Ана Годбърсън
Лукс (43)

Четирийсет и първа глава

„За истинската ми булка.“

— Какво означава това? — попита Даяна с очи, блеснали от обич, когато обърна кръста, инкрустиран с лапис. Прокара пръсти по буквите и изпита копнеж да е истинска булка, но бе наясно, че няма как да стане. Откакто излязоха от оранжерията, всеки момент с Хенри бе неповторим. Градският шум нахлуваше в каретата и й се струваше, че идва от другата страна на реката.

— Татко го е подарил на мама, преди да се оженят. Така и не разбрах какво означава. Може да го е подарил на седемнайсетгодишното момиче с надеждата винаги да си остане на седемнайсет. — Хенри се засмя иронично. — Не ти го подарявам заради това.

— Знам — отвърна Даяна и пъхна кръста под бюстието.

— По-семпъл е от всичко, което й е подарявал, и сигурно тъкмо затова го харесвам. Не я помня особено добре, бях на четири, когато почина. Мисля обаче, че беше старомодна, естествено красива и нямаше нужда от дрънкулки.

Даяна запомни тези думи. За една вечер бе научила толкова много за Хенри и сега имаше чувството, че пред нея е съвсем различен човек и всичко, което казваше, всяко намигване сякаш имаше специално значение. Наведе се напред в простата карета, единствената, която Хенри можеше да вземе незабелязано. Бяха на Бродуей и изчакваха подходящ момент Даяна да се смеси с тълпата и да се прибере незабелязано. Тя извърна сънените си, изпълнени с обожание очи, и му се усмихна.

— Ще ми бъде много трудно да те гледам как се жениш за Лиз, Хенри… — Имаше намерение да му каже нещо по-дълбоко, нещо заключително, но гърлото й бе свито така болезнено, че усети как няма да успее да изрече друга дума.

Хенри я целуна под дясното око. Даяна го погледна за последен път, смъкна качулката над лицето си и скочи на улицата. Щом стъпи на земята, се шмугна сред множеството. Около нея бе пълно с мъже с цилиндри и костюми от три части, които крачеха забързано и нямаха никакво време да оглеждат момичето, спуснало качулката ниско над очите.

След малко сви по уличка отстрани на Деветнайсета, която водеше към градината на Ван Дорън, откъдето можеше да се прехвърли в тяхната. Снощи рискува и се спусна по зелената преграда, което бе не по-малко опасно от излизането сама късно вечерта в Ню Йорк, но днес реши да мине по по-безопасен път. Вмъкна се в пералното помещение, хукна по стълбите на прислугата, качи се на втория етаж и се втурна в стаята си.

Нямаше никого, което бе истинско облекчение, но стаята изглеждаше различно. Не я беше оставила така. Роклите, които разхвърля, докато се колебаеше коя да облече за срещата с Хенри, сега бяха прибрани. Бяха прибрани и пантофките на високи токове. Върху оправеното й легло бе оставен цилиндърът, с който Хенри бе в деня на запознанството им. Завладя я безпокойство, пристъпи напред и го взе. Застина на място, обзета от ужас, докато се питаше кой е бил в стаята й.