Ана Годбърсън
Лукс (47)

Четирийсет и пета глава

„Драматичната смърт на една от звездите на висшето общество е истинска трагедия, защото тази неделя Елизабет Холанд щеше да се венчае за един от най-желаните ергени на Ню Йорк. Всички, които обичаха госпожица Холанд, ще се съберат в дома на годеника й Хенри Скунмейкър за бдение. Бащата на злополучния годеник, Уилям Сакхаус Скунмейкър, е утроил наградата, предложена от кмета Ван Уик, за информация, която да помогне при откриването на тялото на госпожица Холанд. Непрекъснато се говори за госпожица Пенелопи Хейс, последната видяла Елизабет жива, и бивша възлюблена на младия Скунмейкър.“

Из „Сите Чатър“, петък, 6 октомври 1899 г.

— Просто невероятно, че от нея няма и следа — избумтя гласът на бащата на Хенри в хола на къщата им на Пето Авеню. — Кметът трябва да се засрами.

Хенри се намръщи, когато баща му направи връзка между смъртта на Елизабет, корупцията и некомпетентността на кмета Ван Уик. Независимо от това трябваше да застане до него и да кима одобрително. За Хенри моментът бе изключително тежък, не можеше да рискува да го обвинят в безразличие, не и в момент, когато баща му бе избрал за слушател репортер от „Ню Йорк Уърлд“. Наблюдаваха го и всички роднини, и приятели на семейство Скунмейкър и семейство Холанд, които прииждаха в дома им, за да ронят заедно сълзи и да чакат някаква новина за Елизабет.

Затова Хенри стоеше до баща си с бледо, изпито лице и само кимаше.

— Няма тяло — продължи старият Скунмейкър, — няма и парчета от дрехите й, които да са се закачили по кейовете. Откъде да знаем, че някой шлеп не я е извадил от водата, за да я продадат като бяла робиня? Всяка седмица вестниците изнасят подобни случаи. Ще държа кмета отговорен. Той е просто помощник на мошениците от Тамани^[1] — защо му е да прави каквото и да било.

— Ами вие, господин Скунмейкър? — попита репортерът и погледна Хенри. — Ще кажете ли нещо за спасителните операции?

Младият господин не можеше да каже нищо подходящо и просто сведе поглед. Минаха няколко секунди, преди баща му да продължи с речите си. Дори смъртта на годеницата на сина му не бе в състояние да го възпре да разнищва щекотливите въпроси, свързани с политиката на Ню Йорк.

— Предстои скандал — чу Хенри гласа на баща си. — Просто гледайте. Той е неразривно свързан с компания „Кънсолидейтед Айс“, а както всички знаят, те купуват конкуренцията. Чакайте да видите какво ще стане, когато се опитат да вдигнат цената на леда — въпрос на време е преди да го сторят, може дори да я удвоят — тогава хората ще поискат главата на кмета. Но да, говорехме за Елизабет. Наградата, която Ван Уик предлага за откриване на тялото й, е толкова ниска, че се чувствам силно засегнат. А синът ми, Хенри… — Хенри стисна устни, когато усети, че всички погледи са насочени към него. — Погледнете го — почти не може да говори. Съсипан е.

Хенри се отдръпна от страх, че повече няма да може да прикрива отвращението, което изпитва към баща си. Тръгна към масата, отрупана с храна и напитки за гостите: сладки, кафе, вино и нечувано количество пресни плодове. Бяха извадили тежки сребърни прибори и ги бяха подредили върху черна кърпа. Хенри посегна над черното грозде към кристалната гарафа, в която имаше скоч, и си наля отново. През последните два дни имаше чувството, че вече не обитава собственото си тяло. Около него се бе задействала машината на опечалените. Бяха извадени тоалети в черно, а посетителите бяха надянали маски на скръб. Никой не поглеждаше Хенри в очите. Заобикаляха го от разстояние и кимаха, за да изразят съболезнованията си някак отдалече. Някои от по-дръзките — или вероятно по-глупави — млади неомъжени момичета — прикриваха устата си с ръка и му отправяха многозначителни флиртаджийски погледи. Беше му прекалено тъжно, за да ги поглежда. Скърбеше за Елизабет, но също и за Даяна, както и заради цялата бъркотия. Не можеше да спре да мисли за погледа, който му отправи Елизабет на ъгъла на Бродуей и Двайсет и първа в сряда сутринта, преди всичко да се преобърне. Бе толкова тъжна, беше го погледнала измъчено, интелигентно и на него му се стори, че тя знае всичко, което той бе сторил.

— Моите съболезнования.

Хенри вдигна очи към поувехналото, някога красиво лице на Кари Луис Лонгхорн, мъжа, когото вестниците в Ню Йорк наричаха най-стария ерген. Беше на седемдесет и няколко, известен с това, че събираше портрети на прочути красавици. Хенри бе сигурен, че портретът на Елизабет е намерил достойно място в колекцията му.

— Благодаря ви, господине.

— Ще се оправиш, млади Скунмейкър. — Старият извърна тъжните си очи настрани. Преди да се отдалечи, перна Хенри по гърба и рече: — Аз винаги се оправях.

Хенри остана край масата с напитките и погледна към онази част на хола, където се бяха настанили опечалените роднини на Елизабет. Бяха насядали на няколко плюшени стола и на двете канапета, тапицирани в дамаска на капки под огромния прозорец. Изглежда семейство Холанд бяха станали повече. Четиричленното семейство, което Хенри познаваше, сега се бе умножило до двайсет, дори повече. Всички братовчедки, братовчеди, лели и чичовци бяха излезли от малките си светове и се бяха скупчили около госпожа Холанд и единствената й жива дъщеря. Последната бе с къс черен воал, който прикриваше половината й лице, беше свела очи така, че той не успя да срещне погледа й. Дъждът се изливаше на Пето Авеню, както и над целия град, но Даяна седеше, без да помръдва, притихнала и изглежда не забелязваше нито бурята навън, нито онова, което ставаше около нея.

През последните няколко седмици Хенри бе осъзнал, че трябва да стане по-сериозен, а последните два дни го бяха превърнали в по-стегнат и отговорен. Смъртта на госпожица от неговата класа, загинала по толкова нелеп начин, бе достатъчна, за да го накара да спре и помисли. Та нали с нея щеше да бъде свързан завинаги, а почти не я познаваше. У него се надигна нетърпимо чувство на вина и болка. Не можеше да се отърси от мисълта, че ако се бе проявил като по-отговорен, това нямаше да се случи. Независимо от всичко, едва се сдържаше да не поглежда към Даяна.

Бе истинско мъчение тя да е в къщата му, а той да се държи настрани от нея. Между тях се бяха изправили доста хора. Тя изглеждаше изящна в черната рокля с дълги тесни ръкави, а буйните й къдрици бяха скрити под шапка. Хенри знаеше, че я разкъсва обичта към сестра й, а споменът за нощта, която двамата прекараха заедно, докато си разказваха тайни и се целуваха, сигурно бе особено мъчителен. Копнееше да отиде при нея и да й разкрие чувствата си. Искаше да чуе как гласът й го уверява, че не го вини и не го мрази. Нямаше как да я отдели от семейството й, от жените на семейство Холанд, обградили я отвсякъде, затова въздъхна и пак насочи вниманието си към пълната чаша.

— Струва ми се, че имаш нужда от приятел. — Хенри вдигна поглед от напитката и видя Теди Кътинг. Отново извърна поглед към Даяна и забеляза как отказва храната, която братовчедките й настояваха да опита, после обърна внимание към приятеля си. Теди беше с черно сако и панталон, на ревера бе сложил бяла роза, както много от останалите мъже. Розата се бе превърнала в символ на Елизабет. Хенри нямаше роза единствено защото не помнеше къде бе захвърлил сакото си, а и не желаеше да го търси. Никой нямаше да му направи забележка, че е само по жилетка, навил ръкави и не е сресан.

— Да — отвърна простичко той. Позволи на Теди да хване ръката му и да го поведе през салона, пълен с гости, към съседното помещение.

— Струваш ми се потресен, приятелю.

— Така е.

— Да излезем и да помогнем. Да направим нещо. Хората, които претърсват реката, не притежават нашия дух. Дали да не съберем екипажа на „Илижън“ и да си пробваме късмета?

— Може — отвърна незаинтересовано Хенри. Двамата спряха в една от стаите, където гостите все още не бяха нахлули, и Хенри забеляза, че са в салона във винено, където бе обявен годежът му с Елизабет. Спомни си с какво нежелание подхождаше към нея, как думата брак го стряскаше. Беше си мислил, че ако тя изчезне, ще е свободен, и в момента се ненавиждаше заради това си отношение. — Само дето нямам желание за нищо.

— Ужасно е. Наистина е ужасно — въздъхна Теди и примигна. Очите му бяха зачервени от тъга и умора. — Не намираш ли, че светът днес изглежда променен? Помниш ли как си говорехме на надбягванията? — Той спря и поклати удивено глава. — А сега тя е мъртва.

Хенри помнеше онова, което бе казал и не посмя да погледне приятеля си. Беше доволен, че Теди не е видял тъгата по лицето на Елизабет в деня, когато загина.

— Сега отново можеш да избягваш брака, а момичетата ще се стараят да те хванат в мрежите си… — Теди се опита да се разсмее, но щом погледна приятеля си, усмивката му угасна. — Извинявай, не биваше да го казвам. Не говорех сериозно. Просто съм шокиран.

Хенри кимна и отпусна ръка на рамото на приятеля си, за да му покаже, че разбира. Отпи глътка скоч и въздъхна.

— Непрекъснато се наливам, а не мога да се напия — оплака се тихо. — Благодаря ти, че поговори с мен. Като те слушам, се чувствам по-добре, отколкото да водя разговори сам със себе си.

Теди кимна.

— Както и да е. Трябва да направим нещо. Какво ще кажеш да се включим в издирването? Така няма да мислиш.

— Добре. — Хенри прокара пръсти през косата си, за да я приглади назад, и се насили да се усмихне на Теди. — С удоволствие. Добре. Просто сестрата на Елизабет, Дай… Даяна. Притеснявам се за нея и не ми се иска да тръгнем, без…

— Без какво? — неочаквано Теди му се стори изпълнен с неудобство и пребледнял.

— Наблюдавам я. — Хенри се обърна към хола, където се бяха събрали опечалените. Деляха ги няколко стаи, но от мястото му се виждаха прозорците в дъното. В момента не виждаше Даяна, но знаеше, че е някъде сред останалите. — Все се питам какво ли преживява. Сигурно е нещастна. И си казвам, че е прелестна, може би след време…

Прекъсна, когато усети колко неудобно се чувства Теди. Канеше се да каже, че след време би могъл да се ожени за Даяна. Може би така всички щяха да са щастливи.

— Хенри — заговори Теди. Погледна през рамо и пак се обърна към приятеля си. — Преживяваш загуба, която нищо не е в състояние да замени. Разбирам, стараеш се. Само че това, което каза… не го споменавай отново, не го споменавай пред никого. Не е редно.

Теди се отправи към големия хол. Хенри се почувства наранен, глупав и го облада непреодолимо желание да запази в тайна страстта, която изпитваше към Даяна.

— Теди, аз…

— Хенри, приятелю, всичко е наред — прекъсна го Теди и махна с ръка. След няколко секунди мислите им бяха прекъснати от нестройни ридания, които се разнесоха от големия хол. Двамата се отправиха бавно натам и забелязаха, че тъмнокосо момиче е в центъра на вниманието, паднало на колене на пода. Полата на девойката приличаше на балон, беше си сложила черна кадифена шапка. Нямаше воал, който да прикрива лицето й, и дори от разстояние се виждаше как Пенелопи Хейс хлипа и ридае.

— Да идем на реката, да направим нещо — предложи Теди, без да крие отвращението си.

Хенри бе възмутен. Искаше му се да срещне за миг погледа на Даяна, за да й покаже, че разбира колко фалшива е истерията на Пенелопи. Осмели се да погледне към семейство Холанд и в същия момент Даяна, притисната между две облечени в черно матрони, вдигна воала си и го погледна. Очите я бяха пълни с тъга и той прозря, че и тя е наясно колко изкуствено се държи Пенелопи. Между тях застана някакъв мъж, пристъпи към Пенелопи и скри Даяна от погледа на Хенри. Когато се отдръпна, Даяна бе спуснала воала си и Хенри се запита дали някога ще има възможност отново да надникне в очите й.