Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (1)

ПРОЛОГ

4 април 1718 година

Камерън Хол, Тайдуотър, Вирджиния

— Пак тези пирати! Проклети да са!

Това възклицание разпръсна измамното безгрижие на настъпващата вечер. Над река Джеймс слънцето залязваше и лъчите му багреха в оранжево-жълто мъхестите дъбове и полегатия тревист бряг на реката. Отнякъде долиташе тананикането на полски работник, а птиците огласяха всичко наоколо с мелодичните си трели.

— Пирати! Мръсни пирати!

Губернаторът на Вирджиния Аликзандър Спотсууд тропаше яростно с юмруци по полираната масичка до креслото му, а отсреща, облегнат небрежно на масивна колона, го наблюдаваше с крива усмивка приятелят му лорд Кемерън. Аликзандър беше изпаднал в ярост. Умният и привлекателен мъж се радваше на огромна популярност сред колонистите. Това се отнасяше както за дамите, така и за господата и не на последно място — за прислужничките. Въпреки гневния му изблик всичко в него излъчваше аристократизъм, като се започне от грижливо поддържаната бяла перука, брокатената одежда в прасковен цвят, жълто-кафявите панталони до колената, та чак до изисканите обувки със сребърни токи. В този момент присъщата му словоохотливост го бе напуснала изцяло. Приличаше на човек, неспособен да изрече повече от една-единствена дума.

— Пиратите! Пиратите! — продължаваше да крещи Спотсууд, но този път престана да удря по масата, а прибра чашата с шери, която заплашваше да се прекатури от ръба на масата. — Пиратите! Пиратите! Мръсните пирати! Ще ме съсипят — през цялото това време той гледаше с присвити очи своя домакин Питрок Кемерън, лорд Кемерън от Кемерън Хол, наричан от роднини и приятели просто Рок.

Високият млад мъж с характерно, изсечено лице имаше наистина властно излъчване. Където и да отидеше, той печелеше уважението и респекта на останалите. Сивите му остри очи, родова черта на няколко поколения, понякога придобиваха сребрист оттенък. Не беше от хората, които носят често перука. В заревото на залязващото слънце тъмната му коса блестеше като черен кехлибар.

Макар да се беше облегнал мързеливо на колоната, загледан в реката, от тялото му струеше огромна жизненост. По очите му можеше да се разбере, че притежава чувство за хумор, но също така и яростна неустрашимост. Приемаше смело всяко предизвикателство.

— Сам не можеш да се справиш с всички тях — обърна се той към приятеля си. — Ще направим обаче всичко, което е по силите ни, за да ги видим един ден на бесилката.

— Не, не! — запротестира Спотсууд нетърпеливо. — Искам ги всичките накуп. По бесилките или навързани във вериги на пристанището. Само дето бесилките и веригите са доста скъпи. Не мога да си позволя да организирам такъв спектакъл. — Той се облегна назад и мълчаливо започна да разглежда реката и околностите и.

Кемерън Хол беше привлекателно място със стратегическо местоположение. Имаше всички предимства на английското селско имение и неподправената природна красота на колонията. Реката на това място беше достатъчно дълбока и корабите можеха да стигат чак до пристана на Кемерън. Домът бе едновременно практичен и елегантен. Открай време Спотсууд беше близък на семейството — беше приятел и на бащата на Рок. По онова време той планираше вече строежа на губернаторството в Уйлямсбърг и честичко си мислеше за Кемерън Хол, когато обсъждаше работата с архитектите. Къщата бе издигната в края на двадесетте години на седемнадесетото столетие. В началото били построени само входната зала и спалните на горния етаж. На една от тухлите в избата беше издълбан следният надпис: „На тези здрави основи през лето господне 1627-о ние изградихме нашия дом. Нека с божията помощ семейството и домът да издържат изпитанията на времето. Джейми и Жаси Кемерън.“

И наистина, семейството бе преживяло и добри, и лоши времена. Най-възрастните синове от всяко поколение до един били членове на губернаторския съвет.

— Мисля си, че ще се справиш прекрасно с тези диваци — наруши мълчанието Рок.

Както винаги, Спотсууд не можеше да разбере дали Рок го поднася, или говори сериозно. Той посочи вестника, който беше чел преди малко.

— Пак някаква статия на една от тъй наречените невести на тоя проклетник, как му беше името — Едуард Теч, Тич, Тач. Цяла върволица жени.

— Да, и освен това всички те са си живи и здрави и ни осведомяват кое как е било, нали?

Пиратът Тийч все повече и повече влизаше в хорските уста. Тъй като лицето му беше пищно окосмено, носеше прякора Чернобрадия. Казваха, че е родом от Бристъл и че е участник във войната на кралица Ана. След това бил ученик на пирата Хорнигоулд и при него научил нов занаят — грабеж в открито море. И все пак той едва ли беше най-злият сред своите колеги.

— Някъде наблизо там кръстосва Логан — продължи Рок. — Също така и едноокият Джек. И двамата не се задоволяват само с товарите. Отнасят се крайно безгрижно и към човешкия живот.

Спотсууд кимна, сплете пръсти и добави:

— Да не забравяме и Сребърния сокол.

— Разбира се, Сребърния сокол също — потвърди безизразно Рок.

— Нужни са ни нови правомощия — заоплаква се Спотсууд. — Кралица Ана ни напусна, а на трона се е настанил Немеца… — смехът на Рок прекъсна думите му и страните му почервеняха. — Така де, той наистина е немец, дори английски не знае! Докъде ще я докараме така? В морето ни тормозят пиратите, а на всичкото отгоре си имаме крал, който и езика на страната си не умее да говори!

— По-добре такъв, отколкото някой папист. — Рок се смяташе за гражданин на Вирджиния. Обичаше родината си и въпреки благородническата си титла се чувстваше истински фермер. Имаше успех и като търговец. Изобщо в Новия Свят можеше да забогатее всеки независимо от своя произход. Единственото условие беше да не се страхува от тежък, изморителен труд.

Спотсууд също обичаше Вирджиния. Той обаче беше англичанин и короната беше тази, която му бе поверила заемания пост. Дори и да ругаеше краля-немец, изпълняваше всички нареждания, идващи от Англия. През 1714 година се беше споминала кралица Ана, последният монарх от династията Стюарт. Приживе нещастната жена беше погребала всичките си деца, така че тронът по право се падаше на природения й брат, също папист. Само че англичаните предпочетоха за свой крал протестант, па бил той и немец. Религиозният въпрос си оставаше все така деликатен. В колониите обаче всички бяха по-толерантни. Но дори тук хората с положение принадлежаха към англиканската църква и се съобразяваха с нейните канони.

Спотсууд въздъхна. Само мъки и нищо друго! Преди едно столетие индианците бяха превърнали живота на заселниците в ад, сега пък се появиха пирати.

— Рок — започна той, но замлъкна, защото от къщата се чу някакъв шум. Верандата гледаше към реката, така че в жегата откъм водата постоянно полъхваше свеж бриз п проникваше през отворената врата в цялата сграда. В този момент отнякъде долетя гръмотевичен глас, сподирен от тежки стъпки.

Губернаторът смръщи вежди, а Рок се ухили и каза:

— Съжалявам, това е лорд Кипсдейл.

На прага изникна Питър Лъмли, икономът на лорд Кемерън. Ниският около четиридесетгодишен мъж повдигна ядосано рамене:

— Сър, казах на негова светлост, че имате важен разговор с мистър Спотсууд, но той…

— Всичко е наред, Питър. — Рок изглади с ръка гънките по дрехата си и зачака.

След малко на верандата стъпи невисок, набит мъж със сини очи и рядка сива коса.

— Кемерън! Още ли не си чул? Отново пиратски нападения в открито море! — Той размахваше един брой от вестника, който губернаторът по-рано беше запокитил на земята.

— Да, знам вече. — отвърна Рок.

Лорд Тиодор Кинсдейл кимна на губернатора, последният отвърна на поздрава и двамата с домакина се спогледаха насмешливо над главата на нисичкия човек. Кинсдейл беше свестен мъжага, който подкрепяше Спотсууд във всяко негово начинание и освен това организираше начесто весели празненства. Притежаваше обширни захарни плантации на островите, но въпреки това живееше в Уйлямсбърг. За него тричасовото пътуване до Кемерън Хол представляваше един малък ужас, но фактът, че го бе предприел, показваше, че наистина има сериозни причини.

— Аликзандър, какво смяташ да правиш сега? Спотсууд го загледа втренчено.

— О, няма да оставя нещата така. Разпределих вече корабите по цялото крайбрежие.

— Нещо за пиене? — вметна Рок.

— Един скоч няма да ми дойде зле. — Кинсдейл се строполи в един плетен стол, започна да си вее с кърпичка и простена:

— Дъщеря ми вече пътува по море.

— Откога? — попита Рок.

— От днес.

Спотсууд се прокашля:

— Едва ли трябва да се опасяваме, че пиратите ще нападнат тъкмо твоя кораб.

— О, и как още! Аз съм богат човек, а „Силвър месенджър“ носи на борда си скъпоценен товар. Само накитите струват цяло състояние. — Рок потръпна леко под погледа на присвитите му очи.

Конфликтът между тях се дължеше на една уговорка между бащата на Рок и Тио. Още преди раждането на децата си двамата ги бяха нарекли едно на друго. Според Рок такъв един договор си беше чиста проба варварство. В края на краищата той трябваше да бъде човекът, който ще си избира невеста, — и то когато сам реши. Отгоре на всичко беше чул и слуха, че нарочената невеста не иска да се омъжва за него. Макар и да не беше особено горделив човек, чутото малко го подразни. Този факт обаче облекчаваше ситуацията в значителна степен.

— Уверен съм, че по пътя насам няма да й се случи нищо лошо — успокояваше Аликзандър угрижения баща.

Думите му обаче нямаха ефект. Тио скочи внезапно на крака и възкликна:

— Умолявам те, Рок! С баща ти бяхме първи приятели, ценях го толкова много! Само ти можеш да й бъдеш закрила. Имаш и приятели сред пиратите…

— Приятели ли? Какво говориш? — извика раздразнено Рок.

Тио отчаяно закърши ръце.

— Разбери, тя е животът ми — всичко, което ми е останало на този свят. Аз й заповядах да се завърне у дома и да се омъжи за теб. Добре, нямаш приятели пирати, но роднини все пак…

— И роднини нямам — възпротиви се решително Рок. Той усещаше върху себе си изпитателния поглед на губернатора и преднамерено придаде на думите си предупредителна отсянка. — Ако човек не ме познава, ще остане с впечатлението, че аз едва ли не съм се побратимил с тая паплач.

Развеселен, Аликзандър се облегна на стола, а Тио сви ръцете си в юмруци.

— Казват, че Сребърния сокол бил от рода Камерън.

— Не е!

— Издават го сребристосивите му очи. Твърди се още, че се отнася с особено уважение към името на твоя род и че винаги бил готов да преговаря с теб. Освен това веднага ти връща заграбените кораби, щом получи съответния откуп. Казват също, че двамата с него сте разговаряли на някакъв остров. За Бога, Пит! Рок, помогни ми!

Рок въздъхна и разпери ръце.

— Може този пират и да е издънка на някой незаконороден Кемерън и по тази причина да пререже по-скоро твоя гръклян, отколкото моя. Но кажи ми все пак, какво всъщност искаш от мен?

За момент Тио се поколеба, след което извади от джоба си свитък.

— Моля те, ожени се за нея. Веднага.

— Какво каза? — възкликна Рок, невярващ на ушите си.

— Ожени се за дъщеря ми и изпълни обета, който си дал на баща си на смъртния му одър.

— Та тя дори не е тук…

— Имам всички необходими документи, включително и нейния подпис. Вярно, че не й казах какво подписва, но въпреки това всичко си е по реда. Длъжен си да се ожениш за нея незабавно.

— Но защо? Каква е причината за това бързане?

— Защото Сребърния сокол ти е братовчед. Защото е възможно да срещне някъде моя кораб и моята дъщеря. Но дори и това да не стане — много от пиратите ще си имат едно наум за вашата родствена връзка и не ще посмеят да посегнат на този кораб.

— Чакай, това, което говориш, е някакво бълнуване!

— Не! Ти не разбираш за какво става въпрос, Кемерън! — Гласът на Тео затрепери и мъртвешка бледнина покри лицето му. — Тъмнината, тя не може да понася тъмнината.

Да не би мъжът срещу него да губеше разсъдъка си? По правило Рок се държеше вежливо с хората, но сега само разпери ръце, извърна се и се спусна надолу към речния бряг. Погледът му се спря на собствения му кораб, шалупата „Лейди Елена“ — беше го кръстил на майка си. Съвсем скоро щеше да настъпи мигът, когато въоръженият с много оръдия кораб щеше да разпери платна.

Той пое дълбоко въздух и се отправи с бързи крачки към източната страна на дома. Там бяха пристройките — кокетните къщички за прислугата, зимникът, кухнята, оборът, ковачницата, бъчварницата и пералнята. Зад тях, заслонено от дървета, беше гробището. Рок тръгна натам. Съвсем близо до новата ограда лежаха погребани родителите му и едно дете, а малко по-нататък — всички останали представители на рода Кемерън от последните сто години.

Малко преди смъртта си баща му заръча да излъскат наново надгробните паметници на прародителите Жаси и Джейми. Рок докосна студения камък и мислите му се отправиха към двамата. Те бяха се установили тук, за да основат династия и семейството наистина се оказа устойчиво. След дълга и упорита борба с индианците Жаси и Джейми победиха. Дори и опустошителното нападение от 1622 година не успя да ги прогони от тези места. Наследниците им населяваха голяма част от Вирджиния. И не само Вирджиния, а и Ню Йорк, и Каролина, и Източните щати, мислеше си Рок със задоволство.

Но усмивката му се стопи, той се обърна и тръгна обратно към дома. Спотсууд и Кинсдейл бяха напуснали верандата, гласовете им долитаха от трапезарията. Що се отнася до гастрономическите им потребности, Питър щеше да се справи чудесно. Затова, макар и да поспря колебливо в салона, Рок се отправи по широкото, завито стълбище към галерията с портретите на предците.

Като се почне с Джейми и Жаси, всички представители на рода Кемерън си бяха поръчвали портрети. Рок се спря съвсем за кратко пред ликовете на майка си и баща си — тя — красива, тъмнокоса, с неуверена, плаха усмивка, а той — горд, сериозен, излъчващ достойнство; сребристосивите му очи го гледаха от стената като живи. Той премина бързо покрай портретите на дядо си и баба си и стигна до лика на Жаси.

Бяха му разказвали, че била борческа натура. Погледът й издаваше огнен темперамент, а по устните играеше усмивка — без съмнение красива жена с фини черти. Очите й сякаш го следваха. Още като дете Рок идваше често при този портрет; и до ден-днешен очарованието му не беше избледняло. След това се изправи пред образа на Джейми — лорд Кемерън, силен, млад, самоуверен. Рок наистина дължеше много на своите прародители. Навсякъде по света живееха многобройни представители на рода Кемерън, но единственият истински наследник си оставаше той. Тъкмо това искаше да му припомни и погледът на Жаси.

— Както кажете, милейди — промълви той тихо. — Знам, че не от вчера съм мъж. На тридесет години съм. Може би наистина лекомислено съм предизвикал съдбата и вече е крайно време да се спра на едно място. Само че, разбираш ли, искам аз да съм този, който ще избере майката на своите деца. Ами ако момичето е кривогледо или пък домъкне някоя противна болест в къщи? Или, не дай Боже, е предразположена към лудост?

Той замлъкна и погледът му се плъзна по галерията. За всеки от хората, изобразени тук, бракът представляваше нещо свято. Рок въздъхна, опря ръце на хълбоците си и тръгна бавно обратно към портретите на своите родители.

— Не съм съгласен. Не съм съгласен, сър. Категорично не съм съгласен. Ти беше този, който ме учеше да взимам самостоятелно решения и да преследвам целта докрай. А на смъртния си одър поиска от мен това обещание. И да сме наясно, сър, протестирам срещу този брак! Обаче… — Тук Рок преглътна. — Обаче ще изпълня обещанието си да се оженя за това момиче. — Преди да си тръгне, той размаха заплашително пръст към портрета. — Мислете му, сър, ако е кривогледа или пък гърбава.

Когато нахълта в трапезарията, Спотсууд и Кинсдейл стреснато вдигнаха поглед от сърнешкото печено пред себе си.

— Е, добре, имате съгласието ми — оповести решението си Рок.

— Питър! Питър! — Кинсдейл скочи възбуден от мястото си. — Бягайте веднага в къщата на пастора и доведете преподобния Мартин! Дъщеря му Мери също! Тя ще представлява Ски и…

Рок кимна утвърдително.

— Действайте, Питър! — След това се обърна към губернатора и додаде:

— Съгласен ли си да поемеш функцията на свидетел, Аликзандър?

— Разбира се, стига документите на Тио да са редовни и това да е твоето желание.

— Да, това е моето желание.

Спотсууд жално се вторачи в масата.

— Колко жалко за изисканото ястие.

След броени минути в стаята нахлуха останалият без дъх пастор Мартин и неговата поруменяла дъщеря. Необходимите церемониални слова се казаха, документите бяха подписани.

Вечерята вече изобщо не интересуваше Кинсдейл, целта на посещението беше постигната.

— Нека всички научат, че си се оженил за нея. Името Кемерън ще я закриля.

— Тио… — Рок се опита да го задържи, но неговият тъст се беше разбързал и нареди на Питър да извика кочияша и камериера.

Той възнамеряваше да потегли обратно у дома още преди смрачаване.

— Тио, послушай! В открито море не съществуват никакви гаранции. Нима не разбираш, човече…

Кинсдейл само сграбчи ръцете му.

— Благодаря ти, Рок, и не забравяй едно — повече от всичко на света тя се страхува от тъмнината. Пази я, не допускай това да се случва. На масата съм оставил медальон с нейния лик.

Лорд Кемерън изпрати примирено госта си до вратата. Колата вече го чакаше. На балдахина над седалката на кочияша висяха запалени фенери.

— Оставям се в ръцете на Всемогъщия, момчето ми! Разчитам на името ти и на твоята чест. — Без да се обръща повече, Кинсдейл се качи в каретата и потегли.

Рок се върна в трапезарията, където го очакваше губернаторът с порция претоплено сърнешко печено.

— Ела да хапнеш! — извика Спотсууд. — Това тук е сватбеното ти угощение. — В ръка държеше медальона, а приятелят му се опитваше да се усмихне. — Не искаш ли да погледнеш образа на младата си невеста?

— Кривогледа ли е?

— Не, много е красива.

— Как пък успя да разбереш това от тази миниатюра?

Спотсууд щракна медальона и го пъхна в джоба си.

— Виж какво, познавам младата лейди. От последната ни среща са изминали наистина няколко години, но това дете още тогава изглеждаше многообещаващо.

— Много мило — промърмори Рок мрачно.

— Тя е човек с желязна воля, скъпи мой, и освен това се отличава с буен темперамент, храброст и ум. И…

— Ето какво, тя ще дойде тук и ще си гледа своите работи — прекъсна Рок губернатора с тих глас. — Аз пък ще си гледам моите — Спотсууд гледаше развеселен в чинията си.

— Много се съмнявам, приятелю.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Ами кой знае защо ми се струва, че ще разпънеш платна по-рано от предвиденото.

— Май така ще стане. — Лорд Кемерън си наля чаша уиски. — За здравето на братовчед ми, губернаторе! За Сребърния сокол! Да пием за успешния завършек на нашите преговори!

— Да пием за здравето на Сребърния сокол. — Спотсууд също вдигна чаша за наздравица.

Рок тресна внезапно чашата си върху масата и напусна стаята. Едва успяваше да сдържи яростта, която го беше обзела. В трапезарията губернаторът Спотсууд спря да пие, извади медальона и го разтвори. Красивото, деликатно лице го изпълни с възхищение.

— Да пием и за твое здраве, лейди Кемерън — прошепна той. — Радвам се, че ще се завърнеш у дома, Скай, и си представям още отсега искрите, които ще захвърчат, щом опознаеш съпруга си! Да не бях губернатор, аз самият щях да опъна платната, защото приключението си заслужава.

Той затвори медальона и го остави на масата. Все пак Кинсдейл го беше оставил тук за Рок Кемерън, а не за него. Но след това се ухили злобничко и отново го пъхна в джоба си. Нека Рок си мисли, че съдбата го е дарила с кривогледа жена.

Усмивката му обаче бавно угасна. Научеха ли пиратите, че корабът на лорд Кинсдейл е излязъл в открито море, щяха непременно да го преследват. И не само защото на борда се намираше дъщеря му, сама по себе си скъпоценен заложник, заради личното й имущество, а вероятно и за други неща. Възможно беше да пресече океана и без проблеми, но този вариант си оставаше твърде съмнителен. Боже, какъв жалък свят…

— Проклети пирати! — изруга губернаторът ядно. Какъв тъжен свят! Всякакви пирати заплашваха бреговете, а отгоре на всичко на английския трон се беше настанил някакъв си немец.

После почука с пръсти по раклата и промърмори:

— Пази се, милейди. Много се страхувам, че за теб бурята вече се е разразила.