Ана Годбърсън
Лукс (17)

Петнайсета глава

„Наскоро сгодените двойки винаги ще намират начини да флиртуват, ала за здравето и добруването на обществото е важно да не бъдат поощрявани да го правят на обществени места. Не бива да пътуват сами в града, не бива да ходят без придружител на театър, а когато са на вечеря, не бива да сядат един до друг. Двамата непрекъснато ще подмятат забележки и ще се споглеждат, а това трудно се издържа.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Единственото утешение на Хенри бе, че етикетът по настаняването на подобни вечери е изключително стриктен и не бе задължен да разговаря с бъдещата си съпруга, докато поднасяха шестте ястия, подготвени специално в чест на годежа. На няколко пъти събра смелост да погледне към Елизабет Холанд, която изглеждаше блестяща, красива, но за него бе прекалено порядъчна. Сега гордостта на „Тифани“ красеше лявата й ръка. Хенри погледна огромния камък, който почти скриваше пръста й. Най-сетне усети, че се държи грубо. Усети, защото бъдещата му съпруга се прокашля тихо. Бе повече от очевидно, че не той е избирал накита. Дръпна преминаващ сервитьор за фрака и поиска ново питие.

Баща му имаше доволен вид и подмазвачите го разсейваха успешно. Очевидно не бе забелязал, че Хенри се държи сравнително прилично, защото е доста пиян. Дъртият седеше начело на масата и ръсеше високопарни приказки. От дясната му страна беше Изабел. Хенри се бе настанил между нея и по-малката си сестра, Пруди, която се изживяваше като интелектуалка и затова се обличаше в черен муселин и не разговаряше с никого. От другата страна на масата с плот от оникс, вляво на стария Скунмейкър бе настанена госпожа Холанд, а някакъв тип на име Бренан бе от дясната й страна. До него — срещу Хенри — седеше Елизабет, която тихо разбутваше салатата от омар.

През един стол от лявата страна на Елизабет седеше по-малката й сестра, Даяна, която се открояваше с неземната красота на момиче, недосегаемо за него. Тя жестикулираше, смееше се, цупеше се, а роклята, в която я бяха облекли, изглеждаше смешна, неестествено неудобна. Светлината в очите й — гневни в един момент и весели в следващия — затъмняваше златните прибори на масата, придаваше им вид на обикновени дрънкулки. Картините зад нея изглеждаха напълно безжизнени и отживели. Представи си я в своя цилиндър и се усмихна. Целувката, която открадна от нея още през първия час, след като се сгоди за сестра й — поне според него, — бе всичко, което щеше да получи от нея. Опита се да срещне погледа й, но тя особено умело обръщаше внимание на всички, освен на него.

— Прочетохте ли „Пробуждане“^[1]? — попита тя играча на крикет от Пенджаб или откъдето там беше, седнал между нея и сестра й.

Така нареченият принц клатеше глава, но продължаваше да я наблюдава внимателно.

— Разправят, че била прекалено скандална, за да я публикуват отново, но е творба на гений.

— Впечатлен съм колко много четете. — Принцът се наведе към нея по начин, от който на Хенри му се прииска да стане и да го удари. — Докато живеех в Англия, имах чувството, че дамите не прочитат и ред.

— Е, аз съм нетипичен пример във всяка отношение — отвърна Даяна със същите блеснали очи, които Хенри бе видял в неделя.

Хенри погледна право пред себе си и доволно отбеляза, че чашата му вече е пълна със скоч. Беше се появила сякаш с вълшебство. След като стана свидетел на невероятното унижение на Пенелопи, след като се сгоди официално за най-добрата й приятелка и откри, че е неудържимо привлечен от по-малката сестра на годеницата си, прецени, че пиенето е най-доброто, което е в състояние да измисли. Обърна се надясно и се наведе през Пруди към приятеля си Теди. Вдигна чаша.

— Наздраве и слава на бога, че си тук, да ми помагаш в този момент.

Теди извърна поглед от момичето от другата му страна — една от братовчедките на семейство Холанд или някаква друга роднина, Хенри просто не беше запомнил коя е, но поне беше сравнително привлекателна.

— Наздраве — отвърна Теди и вдигна чашата си. — Пия за щастливия си приятел. Ти не я заслужаваш.

— Това пък какво трябва да означава? — попита на висок глас Хенри.

— Нищо, нищо, няма значение — разсмя се Теди. — Пий и престани да гледаш така мрачно.

Хенри обърна очи и отново се съсредоточи върху питието. Имаше чувството, че се задушава, и знаеше каква е причината: от една страна му се искаше Елизабет да изчезне безследно или още по-добре той да изчезне безследно. Опитваше се да не мисли колко приятно си прекарват хората в друга, не чак толкова елегантна част от града. Вместо това насочи поглед към неестествено лъскавите зърна грозде, поставено на огромни чепки в средата на масата.

— Госпожице Даяна — заговори Изабел на момичето от другата страна на масата, — с госпожица Холанд обсъдихте ли цветовете за сватбата? Нали знаете, че напоследък бледоморавото е много на мода за булчински рокли. На моята сватба…

— Бледоморавото е измислен цвят — сопна се Даяна. Няколко кестеняви кичура се бяха накъдрили на врата й, сякаш да подчертаят неодобрението й.

— Напротив — намеси се Елизабет. — Прекрасен цвят, макар — сниши глас, сякаш бе забелязала, че някой се е накапал — да го срещаме на всяка крачка.

— Разбирам какво имаш предвид, мила. Но когато видиш седем от най-близките си приятелки в този божествен нюанс…

Хенри вдигна поглед и се опита да привлече погледа на Даяна. Очите й бяха тъмни, гримирани, заредени с чувства. Навсякъде около масата цареше движение — слугите шетаха, младите хора плескаха с ръце и пискаха, по-възрастните гости искаха втора порция супа от костенурка, но Хенри не отместваше очи. Бе сигурен, че и за Даяна разговорите около сватбата са също толкова досадни, колкото и за него. В момента реши, че му е все едно дали вечерята ще продължи без него. Единственото му желание бе по някакъв начин да й покаже, че изпитват едни и същи чувства.

Тя оглеждаше тавана, после чиниите, но най-сетне не издържа. Не отмести очи от него за миг и той успя да задържи погледа й. След това тя ахна едва доловимо, сякаш някой я бе обидил. Оттласна се от масата и излезе бързо от залата.

— Да прибера ли чинията ви, господине?

Хенри стреснато вдигна глава към един от сервитьорите.

— Да, разбира се — отвърна и остана загледан в златистата чиния със сьомга в сметанов сос.

Баща му продължаваше да обсъжда на висок глас цената на стоманата. Изабел и Елизабет обменяха опит за качествата на зимзелена и лавандулата. Госпожа Холанд доволна оглеждаше годежния пръстен на Елизабет, а Пруди говореше нещо на чашата си кларе. Челистът в ъгъла изпълняваше дискретна мелодия. Хенри взе питието си и стана, без да издаде и звук.

Излезе в коридора и тръгна в посоката, в която се бе отдалечила Даяна. Пред него бързаше фигура в прасковенорозова рокля. Тя зави зад ъгъла и той не устоя. Последва я бързо, поне така мислеше, като се опитваше да не разлее уискито. Тя зави отново, този път по друг коридор, а Хенри я последва и там. Неочаквано се спъна на стъпалата към оранжерията и разля част от скоча. Момичето, към което изпитваше непреодолимо влечение, бе на около шест метра пред него. Един от буфан ръкавите се беше смъкнал и откриваше рамото й, а тя вдигна глава и буйните къдрици се разстлаха по гърба й, докато оглеждаше величието на помещението — куполообразния стъклен таван, вдъхваше тежкия влажен въздух, наслаждаваше се на пищната зеленина. Той остана да я наблюдава, докато тя си поемаше дълбоко въздух, а сетне се наведе над едра синя хортензия.

— Прелестни са, нали? Затова семейството ми никога не поръчва букети… — Хенри се облегна на вратата и небрежно отпи глътка скоч. — Но пък тези нямат аромат.

Даяна извърна лице, но не и тялото си.

— А, ти ли си. Отлично знам, че нямат аромат. — Тя отново се обърна към хортензията и сви рамене. — Сигурно искаш да ти върна шапката.

— Не, за теб е. На теб ти отива много повече.

— Вече го каза — сряза го с горчивина Даяна. — Много мило.

— Защо се цупиш, госпожице Даяна? — Хенри се усмихна на една страна, по познат и много използван начин. — Не искаше ли да тръгна след теб? Защо тогава избяга толкова бързо?

— Избягах, защото не можех да понасям да ме зяпаш повече! — Кафявите очи на Даяна потъмняха от гняв. Тя отдръпна ръка от цвета и се огледа. — За вас, господин Скунмейкър, мога да кажа едно-единствено хубаво нещо — продължи доста по-спокойна, — и то е, че имате прекрасна оранжерия. Сега обаче трябва да тръгвам.

Тя пристъпи към вратата, а Хенри, който не беше свикнал жените да го изоставят, се изпречи на пътя й. Гневът се върна в очите й, когато разбра, че той няма да я пусне да мине, но така само стана още по-красива.

— Искаш ли тази оранжерия да е твоя, вместо на Елизабет? — попита развеселено той.

— Я стига! — Даяна го избута, а Хенри вече нямаше намерение да я спира и се дръпна веднага. Девойката профуча покрай него и той усети топлината на тялото й, бързите удари на сърцето й. — Повдига ми се само като те слушам. Не съм ти някоя играчка с пружина, Хен…

Преди да довърши думите си или да успее окончателно да се измъкне покрай него, пантофката й се изхлузи и тя полетя напред. Успя да се подпре на стената, не падна, но се обърна гневно. Пищната пола се усука в краката й.

— Добре ли си, госпожице Дай? — Хенри не успя да сдържи смеха си.

Даяна повдигна полата, стиснала гневно плата в ръце, и се обърна към Хенри, без да показва, че е забелязала проявата му на загриженост.

— Никога не съм завиждала на сестра си и никога няма да завиждам на простичките й желания и постижения. Честно казано, отвращават ме, а ти ме отвращаваш още повече.

Тръгна по коридора с широки, почти мъжки крачки — походка, която той не бе виждал у нито една млада дама в Ню Йорк. Преди Хенри да реши дали иска да я спре, или не, тя изчезна.

Той отпи от питието, въздъхна и се засмя, защото за пореден път се беше забъркал в подобно положение. Остана на мястото още няколко секунди и тръгна към трапезарията, където сервираха десерта. Обзе го облекчение, защото никой не беше забелязал отсъствието му, но след малко усети разочарование — тежко гримираните лица, които се тъпчеха с храна, острият кикот, който звучеше на познатите до болка шеги, му се стори нетърпим. На тази маса имаше само едни ясни очи, които упорито го избягваха. Настани се на мястото си и кимна любезно на Елизабет и майка й, но не успя да се отърси от чувството, че е — както го бе нарекла побеснялата Даяна — отвратителен.