Ана Годбърсън
Лукс (36)

Трийсет и четвърта глава

Понеделник, 2 октомври, 1899

„Скъпа Пенелопи,

Трябва да ти съобщя прекрасна новина. Решихме да избързаме със сватбата. Ще се оженим следващата неделя! Днес на всяка цена трябва да избера плат за роклите, ако искам да станат навреме. Би ли ме чакала в «Лорд енд Тейлър» в един часа?

С обич, Елизабет“

Във важен ден, както обикновено, Пенелопи бе облякла червено. Беше наситеночервено, като на роза, а ръкавите на болерото бяха бродирани в същото алено. Бе поръчала роклята от Париж за есенния сезон и сега бе особено доволна, че я притежава. Забелязваше се отдалече сред мострите на платове в „Лорд енд Тейлър“, докато следваше Елизабет сред топовете муселин, коприна и дантела. Елизабет бе облечена в бледосиньо и почти се сливаше с дискретните булчински цветове, само дето нейната рокля бе от обикновен памук.

— Нищо не си харесвам — въздъхна Елизабет, обърна се към Пенелопи и сбърчи малкото си носле. — Така ми се иска да имахме време да отскочим до Париж.

— Ще намерим съвършения плат. — Пенелопи наблюдаваше как Елизабет се наведе изящно, за да огледа дантела от Алансон, и я стрелна с ледена омраза, докато никой не ги наблюдаваше. Все още не можеше да повярва, че това слабо, придирчиво момиче отдавна таи страст, и то към мъж, който живееше в обора. За Пенелопи новината бе все още непонятна, още повече че ставаше въпрос за Елизабет Холанд, която никога не казваше неподходяща дума и винаги имаше определени желания. При други обстоятелства щеше да настоява старата й приятелка да й разкаже гнусната история. Сега бе твърде късно. — Просто сме неспокойни — продължи и призова цялото си търпение. — Затова в момента нищо не ти изглежда достатъчно хубаво.

— Сигурно си права — отвърна разсеяно Елизабет. Стана и прокара пръсти по кремав копринен муселин. — Това ще бъде най-ужасното сватбено парти.

— Мълчи, ще бъде невероятно, дори по-красиво, отколкото можеш да си представиш. Лиз, как ще се справиш без прислужницата си в толкова напрегната седмица? — Пенелопи пристъпи към Елизабет и прокара пръсти по сложната дантела.

— Разказах ли ти? — Елизабет замълча и за миг Пенелопи се притесни, че в желанието си да се държи мило се беше издала прекалено рано. Мислите на приятелката й обаче бяха хаотични и изобщо не съобрази. — Щеше да е истинска катастрофа, но госпожа Скунмейкър ми даде назаем две от нейните. А и момичето, което работеше у нас, Лина, беше напълно неподходящо. Отдавна трябваше да я уволня.

Пенелопи пристъпи по-близо и раменете й докоснаха раменете на Елизабет. Лина се оказа хитра лисица, след като поиска огромната сума за информацията, с която разполагаше. Пенелопи, естествено, бе готова да се раздели и с двойно по-голяма сума за подобна срамна тайна. Лесно взе петстотинте от баща си, като заяви, че искала да ги дари на организация, която строяла приют. После, за да сложи Лина на мястото й, я настани в хотелче на улица, известна с бордеите си.

— Това е много красиво — рече тя.

— Да, права си. Господин Каръл! — провикна се Елизабет към шивача, който припкаше из отдела за платове и донасяше всевъзможни неща, които можеха да представляват интерес за сватбата на Холанд и Скунмейкър. Мисълта за това събитие силно го притесняваше и Пенелопи се питаше кой е по-нервният — той или Елизабет. Шивачът пристигна бързо.

— Да, госпожице? — отзова се, стиснал метъра, прехвърлен на врата.

— Какво ще кажете за този — попита девойката и прокара ръка по коприната. — Може да се комбинира с рязаната бродерия, която ми показахте одеве.

— Ще стане просто прекрасно — отвърна той и размаха въодушевено дребните си ръце.

— Тогава измъкнете топа, докато ние доразгледаме.

— Разбира се, госпожице. — Господин Каръл грабна топа и забърза нанякъде, а Елизабет зави по следващата редица.

Навън облаците се отдръпнаха и слънцето се показа, лъчите нахлуха през арковидните прозорци в просторните помещения, пълни с топове платове.

Пенелопи прочисти гърло.

— Лиз — започна тя, — може ли да те попитам нещо?

Елизабет вдигна очи и се усмихна мило.

— Разбира се.

— Нервна ли си?

— За кое?

Пенелопи се престори, че се оглежда, за да провери дали има други хора.

— За първата брачна нощ.

Елизабет покри лице с нежната си ръка, но Пенелопи забеляза, че приятелката й не се изчерви. В момента я харесваше повече, защото вече знаеше, че Елизабет не беше чак толкова отегчително съвършена.

— Не много — призна приятелката й.

— Дали ще боли? — сръчка я Пенелопи.

— Не — сви рамене Елизабет и бързо добави, — не знам защо, просто не се притеснявам. Странно, сигурно…

— Не е чак толкова странно. — Пенелопи срещна погледа на Елизабет и забрави, че цял следобед се преструваше на мила и добра. — Всъщност, изобщо не е странно.

Веднага забеляза как бузите на съперницата й пламнаха. Зениците й се разшириха и станаха огромни. За момент двете останаха една срещу друга и красивите им клепки пърхаха над бдителните очи.

— Просто не съм мислила по въпроса — опита да се отбранява Елизабет.

— Не, а и защо да го правиш? — прошепна студено Пенелопи. — Нали вече си свършила тази работа с човек от персонала.

Елизабет остана с отворена уста.

— Какви ги приказваш? — прошепна.

Нов облак скри слънцето и помещението потъна в сумрак.

Пенелопи извъртя очи.

— Нямам нищо против, ако си решила да отричаш. Знам със сигурност, че си прекарвала нощите си с някой си Уилям Келър, кочияш — Пенелопи едва успя да прикрие усмивката си. Беше невероятно забавно. Най-сетне бе поставила Елизабет на мястото й. — Имам и доказателство.

— Какво доказателство? — недоумяваше Елизабет.

— Писмо. Написал ти е писмо. Колко мило! Оставил ти го е в нощта, когато е заминал. — Пенелопи махна с ръка. — Моли те да го последваш, но ти не си го направила.

— Уил ми е оставил писмо? — Гладкото чело на Елизабет се намръщи.

— О, да. Прости ми. Уил.

Елизабет цялата се разтрепери при новината, а очите й плувнаха в сълзи. Стисна устни и стисна ръце.

— Пени, не бива да казваш на никого.

— Нима? — нацупи се. — И защо не?

— Все още ми се сърдиш заради Хенри — отвърна бавно Елизабет.

— Това е малка част. Но, да, Лиз, скъпа приятелко, все още съм сърдита. Хенри беше мой. Двамата с него бяхме страхотни заедно. После тъпа приумица на съдбата съсипа всичко. Просто не разбирам как се случи. Сега обаче знам как да се справя. Ще те съсипя, Лиз. — Пенелопи отправи на Елизабет злобна усмивка. — Виж, скъпа. Ти свърши цялата работа. Аз просто ще пусна противната птичка от клетката.

Елизабет се втренчи в изтъркания под. Продължаваше да стиска ръце. Светлината падаше на светлата й коса и й придаваше вид на измъчен ангел, но това не промени намеренията на Пенелопи. Прехапа устни и срещна погледа на приятелката си.

— Пени — прошепна. — Никой не обича подобни неразбории.

— Аз ги обичам.

— Да, знам — заговори тихо Елизабет. — Затова ти си ти, а аз съм аз. Но след като си решила да ме съсипеш, никой няма да те заобича повече.

— Никой няма да разбере, че аз съм…

— Дори когато се намесиш и се опиташ да се омъжиш за бившия годеник на провалената фаворитка ли? О, Пени. Не ставай глупава! — Елизабет пристъпи напред и за момент Пенелопи забеляза студенокръвното чудовище, притаило се под кожата на истинската дама. — Пени? — продължи тя. Гласът й пак прозвуча самоуверено, въпреки че онова, което искаше и силата на желанието й се бяха изписали на лицето й. — Може ли да видя писмото?

Пенелопи отметна глава назад и въздъхна нетърпеливо. Бръкна под болерото, извади писмото и го показа на Елизабет, колкото да познае хартията си за писма.

— Ще го получиш, ако ме слушаш.

После се обърна с гръб. Чу Елизабет да пристъпва към нея.

— Какво искаш да направя?

— Ела у нас в сряда сутринта — в десет — ще се опитам да измисля начин да не се омъжиш за Хенри, без да съсипя репутацията ти.

— Но аз…

— Лиз — прекъсна я Пенелопи, без да я поглежда. Прокара ръка по топовете коприни със златни и сребърни бродерии и погледна към приятелката си, чиито очи бяха ужасени и гневни. — Просто нямаш избор.

По челото на Пенелопи бяха избили капки пот, а стомахът й се бунтуваше. Време бе да върви. Повдигна алената пола и се отправи към асансьора. Дори не хвърли поглед назад. Бе сигурна, че в сряда сутринта Елизабет ще я чака и по лицето й ще бъде изписано същото унило изражение. Стигна до края на топовете, подпря се на една от работните маси и се провикна:

— А, да, Лиз? — Обърна се и срещна очите на Елизабет, уплашени като на сърна. — Избери си сама тъпата рокля.