Ана Годбърсън
Лукс (6)

Четвърта глава

„С настоящето потвърждавам, че аз, Уилям Сакхаус Скунмейкър, оставям цялата си собственост, описана по-долу, включително всички бизнес авоари, имоти и лична собственост на…“

Хенри Скунмейкър се престори, че чете съвсем бавно написаното на листа, после стори онова, към което винаги прибягваше, когато нещо му се струваше твърде отегчително или сериозно и нямаше желание да се замисля. Разтегна устни, оголи съвършено белите си зъби и се разсмя.

— Много зловещо, татко — рече той. — Заради това ли си тръгнахме от бала?

Баща му го наблюдаваше — едър, строг, в черен костюм, с рошави тъмни бакенбарди. Уилям Скунмейкър имаше малки очи, които умееха да сплашват хората, и от суета боядисваше косата си в мастиленочерно. Често изпадаше в ярост и кожата му беше на петна, а къдравите крайчета на мустаците му се спускаха към розовата брадичка. Лесно обаче се забелязваше, че под страшната маска се крият аристократичните черти, които старият бе предал на сина си.

— Интересуват те само баловете — не се сдържа най-сетне баща му.

Хенри стана свидетел как бащата, когато познаваше най-добре от всички, се появи изневиделица: крайно неприятният господин Скунмейкър, който пазеше противното си държание за дома и кантората. Хенри бе отгледан от гувернантките си и баща му открай време му се струваше чужд човек, който будеше у него единствено страх всеки път, когато нахлуеше в къщата, докато армията слуги, уплашени до смърт, кършеха ръце и напразно се опитваха да му угодят.

Хенри плъзна листа по полирания плот на бюрото от орехово дърво към баща си, мащехата си Изабел с надеждата тази вечер да не го закачат повече по въпроса. Изабел му се усмихна стеснително и тайно обърна очи към тавана. Беше на двайсет и пет — само с пет години по-голяма от Хенри, и двамата често бяха танцували, преди миналата година тя да се омъжи за най-богатия и влиятелен от рода Скунмейкър. Струваше му се странно да я вижда в дома си, защото все още приличаше на Изабел де Форд, с която винаги му бе приятно да пофлиртува и да се посмее. Може и да се беше омъжила за пари, но Хенри усещаше уважението й към стария, задето бе успял да я спечели.

— Не бъди толкова строг към Хенри — помоли тя с остър момичешки глас и перна златна къдрица от лицето си.

— Млъкни — излая грубо баща му, без дори да се обърне, за да я погледне. Изабел се намръщи и продължи да си играе с косата си. — И двамата престанете веднага с тези физиономии, дето ги правите. Хенри, налей си питие.

Хенри не искаше да се подчини веднага, а и двамата обикновено се избягваха, така че рядко се стигаше до сблъсък. Баща му се държеше властно, както всички влиятелни мъже, и част от Хенри копнееше за вниманието му, искаше му се старият да го забележи и да одобри онова, което върши. В момента предпочете да послуша баща си, защото най-голямото му желание бе да пийне нещо. Пресече стаята и си наля скоч от кристалния декантер, оставен на странична масичка.

Стаята беше тъмна, наситена с миризма на пури, понеже баща му пушеше винаги когато провеждаше разговори и сключваше сделки. Стените и таваните бяха от богато резбовано дърво — виртуозна изработка на италиански майстори, толкова позната за Хенри, че дори не я забелязваше. Значи тук се сключвали сделките, помисли се Хенри. Светът бе пълен с какви ли не забавления и стаята му приличаше на чужда територия. По-рано същата вечер бе вечерял в „Делмонико“ на Четирийсет и четвърта улица, а сетне се отби в една от пивниците в центъра, където свиреха популярна музика и можеше да потанцува с момичета от работническата класа, едва след това се отправи към великия бал на Пенелопи. Усети странна тръпка и си помисли, че не може да си позволи да остане почти пиян в кабинета на баща си.

Старият Скунмейкър се размърда. Младата му съпруга се прозя.

— Разкажи ми сега за госпожица Хейс — нареди остро баща му.

Хенри помириса напитката и се огледа в огледалото над бара. Имаше гладката кожа и фините черти на безделник, тъмната му коса бе замазана с помада, а пътят бе отдясно.

— Пенелопи ли? — повтори замислено той. — Макар да нямаше почти никакво желание да анализира романтичните си връзки с баща си, темата бе по-приемлива от обсъждането на завещанието.

— Да — потвърди нетърпеливо баща му.

— Всички разправят, че била една от най-големите красавици сред връстничките си. — Хенри се замисли за Пенелопи с огромните очи и впечатляващата червена рокля, която изглежда имаше за цел както да уплаши, така и да привлече хората. От личен опит знаеше, че Пенелопи не е страшна — но истината бе, че той умееше да й се наслаждава. Как само му се искаше да се върне на бала и да продължат да танцуват заедно.

— Ами ти? — продължи да разпитва баща му. — Какво мислиш?

— Компанията й ми е много приятна. — Хенри отпи глътка скоч и въздъхна със задоволство, щом усети парливия вкус по устните си.

— Искаш ли да се… да се ожениш за нея? — попита баща му.

Хенри не успя да сдържи сумтенето си. Забеляза погледа на Изабел и разбра, че в момента не мисли като мащеха, а като останалите момичета от Ню Йорк, чието единствено желание бе да разберат кога и за кого ще се ожени Хенри Скунмейкър. Той запали цигара и поклати глава.

— Все още не съм срещнал момичето, към което да проявя сериозни намерения. Както ти често изтъкваш, не са много нещата, към които се отнасям сериозно.

— Значи не си представяш Пенелопи като своя съпруга — подчерта баща му и насочи пламналия си поглед към Хенри.

Хенри сви рамене и си припомни миналия април, когато Пенелопи бе отседнала в хотел „Фифт Авеню“. Семейството й бе напуснало старата къща на площад „Уошингтън“, а новата все още не беше готова. Бяха бегли познати, но тя го покани в апартамента си — живееше сама и го посрещна по чорапи и долна риза.

— Не, татко.

— Само че, докато ви наблюдавах как танцувахте… — Той замълча. — Няма значение. Радвам се, че нямаш намерение да се жениш за нея. Добре, много добре. — Той плесна с ръце, изправи се, заобиколи масата и застана до Хенри. — Според теб от коя би излязла добра съпруга?

— За мен ли? — попита Хенри и едва успя да остане сериозен.

— Естествено, за теб, бонвиван такъв — разсъска се бащата и доброто му настроение се изпари в миг. Известните гневни изблици на Скунмейкър бяха единствената проява на родителска загриженост, от която Хенри не бе лишен през детството си, и те се проявяваха както при вида на счупени играчки, така и когато малкият не се държеше прилично. Уилям Скунмейкър се настани с шумно пъшкане на мекия кожен стол до Хенри. — Не си въобразявай, че проявявам голо любопитство за любовните ти увлечения.

— Не, господине — отвърна Хенри и запърха с черните клепки към баща си. — Дори не ми е минало през ум.

— Значи си по-умен, отколкото съм си мислел.

— Благодаря, господине — отвърна искрено Хенри. Искаше му се гласът му да не затихва чак така в подобни моменти.

— Хенри, за мен разгулният ти начин на живот е наистина обиден. — Баща му се изправи отново, изтласка кожения стол назад и започна да обикаля около масата. — И не съм единственият с подобно мнение.

— Много съжалявам, че е така, татко, но това е начинът на живот, който съм си избрал сам, не си го избирал ти — отвърна Хенри. Отново бе събрал смелост и сега се насилваше да не свежда очи, да издържи на погледа на баща си. — Нито пък някой друг.

— Може и така да се каже, макар да не е точно така — продължи бащата, — защото си играеш с моите пари — да, наследени са, но съумях да ги умножа многократно, при това с тежък труд — и моите пари ти позволяват да поддържаш предпочитания си начин на живот.

— Да не би да ме заплашваш с бедност? — попита Хенри и погледна завещанието, докато палеше нова цигара от старата. Постара се да си придаде вид на пълно безразличие, докато издишаше дима, но щом произнесе бедност, усети неприятно чувство в стомаха. Самата дума бе трудна за изговаряне, открай време му прилошаваше, щом я чуеше. През първия семестър в „Харвард“ делеше стая с момче, спечелило стипендия, Тимъти Марфийлд — по-късно Хенри откри, че всъщност е било идея на баща му за закаляване на характера. Бащата на Тимъти работел като чиновник по дванайсет часа на ден в банка в Бостън, за да плати таксата на сина си. Хенри харесваше Там, който знаеше най-добрите пивници в Кеймбридж. Тогава Хенри за пръв път се замисли над съсипията, наречена работа, и мислите, нахлули тогава, продължаваха да го измъчват и до днес.

— Не точно. Бедността не отива на хората от семейство Скунмейкър — отвърна най-сетне баща му. — Искам да ти предложа друга възможност. Сигурен съм, че тя ще ти се стори далеч по-приемлива от празната банкова сметка — продължи той, наведе глава и погледна сина си в очите. — Брак.

— Искаш да се оженя ли? — попита Хенри и едва потисна смеха си. Нямаше друг по-малко подходящ за брак в цял Ню Йорк и дори нещастните подлизурковци, драскачите на колонките със светски събития, които изкарваха жалки грошове, бяха наясно с факта. Опита се да си представи момичето, с което ще се разхожда по полята на Нюпорт или по палубите на луксозните европейски параходи, но се оказа, че въображението му не е чак толкова развито. — Не говориш сериозно, нали?

— Напротив — озъби се баща му.

— Ами… — Хенри поклати бавно глава, за да покаже, че уж обмисля предложението. — Ще се наложи дълго да търсим подходящата партия, защото да открием момиче, което е достойно за госпожа Скунмейкър… — започна той.

— Млъквай, Хенри. — Баща му прекрачи към стола на младата си съпруга и отпусна ръце на раменете й. Тя се усмихна с неудобство. — Вече имам едно момиче наум.

— Какво? — ахна Хенри и усети как самообладанието го напуска.

— Момичето е от класа, изискана е и е от добро семейство. Онези от пресата я харесват и веднага ще я приемат като твоя съпруга. Ще я одобрят в ролята на госпожа Скунмейкър, Хенри. Тя ще прави впечатление, защото е начетена и умна. Мисля за…

— Защо толкова настояваш? — прекъсна го Хенри. Усети как му причернява пред очите и се изправи. Изабел ахна, когато видя как баща и син Скунмейкър се изправиха един срещу друг.

— Защо настоявам ли? — изрева баща му и направи крачка към масата. — Защо ли? Защото имам амбиции, Хенри, за разлика от теб. Ъх не разбираш ли, че всяка твоя крачка е отразена в светската хроника. А хората, на които държа, четат тези страници — нищо че са пълни глупости — и говорят. Правиш всички ни за смях, Хенри. Заряза колежа, обикаляш града като разгонен… Всеки път, когато си отвориш устата, петниш семейното име.

— Не отговори на въпроса ми — сопна се Хенри. Все си мислеше, че избухливият му баща с истеричното си желание да печели пари вече е постигнал поне част от амбициите си. Беше създал печеливша железопътна фирма, отнасяше се към жилищата, построени на негова земя, като към лична печатница за пари, беше се оженил за две красавици и бе погребал едната. — Наистина не те разбирам, татко — призна Хенри. — Какво всъщност искаш?

Малките остри лакти на Изабел се отпуснаха на масата.

— Уилям иска да се кандидатира за политически пост! — избъбри тя.

— Какво? — разкриви лице Хенри. Не успя да скрие удивлението си. — Какъв политически пост?

Баща му изглежда се смути от разкритието и в стаята се възцари неловко мълчание.

— Говорих с приятел от Олбъни и той ме увери, че… — Господин Скунмейкър замълча и сви рамене. Хенри знаеше, че баща му е дългогодишен приятел и съперник на губернатор Рузвелт, и му кимна да продължи. — Възхищавам се на призванието му да се посвети на обществото — все така обясняваше Уилям и гласът му стана топъл и въздействащ. — Кой е казал, че благородниците не трябва да се забъркват в политиката? Та това е наше задължение като благородници. Човек е нищо, ако не може да владее и управлява света, а когато му дойде времето да премине в отвъдното, да го остави по-добър…

— Не е нужно да изнасяш речи пред мен — прекъсна го Хенри и направи гримаса. Не можеше да си намери място, защото знаеше, че късметът му е изневерил. — И в кой пост си се прицелил?

— Първо кмет, а после… — започна баща му.

— После кой знае! — намеси се пак Изабел. — Ако стане президент, аз ще бъда първата дама.

— Поздравления, господине. — Хенри нещастно се отпусна на стола.

— Затова не искам повече да се срамувам от теб. Да не съм видял нови репортажи за лудориите ти. Никакви издънки — разпореди се Скунмейкър старши. — Сега вече разбираш защо трябва да се ожениш за истинска дама. Пенелопи не става. Налага се да изберем момиче с морал, което гласоподавателите ще харесат. Покрай въпросното момиче ще приличаш на уважаван човек. Говоря за… — Хенри наблюдаваше как баща му се обляга на бюрото, готов да сподели великата идея. Изви вежди към Изабел. — Например момиче като Елизабет Холанд.

— Какво? — подскочи Хенри. Разбира се, че познаваше по-голямата от сестрите Холанд, макар да бе разговарял с нея, преди да замине за Харвард, когато тя беше още малка, кльощава и висока. Наистина беше великолепна красавица, с пепеляворуса коса, малка кръгла уста, но бе повече от очевидно, че е една от тях. Тя бе от момичетата, които следваха правилата, от онези, които се наливаха с чай и изпращаха благодарствени картички. — Елизабет Холанд робуваше на етикета.

— Именно. — Баща му стовари юмрук върху масата и златистата течност в чашата на Хенри се разплиска.

Синът нямаше сили да пророни и дума, но усещаше, че лицето му е разкривено от възмущение и гняв. Баща му не можеше да се спре на по-неизгоден брак. Все едно го осъждаше на доживотен затвор. Вече усещаше как ще протече животът му, как ще се мъкне от едно идиотско градинско парти на друго, как ще го ухажват дамите от неговата класа, как ще обикаля Тукседо Парк и Нюпорт, Роуд Айлънд и разни други подобни места.

— Хенри — започна предупредително баща му. Грабна листа и го размаха. — Знам какви мисли ти минават през главата, така че се стегни веднага. Веднага. Искам да се ожениш и да станеш уважаван човек. Налага се тази работа с Пенелопи да прекъсне. Давам ти великолепна възможност, Хенри. — Замълча. — Господ да ми е на помощ, ако ме ядосаш, ще се погрижа и последната рамка за снимки да бъде прехвърлена на името на Изабел. Ще те изхвърля на улицата и ще го направя бързо така, че всички да видят.

Мисълта за мрачно бъдеше в окъсани дрехи, с изгнили зъби, изведнъж отрезви Хенри и той обърна поглед към бутилките. За момент му се прииска да се върне в „Харвард“ — ученето и лекциите му се бяха сторили напълно безсмислени, докато беше там, но сега осъзна, че колежът е можел да му даде възможност да си проправи сам път, да не се страхува от заплахите да остане без пукната пара. Вече бе прекалено късно.

Лошото му държание и ниските оценки бяха достатъчни, за да го изхвърлят, и без намесата на баща си никога нямаше да го допуснат обратно. Хенри не откъсваше поглед от бутилките с кехлибарена течност и знаеше, че единственият път към независимостта бе посредством спокойния, подобен на смъртта, живот с Елизабет Холанд.