Ана Годбърсън
Лукс (4)

Втора глава

„Гардеробната. След час. Донеси цигарки.

ДХ“

Даяна Холанд видя майка си да слиза по извитото мраморно стълбище в далечния край на балната зала, прихваната под ръка от едър възрастен господин, когото бе сигурна, че познаваше отнякъде. Приятелят на семейството, счетоводителят Станли Бренан, беше непосредствено зад тях. Тъкмо преди да се скрият от погледа й, за да отидат в поредната пищно обзаведена стая за пушене на втория етаж, госпожа Холанд се обърна, срещна погледа на Даяна и очите й блеснаха укорително. Момичето се прокле, задето се бе оставила да я съзрат, после се замисли за миг, дали да не остане в балната зала и да изчака търпеливо някой от братовчедите й да я покани на танц. Само че Даяна Холанд не притежаваше качеството, наречено търпение.

Освен това бе толкова доволна от малката си хитрина — рано тази вечер написа поканата, докато се освежаваше в будоара за дамите. Сетне успя да я пъхне в ръката на асистента на архитект Уебстър Йънгам, застанал близо до входната арка, за да обяснява архитектурните елементи, използвани в новия дом на семейство Хейс: разбута тълпата, направи реверанс, стисна ръката му и тогава пъхна бележката в дланта.

— Вие сте истински човек на изкуството, господин Йънгам — похвали го, макар отлично да знаеше, че архитектът се бе напил, докато е играл карти в някоя от стаите на втория етаж.

— Но аз не съм господин Йънгам — бе отвърнал той смутено. Щом забеляза погледа му, Даяна разбра, че е захапал въдицата. — Аз съм Джеймс Хавъртън, асистентът му.

— Няма никакво значение — намигна му и се шмугна сред тълпата. Хавъртън имаше широки рамене и замечтани сиви очи и макар да бе най-обикновен асистент, приличаше на мъж, пътувал и поживял си по света. През следващия час, чак досега, така и не видя друг, по-красив от него.

Затова Даяна събра полата си и се плъзна забързано между палмите и стената. Погледна назад за последен път, непосредствено преди да излезе от балната зала, за да се убеди, че никой не я наблюдава, и едва тогава се пъхна в гардеробната. Огромна, с пищни орнаменти, отбеляза Даяна, а пък уж ще се използва само за палта. На тях им беше определено все едно дали са закачени в помещение в мавърски стил с мозаечен под и антични предмети, изложени в ниши с формата на кули.

Даяна се огледа и се опита да открие френското си палто. Беше дошла облечена като героинята от любимия си роман, „Трилби“^[1], която се появява за пръв път по време на почивка — работи като модел на художник — по фуста, пантофи, наметнала войнишки шинел. Не й позволиха да дойде по фуста, без пола, но все пак усети тръпка, че е дръзнала да избере въпросния костюм. Майка й дори беше предвидила и за нея костюм на пастирка, за да изглежда като по-голямата си сестра, Елизабет, което щеше да е не просто ужасно, ами направо унизително. Ето, че успя да се пребори и бе облечена в сравнително прилична бохемска пола на червено и бяло райе и семпъл памучен корсет, който тайно скъса на няколко места. Никой не разбра посланието, естествено — останалите момичета на възрастта на Даяна бяха конформистки по душа и изглежда се бяха облекли като себе си, само дето се бяха наплескали с повече пудра и се бяха пристегнали неестествено много в талиите.

Тъкмо започваше да се пита дали някой от прислугата не бе объркал износеното й сиво палто със своето, когато часовникът в ъгъла звънна и я стресна. Тя ахна, отстъпи крачка назад — не беше напълно стабилна, след като тайно бе изпила толкова чаши шампанско — и в същия момент се опря в гърдите на мъж, а веднага след това почувства ръцете му на ханша си. Цялото й тяло пламна от притока на адреналин.

— А, здравей — постара се да заговори спокойно, с пълно безразличие, макар това да бе най-вълнуващата случка за вечерта.

— Здравей. — Устните на Хавъртън бяха съвсем близо до ухото й.

Даяна се обърна бавно и срещна погледа му.

— Надявам се носиш цигари — рече тя в напразен опит да не се усмихва прекалено широко.

Хавъртън имаше къси, прави, раздалечени вежди и очите му изглеждаха широко отворени и искрени.

— Не съм и предполагал, че на дамите от твоята класа им е позволено да пушат.

Даяна се нацупи.

— Значи не си донесъл цигарки.

Той не отговори веднага, очите му не се откъсваха от нея и в момента тя изобщо не се чувстваше като дама.

— Напротив, донесох. Просто не съм сигурен дали да ти дам, или не…

Даяна забеляза игривото пламъче в очите му и реши, че той е сродна душа.

— И какво трябва да направя, за да те убедя? — попита тя и врътна глава.

— Искаш да направя нещо много сериозно — отвърна мъжът, като се престори на особено строг. После се разсмя. Даяна хареса смеха му. — Красива си — рече и се усмихна дръзко.

Даяна и сестра й си приличаха неимоверно много, но бяха коренно различни. И тя като Елизабет имаше дребни черти, типичната за жените от семейство Холанд кръгла уста, ала нейната все още изглеждаше по детски пухкава. Обичаше да подчертава, че косата й придава известна загадъчност, макар да беше светло кестенява и неуправляемо чуплива. Очите й открай време бяха живи и бляскави. Двете сестри имаха еднакви брадички — като на майка им. Тя мразеше своята.

— Е, горе-долу ставам — отвърна тя с фалшива скромност.

— Не е просто да ставаш. — Той продължаваше да я наблюдава, докато вадеше цигара от горния джоб на сакото. Запали я и й я подаде.

Даяна дръпна и се опита да не кашля. Обичаше да пуши — ако не друго, то харесваше пушенето — но й бе доста трудно да се отдава на този порок, понеже майка й и прислугата винаги се навъртаха около нея. Все пак се справяше успешно — поне така си мислеше — и изпускаше кръгчета дим във въздуха. Беше толкова хубаво, особено с металните и тюркоазните елементи, с които бе украсена стаята, сякаш се намираше на далечно място, където въздухът трептеше от жегата. Изви едната си вежда и се зачуди кога ли Харингтън ще се задейства.

— Кажи, ако си архитект, това прави ли те човек на изкуството?

— Зависи към кого е отправен въпросът ти — отвърна небрежно той. — Някои от нас предпочитат да мислят, че нашето изкуство е монументално, вечно.

— Чудесно — отвърна небрежно Даяна. — Защото трябва да ти призная, че цяла вечер се опитвам да открия един истински човек на изкуството.

— Защо? — полюбопитства той, облегна се на палтата и поднесе цигарата към устните си.

— За целувка, разбира се. — Даяна си пое дълбоко въздух, след като призна намерението си. Дори сама понякога се изненадваше от дръзките думи, които изричаше.

Хавъртън въздъхна замислено. Натрапчивият дим на тютюн ги обгърна. За момент на Даяна й се стори, че се намира на един милион километра, в палатка, скрита отстрани на тържище в Тунис или Маракеш, и си купува магически пудри.

— Минава ми през ума — започна Хавъртън и острият му акцент й напомни, че все още се намира в Ню Йорк, на улицата, известна като Пето Авеню, — че си много непослушно момиче.

— Наистина ли? — попита Даяна, дръпна весело от цигарата, отпусна се също на меката стена от палта и се оказа малко по-близо до Хавъртън.

— И често ли се случва дами от твоята класа да се срещат с непознати мъже в просторни гардеробни, докато висшето общество е на две крачки?

— Защо реши, че приличам на момичетата от моята класа? — Последните две думи Даяна изрече с истинско отвращение. Момичетата от нейната класа робуваха на правилата и изживяваха живота си — ако изобщо можеше да се нарече живот — като безкръвни манекени. — Вече ти казах, че си търся човек на изкуството — продължи нетърпеливо тя. — Затова ако смяташ да се държиш както всички останали, най-добре да си тръгвам веднага.

Хавъртън се усмихна и пусна цигарата на черно-белите мраморни плочи. Стъпка я и я ритна в един от ъглите. Неочаквано й се стори много възрастен, въпреки че едва ли бе на повече от двайсет. После пристъпи бързо към нея. Щом устните им се сляха, тя разбра, че няма да усети никаква магия. Нямаше го спиращото дъха докосване, което очакваше с нетърпение цялата вечер, а и не й помогна фактът, че докато я целуваше, прекалено много притискаше лицето си в нейното. В разочарованието си отпусна цялото си тяло.

Даяна отвърна на целувката, единствено за да се убеди, че инстинктът не я е подвел, но се бе целувала и преди и знаеше добре какво изпитва, когато й е хубаво. Хавъртън се нареждаше далеч по-ниско от Еймос Врийуолд, с когото се целува няколко пъти през лятото, докато беше в Саратога, и съвсем леко по-добре от първата й целувка, когато беше едва на тринайсет, толкова противно преживяване, че заличи самоличността на момчето и от спомените си. Даяна най-сетне прие факта, че Джеймс Хавъртън, асистент на архитект, съвсем не бе човекът на изкуството, когото търсеше. В този момент изскърца врата и някой влезе.

— Госпожице Даяна… — повика я мъжки глас и тя долови по-скоро болка, отколкото възмущение.

Даяна усети, че Хавъртън я стиска по-силно, когато двамата се обърнаха към вратата. Младото момиче веднага позна издълженото, уморено лице на Станли Бренан. Той бе едва на двайсет и шест — беше поел работата от баща си и бе станал счетоводител на господин Холанд — но заради непрекъснатите тревоги изглеждаше състарен.

— Майка ви. Изпрати ме да проверя къде сте… — започна колебливо той. — Просто трябваше да се убедя, че не сте се забъркали в нещо.

Хавъртън отдръпна ръце от кръста на Даяна и отстъпи крачка назад. Не бе особено доволен от появата на Бренан, но си мълчеше. Даяна се зарадва, че Хавъртън е отдръпнал бодливата си брадичка от лицето й.

— Много благодаря, Бренан — отвърна тя. — Би ли ме придружил до балната зала?

Бренан пристъпи предпазливо напред и докосна разкъсаните места по костюма на Даяна. Бяха станали още по-големи по време на беглото подобие на страстна целувка.

— Недей, всичко е наред. — Тя му подаде ръка и се обърна към Хавъртън: — Благодаря ви, че ми обяснихте за ислямските елементи в гардеробната на Ричмънд Хейс. Никога няма да забравя наученото.

Обърна се само веднъж и си представи как гримасата по лицето на Хавъртън възвестява началото на живота му като самотен мъж, когото очакват единствено разочарования. На нея пък съдбата й бе предопределила по пътя си да оставя подобни невинни жертви, помисли си девойката, докато с Бренан излизаха, за да се върнат в балната зала.

— Няма да кажа на майка ти — прошепна Бренан, докато вървяха по блестящия мраморен коридор. — Мога единствено да ти напомня, като приятел на покойния ти баща, че подобно поведение ще те съсипе.

— Хич не ме е страх — отвърна весело Даяна.

— Чувствам те като по-малка сестра и е моя отговорност да се грижа за теб. Поне така мисли майка ти. — Той спря, сякаш за да й покаже колко е сериозен. — Разбере ли какви ги вършиш и че аз съм знаел, това ще бъде краят и за двамата.

— Самата истина. — Даяна спря до него. Вече чуваха гласовете и музиката откъм балната зала и след малко над тях отново щяха да заблестят ярките светлини. Даяна се опита да се нацупи, макар очите й да блестяха като на опитна флиртаджийка. — Е, едва ли е чак толкова зле.

После се разсмя, стисна ръката на Бренан и го поведе към гълчавата. Все още търсеше неуловимото нещо, затова нямаше намерение да позволи на една нищо и никаква незадоволителна целувка да я спре.