Ана Годбърсън
Лукс (44)

Четирийсет и втора глава

„Напоследък стана изключително модерно да се закъснява. Това е нов социален феномен, към който аз се отнасям с нескрито презрение. Истинската дама винаги пристига в уречения час.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Беше девет и трийсет в сряда сутринта, когато Елизабет се закова на място на Бродуей, насред утринната суматоха, и усети, че краката й са неподвижни. Целият хаос — каретите, файтоните, крясъците на кочияшите, тропотът на колела по разбитата улица, тълпите пешеходци — сякаш изчезнаха от мислите й. Онова, което видя, след доказателствата, открити снощи, бе истинска изненада, но чувствата, които събуди, бяха ужасни: малката й сестра, спуснала качулката ниско над очите си, изчезна по Двайсет и първа улица.

Видя Даяна на ъгъл в Манхатън рано сутринта и се увери, че подозренията й не са напразни. Остана на мястото си, без да откъсва поглед от мъжа, с когото сестра й се раздели. Бе слязъл от каретата и стоеше до тротоара. Не бе сигурна, понеже винаги му обръщаше гръб, но от унилия начин, по който Хенри гледаше към Двайсет и първа улица, бе убедена, че Уил е изглеждал по същия начин, когато му обърна гръб, за да се върне в къщата.

Предишната нощ Елизабет почти не спа и когато стана от леглото, нямаше никаква представа как да успокои Пенелопи, как да спаси Даяна или как да развали годежа с противния Хенри Скунмейкър. Облече се бързо с роклята на бяло и синьо райе, с която бе в деня, когато той й направи предложение, но усети, че времето ще се промени, и взе бежова наметка с качулка и бархетна подплата. Дори след като се приготви, нямаше представа какво да направи, затова реши да повърви пеша до Пето Авеню за срещата с Пенелопи. Всички от прислугата бяха потънали в задачи около сватбата и щом забеляза, че никой няма нужда от нея, се измъкна навън.

Снощи стигна до заключението, че годеникът й е най-безнравственият човек, когато познава. Видът и изражението му в този момент обаче я разколебаха. Остана да го наблюдава още малко. Беше облечен в семпъл черен костюм, личеше, че преживява загуба и не се опитва да се възползва от Даяна. Наистина обичаше сестра й и макар това да й се струваше напълно необяснимо, бе убедена, че и сестра й го обича. Елизабет бе допуснала грешка. За миг гневът й се стопи.

Висока, черна карета, пълна с мъже в работно облекло, изправили се отзад, спря между тях с Хенри. Когато отминаха, Хенри се бе извърнал и гледаше към нея. Кимна й, очите му все още бяха пълни с мъка, която отразяваше нейната. Едва сега разбра, че не е много по-различен от нея — съгласил се бе да се оженят, за да изпълни волята на семейството си, не от любов, макар сърцето му да принадлежеше на друга. В отговор тя сведе глава, за да му покаже, че го разбира, обърна се и пое на север. Имаше уговорка, за която не можеше да закъснее.

Сега вече всичко бе различно, макар и невъзможно както преди. С огромна тъга осъзна колко по-лесно би било, ако тя не съществуваше. Вече не бе необходимо да върви пеша двайсет пресечки до дома на семейство Хейс, за да има време да помисли как да постъпи. Вече знаеше какъв е единственият изход.