Ана Годбърсън
Лукс (32)

Трийсета глава

„Едно от многобройните тържества, организирано снощи в чест на завръщането на адмирал Дюи — балът в «Уолдорф-Астория», — се предполагаше, че ще бъде първата поява на наскоро сгодената двойка господин Хенри Скунмейкър и госпожица Елизабет Холанд. Госпожица Холанд присъства на бала и както винаги изглеждаше великолепно, докато господин Скунмейкър така и не дойде и накара някои циници да се запитат дали страстите му още отсега не са се насочили в друга посока.“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, събота, 30 септември 1899 г.

Хенри се събуди, когато вестник го перна през лицето. Посегна и опипа тялото си. Беше спал с дрехите, не беше и в леглото си. Усети отвратителен вкус в устата си. Ръцете му бяха изранени, сякаш издрани от стадо котки. Опипа ги и откри множество драскотини. Изобщо не му беше приятно, защото в момента сънуваше меката млечнобяла кожа на Даяна Холанд.

— Хенри… отвори проклетите си очи — прозвуча тихият гневен глас на баща му. Уилям Скунмейкър говореше носово и раздразнено дори когато беше спокоен, а в момента беше побеснял. — Искаш ли чаша портокалов сок?

Хенри отвори едното си око, сетне и другото. Едва сега забеляза, че баща му се е надвесил над него.

— Донесъл си ми портокалов сок? — попита с надежда Хенри.

— Не.

Разсъни се и веднага се сети къде се намира. Малката стая, в която се бе наежил баща му, бе същата, в която се отпусна снощи да почине поне за малко и да се възстанови от епичния гуляй на яхтата. Това бе собственият му кабинет, приятна сумрачна стая, в която да полегнеш, докато ти мине главоболието. Само дето подобна възможност вече не бе на дневен ред.

Хенри отмести поглед от разкривеното лице на баща си към бледата прислужница, която пристъпваше нервно зад него. Беше облечена в черна рокля с бели маншети и бяла яка и носеше поднос с кристална гарафа, пълна с течност, която очевидно беше портокалов сок. Хенри отвори и затвори пресъхналата си уста, после погледна баща си.

— Не му давай, Хилда. — Бащата на Хенри направи няколко крачки напред и стисна ръце зад гърба си. — Виждам, че не си в най-добра форма, Хенри, и ми се струва напълно възможно да не помниш много ясно вчерашния ден. Проучих как си го прекарал и съм готов да ти припомня. С Хилда сме тук, за да ти помогнем да си спомниш.

Хенри зяпна прислужницата, която работеше за тях от доста време и не бе издала нито една от известните й тайни. В момента обаче не го поглеждаше. Беше неестествено бледа и бе приковала очи в подноса. Хенри се вторачи с копнеж в портокаловия сок и едва обърна поглед към баща си, облечен в костюм от три части от сивкавокафяв плат. Бе от онези, които биха направили впечатление на служителите в железниците и на слугините. Хенри се опита да подскаже на баща си, че не е особено впечатлен.

— Хайде, Хилда — нареди баща му, — кажи на Хенри същото, което сподели и с мен.

Момичето мълча дълго и двамата с Хенри се почувстваха неловко, после започна да разказва.

— Късно снощи видях една млада дама да си тръгва. Беше облечена в червеникава рокля и вдигна доста шум на тръгване. Роклята ми се стори нова и скъпа.

Хенри отмаля. Помнеше, че Пенелопи беше се появила в предизвикателната рокля. Отпусна чело на юмрука си и чу как баща му отпрати Хилда. Хилда кимна почтително, обърна се и излезе в коридора, понесла подноса със сладкия портокалов сок, който можеше да донесе облекчение на пресъхналото му гърло.

— Прецених, че не е необходимо да чува следващото, Хенри. — Старият Скунмейкър скръсти ръце на гърдите. — Помниш ли как си се прибрал?

— Не, господине — изграчи Хенри.

— Докарала те е наемна кола — изсъска господин Скунмейкър. — От лявата страна имаш синини и порезни рани, които свидетелстват за сблъсък с розов храст. Да ти звучи познато?

Хенри поклати глава.

— Бях пиян — отвърна и се опита да се престори колкото на засрамен, толкова и на убедителен.

Отлично помнеше инцидента с розовия храст, но си даваше ясна сметка, че няма как да обясни на баща си защо се бе промъкнал до прозореца на стаята на малката сестра на годеницата си. Понякога, мислеше си Хенри, бе доста удобно да ти се носи славата на пияница.

— Хенри, не съм глупак. Наясно съм колко пиян беше. И така, ти ли ще ми разкажеш или аз на теб?

— Нали вече знаеш — отвърна с горчивина Хенри.

— Прочети сам. — Баща му вирна възмутено глава и подхвърли вестника към Хенри. Той прошумоля и го перна по челото. Хенри го вдигна, но не погледна баща си, който не спираше да крачи нервно по лакирания паркет. Вестникът беше сгънат на статия от клюкарската рубрика на „Импириъл“. Заглавието беше подчертано с червено.

— Жалко — отбеляза Хенри, след като прочете материала. Макар и иронично, говореше сериозно. Снимката му като пиян вече започваше да му омръзва. В момента обаче единственото му желание бе да пийне нещо. Де да можеше само да накваси пресъхналата си уста, тогава нямаше да има проблем да се справи с обърканото положение.

— И аз мисля, че е жалко — отвърна баща му с глас, много по-въздействащ от сарказма на Хенри. Синът наблюдаваше как старият пристъпва към прозореца към Пето Авеню, стиснал ръце зад гърба си. Той сниши заплашително глас: — Искаш ли да ти кажа къде бях аз снощи, Хенри?

Синът не откъсваше очи от бащата и мълчеше. Знаеше, че много скоро ще разбере отговора.

— Бях в „Уолдорф“ с губернатора и адмирал Дюи. Разправят, че щял да се кандидатира за президент. Това е невероятна политическа възможност, но не очаквам непрокопсаник като теб да знае нещо по въпроса.

Хенри се намести на канапето. Опита да приглади ризата си, за да не прилича чак толкова на непрокопсаник. Баща му се обърна и пак го погледна.

— Очаквах — очакваше и целият град — да ви видят заедно с прелестната ти годеница. Имаш ли представа колко разочаровани останаха всички, когато ти не благоволи да се появиш! Тази вечер елитът на Ню Йорк си търсеше клюка за разнищване. Ти им я осигури. За пореден път доказа, че си най-обикновен товар, Хенри.

Старият се залюля на пети, без да крие неудовлетворението си, а Хенри, все още жаден, обзет от неудобство, не успяваше да измисли какво да каже, за да промени мнението на баща си. Наблюдаваше как старият се овладява и заговаря с обичайния тон на раздразнителен бизнесмен.

— Слушай какво ще направим, Хенри. Заради несериозното ти отношение снощи, всички мислят, че годежът е лъжа, но тази клюка няма да издържи, ако им поднесем някоя по-сочна.

Хенри напълно бе наясно, че вестниците открай време обичаха да пишат за него. Погледна баща си в пълно недоумение. Баща му пристъпи бавно към него. Хенри обърна внимание на едрото червендалесто лице и неестествено черната коса и се запита дали някога старият ще бъде доволен от него.

— По-сочна ли? — повтори, без да мисли.

— Поне ме слушаш. Браво. Да, дори по-сочна. Утре отиваш да се извиниш на семейство Холанд. Довечера ще изпратя Изабел да говори с госпожа Холанд — да позамаже нещата. Ще се получи както трябва. И това го измислих, след като станах, преди да седна да закусвам.

Хенри се опитваше да слуша внимателно, но му ставаше все по-лошо, коремът му се бунтуваше.

— И каква е идеята?

Уилям Скунмейкър обърна блеснали очи към сина си. Усмихна се и тъмните мустаци потрепнаха.

— Изтегляме сватбата. Най-великата сватба на деветнайсети век. Така ще я нарекат вестниците. Хората обичат подобни новини.

— Ти за моята сватба ли говориш? За сватбата с… Елизабет ли? — попита Хенри. Целият изстина и не намери сили да затвори уста. — За коя дата?

Хенри проследи как баща му извади златен часовник от джоба. Усмихваше се, очевидно доволен от замисъла си, убеден, че е наистина гениален. Наслаждаваше се на всеки миг и нарочно караше Хенри да се чувства зле.

— Ако предпочиташ да те обезнаследя, нямам нищо против… — Баща му го погледна многозначително. — Няма да ми бъде приятно, но ще го сторя, ако се наложи.

— Не, господине, не ми се иска — сведе поглед Хенри, за да не усети старият какъв е страхливец. — Предпочитам да не го правиш.

— Добре тогава, Хенри, момчето ми, ако нямаш други планове за следващата събота — осми октомври — ще станеш женен мъж.

Хенри наблюдаваше как устата на баща му се разтяга в самодоволна усмивка и разбра, че дори и нещастен, вече не разполага с никакво време.