантела и богато набрана пола. Сините й очи грееха като след танци, а косата й бе украсена с най-богатия букет от щраусови пера, който Даяна някога бе виждала. Неочаквано си спомни как я описа Хенри: дива. — О, Дай, как успяваш да издържаш? — ахна тя и посегна към скритите в черни ръкавици пръсти на Даяна.

— Ами ти? — отвърна с леден глас Даяна и се отдръпна.

— Не мога, разбира се. — Пенелопи играеше много убедително, вече се бе отказала от неувереността.

— Да, сигурно. — Даяна се опита да не повишава тон, но изпитваше единствено отвращение към двуличието на Пенелопи. Очевидно бе изключително доволна от начина, по който се стекоха събитията. Вече се беше наконтила с надеждата да привлече повече внимание, след като съперницата й я нямаше. Бе обидно, че се смята за добре дошла в дома на семейство Холанд. — Всички вече са наясно колко силно скърбиш, Пенелопи — продължи бавно, без да крие омразата си. — Всички видяха сълзите ти. Защо не млъкнеш за миг, за да можем останалите да се порадваме на малко спокойствие.

— Даяна — рече Пенелопи толкова тихо, с такова напрежение в гласа, че да не чуе никой друг, — нямам никаква представа какви ги дрънкаш.

— Ти си лъжкиня. — Даяна бе доволна, че е с воал, който приглушаваше гласа й и скриваше чувствата и поруменелите й бузи. — Такава отявлена лъжкиня — добави с настървен шепот, толкова високо, че застаналата наблизо леля Едит я чу.

По-възрастната жена се извини тихичко на братовчедите от семейство Ганзворт, с които разговаряше. След няколко секунди госпожа Холанд беше до дъщеря си. Пенелопи продължаваше да я наблюдава присмехулно опулена. Майката прихвана Даяна за лакътя, помаха за извинение на Пенелопи и изведе момичето си в антрето. Плъзна вратите след тях.

Даяна изслуша майчиния укор, който й се стори като шамар. Намръщи се не толкова от болка, колкото от изненада.

— Това пък защо беше? — ахна тя.

— Даяна, много те моля, поне днес се дръж добре. Не мога да понеса други прояви на невъзпитание. Та си всичко, което имам. Трябва да се научиш да пазиш фамилната чест. — Майка й говореше бавно, уморено, а очите й бяха зачервени. В този момент Даяна разбра, че целият свят на госпожа Холанд е рухнал и едва се държи. — Моля те, не ме разочаровай в деня, в който се сбогуваме с Елизабет.

Даяна кимна покорно.

— Благодаря ти. Сега иди в малкия хол и щом се почувстваш по-добре, се върни при нас за кортежа. Прекалено разстроена си, за да си сред хората.

На Даяна й се искаше да каже нещо окуражително, но успя единствено да кимне, преди да влезе в хола в другия край на коридора. Сега той бе напълно променен. Стените бяха голи, всички ръчно рисувани вази, дреболии и статуи бяха изчезнали. Картините, които бяха тук в деня, когато се запозна с Хенри Скунмейкър, с тюркоазните морета, черни небеса и много отчаяние в тях, бяха изчезнали. Нямаше го дори увехналият букет. Горката й майка бе продала абсолютно всичко. Даяна се отпусна нещастно на едно от старите канапета и осъзна, че онова, което щеше да се случи на семейство Холанд, съвсем не беше романтично.

В коридора се чуха стъпки — гостите на семейство Холанд тръгваха. Сигурно я бяха забравили, защото никой не спря да й каже, че е време за опелото. Чу ги да трополят, докато излизат на улицата, за да потеглят за погребението. Пенелопи бе сред тях, преструваше се на покосена от мъка. При тази мисъл Даяна сви юмруци. Пое си дълбоко дъх и отпусна пръсти. Бе готова да отиде където и да било другаде, само и само да не е в църквата, но не можеше да се скрие от онова, което бе извършила.

Студеният въздух я перна в мига, в който излезе от къщи. Бе все още рано, за да е толкова студено, но дори паркът бе посърнал от подранилата зима. Погледна снишилото се небе в черно и бяло и се почувства по-самотна отвсякога.

На тротоара цареше суматоха. Роднините й и семейните приятели се опитваха да се качат в каретите си с достойнство, но не успяваха да запазят тишина. Вдигна поглед и забеляза, че семейният файтон с господин Фейбър на капрата, вече е потеглил.

В този момент някой я докосна по лакътя. Обърна се към непознато момче, изникнало сякаш от нищото. Беше слабо, все едно не бе яло дни наред, а палтото му бе покрито с кръпки.

— Ти ли си госпожица Даяна Холанд? — присви очи то.

Даяна кимна предпазливо. Чу, че и последната карета тръгва и се запита дали да не хукне след нея.

— Сигурна ли си?

— Да — сопна се възмутена Даяна. Забеляза карети под наем, спрели наблизо, и реши, че те ще видят, ако я сполети нещо. — Разбира се, че съм сигурна.

— Не ме гледай така — продължи сериозно момчето. — Казаха ми, че е много важно да не попадне в чужди ръце.

— Кое не трябва да попада в чужди ръце?

Момчето поклати глава.

— Първо трябва да ми отговориш на един въпрос.

— Какъв въпрос? — опули се Даяна, когато осъзна колко абсурден е разговорът.

— Въпросът е за картината на Вермеер, която баща ти е подарил на сестра ти Елизабет…

Някакъв инстинкт, по-дълбок дори от мъката и чувството на вина, припламна у Даяна.

— Той подари картината на мен!

Момчето присви очи, огледа я преценяващо и се ухили.

— Тя ме предупреди, че точно това ще кажеш.

След тези думи бръкна в джоба си и извади писмо. Беше пъхнато в квадратен жълт плик, а името на Даяна бе надраскано с до болка познат почерк.

— Откъде го взе? — ахна тя.

— От Чикаго. Тя ми плати билета дотук, за да ти го донеса, да го донеса на момичето, което твърди, че картината на Вермеер е нейна.

— Благодаря — отвърна тихо, отвори плика и нетърпеливо зачете.

„Скъпа Дай,

Моля те да ме извиниш, че те уплаших и искам да знаеш, че много ми липсваш. Трябваше да направя онова, което сторих, защото съм влюбена в Уил Келър. Обичам го от години и най-сетне осъзнах, че като се омъжа за Хенри Скунмейкър ще съжалявам цял живот. Ти беше права, в брака ми ще липсва обич и макар да нямам представа как ще открия Уил, знам, че поне трябва да опитам.

Сигурно ще си шокирана, затова ще ти обясня набързо. Пенелопи ми помогна да изглежда като нещастен случай и да замина, без да стане скандал, но тя има свои причини, за да е изведнъж толкова услужлива. Даяна, тя иска Хенри за себе си и е решила да го спечели на всяка цена. Дай, знам за вас с Хенри. Не се тревожи. Не съм ядосана и напълно те разбирам. Пази се от Пенелопи, бъди дискретна и не позволявай на абсолютно никого да разбере какво става. Ти си единствената, на която съобщавам, че съм жива. Чувам свирката на влака. Трябва да изпратя писмото. Много внимавай и не забравяй какво ти заръчах за Пенелопи. Обещавам в най-скоро време да ти изпратя новини.

С обич, Елизабет“

Даяна дочете писмото и усети, че главоболието й се е стопило, а в гърдите й се разлива топлина. Беше допуснала грешка. Елизабет бе романтичката, тя бе таила невероятна любов. Тя се бе отказала от живота си, за да поеме на изумително пътешествие.

Даяна вдигна поглед към мокрите клони на дърветата, които потрепваха при всеки порив на вятъра, и се почувства като преродена. Вече не се налагаше да отвръща поглед всеки път, когато Хенри е около нея. Елизабет беше жива — Даяна не й бе причинила немислимото. Светът все още я очакваше. Кимна отново на момчето, което вече се отдалечаваше към Бродуей. Опита да си придаде вид на момиче, тръгнало на погребение, но не успя. По лицето й се разля щастлива усмивка. Пристъпи напред и вдигна ръка, за да повика една от каретите под наем.