Нора Робъртс
Дързост и мечти (1)

Пролог

Калифорния, 1846

Той така и не се завърна. Войната й го бе отнела. Усещаше го, усещаше смъртта му в празнотата, обсебила сърцето й. Фелипе бе мъртъв. Американците го бяха убили — или може би това бе сторила собствената му нужда да се изяви. Застанала на високите назъбени скали над разпенените води на Тихия океан, Серафина съзнаваше единствено, че го е загубила.

Мъглата се стелеше около нея, но тя не придърпа по-плътно наметката си. Студът, който усещаше, бе проникнал в кръвта и костите й и с нищо не можеше да се пропъди.

Любимият й бе мъртъв, въпреки че се бе молила, въпреки че бе прекарала безброй часове, паднала на колене, за да умолява Светата Майка да й помогне, да бди над нейния Фелипе, след като той замина да се бие с американците, на които толкова им трябваше да получат Калифорния.

Беше загинал при Санта Фе. Съобщението пристигна, адресирано до баща й, за да го извести, че младият му повереник е паднал посечен в боя, докато се сражавал градът да не попадне в ръцете на американците. Тялото му било погребано — толкова далеч оттук. Тя никога, никога повече няма да се взира отново в лицето му, да слуша гласа му, да споделя мечтите му.

Не постъпи така, както я помоли Фелипе. Не отплува за Испания, за да изчака, докато Калифорния отново е в безопасност. Вместо това скри зестрата си, златото, което щеше да им помогне да изградят съвместния си живот — живота, за който бяха мечтали през безбройните слънчеви дни тук, върху тези скали. Баща й ще му я даде, когато се завърне като герой. Така й бе казал Фелипе, докато целуваше мокрите й от сълзи страни. Ще си построят красив дом, ще имат много деца, ще си засадят градина. Беше й обещал, че ще се върне при нея и ще поставят началото.

А сега го бе изгубила.

Може би защото постъпи егоистично. Пожела да остане в Монтерей, вместо да се съгласи да бъдат разделени от океана. И когато американците стигнаха дотук, скри моминската си зестра, уплашена, че може да я вземат, както бяха взели толкова много други неща.

А ето че сега й бяха отнели всичко, което обичаше. Болката й бе непоносима и поради страха, че собственият й грях е причината да загуби Фелипе. Беше лъгала баща си, за да открадне часовете, прекарани с любимия. Беше се отдала, преди бракът им да бъде благословен от Бога и църквата. Но още по-непростимо бе, мислеше си Серафина, свела глава срещу яростните пориви на вятъра, че не успяваше да се разкае за греховете си. Няма да се разкае.

Не й бяха останали никакви мечти. Никаква надежда. Никаква любов. Бог й бе отнел Фелипе. И затова, въставайки срещу шестнайсет години религиозно възпитание, срещу цял един живот на вяра, тя вдигна глава към небето и прокле Бога.

И скочи.

Сто и трийсет години по-късно скалите бяха облени от златните лъчи на лятото. Чайките кръжаха над океана, надвесили белите си тела над тъмносините води, а после отлитаха с дълги, отекващи крясъци. Упорити и жилави цветя, въпреки нежните си цветчета, успяваха да си пробият път през твърдата почва, напираха към слънцето през малките пукнатини в скалата и придаваха очарование на голия пейзаж. Вятърът бе нежен като милувка на любовник. А над главите небето имаше съвършения син цвят от сънищата.

Върху скалите седяха три момичета, унесени в размисли за легендата и морето. Това предание им бе добре известно и всяка имаше своя собствена представа за Серафина, изправена на брега в онези последни, отчаяни мигове.

За Лора Темпълтън Серафина беше трагичен образ с мокро от сълзи лице, застанала самотно върху тези брулени от вятъра скали, стиснала в ръка едно-едничко диво цвете, докато полита в бездната.

И сега Лора жалееше за нея, зареяла тъжните си сиви очи над океана, като в същото време се питаше как би постъпила самата тя. За нея романтиката на тази история се преплиташе с трагичността.

Според Кейт Пауел това си беше една жалка загуба. Смръщи вежди срещу яркото слънце и продължи да подръпва жилавата дива трева с малката си ръчичка. Наистина, разказът трогваше сърцето й, но онова, което всъщност я вълнуваше, бяха причините, погрешното действие. Защо да се слага край на всичко, когато в живота има още толкова други неща?

Беше ред на Марго Съливан да разкаже легендата и тя го бе сторила с изобилен драматизъм. Както винаги, в нейното въображение нощта бе наелектризирана от бурята — ревящ вятър, пороен дъжд, проблясващи светкавици. Огромното предизвикателство на жеста едновременно я очароваше и смущаваше. Пред очите й винаги оставаше образът на Серафина, която се хвърля с вдигнато към небето лице и застинало на устните проклятие.

— Доста глупава постъпка, заради едно момче — заяви Кейт. Абаносовочерните й коси бяха грижливо прибрани назад на конска опашка и така на слабото й триъгълно личице още повече изпъкваха огромните й кафяви очи с форма на бадем.

— Обичала го е — простичко изрече Лора. Гласът й бе тих и сериозен. — Той е бил нейната единствена голяма любов.

— Не виждам защо трябва да е само един — изпъна дългите си крака Марго. Двете с Лора бяха на дванайсет, а Кейт с година по-малка от тях. Но тялото на Марго вече бе започнало да загатва за женската същност, която се пробуждаше в него. Вече се бяха оформили гърдите й и тя изпитваше голямо удоволствие от този факт. — Аз няма да имам само един любим. — В гласа й отекнаха уверени нотки. — Ще имам цял куп.

Кейт изсумтя. Беше слаба и плоска, но изобщо не й пукаше. Имаше много по-интересни неща, за които да мисли, освен момчетата. Училището, бейзболът, музиката.

— Откакто Били Лиъри си набута езика в гърлото ти, си се побъркала.

— Харесвам момчетата.

Сигурна в женствеността си, Марго се усмихна многозначително и прокара ръка през дългата си руса коса. Тя се разпиля по раменете й, гъста и тежка, с цвят на узряла пшеница. В мига, в който се изплъзнеше от орловия поглед на майка си, Марго я освобождаваше от лентата, с която Ан Съливан предпочиташе да я вижда пристегната. Също като тялото и леко дрезгавия глас, косата й подхождаше повече за жена, отколкото за подрастващо девойче.

— А и те ме харесват. — Което по нейна преценка беше най-хубавото в цялата работа. — Но проклета да съм, ако се убия заради някой от тях.

Лора инстинктивно се огледа, за да се увери, че богохулните думи не са чути от друг. Бяха сами, разбира се, и бе благословено лято. Сезонът, който най-много обичаше. Погледът й се задържа върху къщата на върха на хълма зад тях. Това бе нейният дом, нейната сигурна защита и тя изпитваше удоволствие да погледне към красивите кулички и високите сводести прозорци, към бледочервените тухли на покрива, които се припичаха на калифорнийското слънце.

Понякога си представяше, че е замък, а самата тя — принцеса. Едва отскоро бе започнала да бленува за съществуващ някъде принц, който един ден ще пристигне на кон и ще я отведе към любовта, женитбата и вечното щастие, което винаги следваше.

— Аз искам само един — прошепна тя. — И ако нещо му се случи, това завинаги ще разбие сърцето ми.

— Няма нужда да се хвърляш от скалата. — Практичният ум на Кейт не можеше да го възприеме. Човек може да си пукне от мъка, ако изпусне някой елементарен удар или се провали на тест, но заради момче? Ами че това е глупаво! — Трябва да изчакаш да видиш какво ще стане след това.

Тя също се загледа в къщата. Темпълтън хауз, сега вече нейният дом. Помисли си, че от трите тя бе единствената, която разбира какво означава да се изправиш лице в лице с най-лошото — и да чакаш. Беше на осем, когато загуби родителите си. Беше видяла как се разпада целият й дотогавашен свят, оставяйки я потопена в сълзи. Но семейство Темпълтън я взеха, обикнаха я и въпреки че беше едва втора братовчедка по линия на не особено устойчивия клон на Пауел в родословното им дърво, те й осигуриха ново семейство. Винаги е по-разумно да изчакаш.

— Знам какво бих направила аз. Щях да ридая и да проклинам Бога — решително изрече Марго. Дори незабавно приведе думите си в действие, вживявайки се с лекотата на хамелеон в ролята на безкрайно страдание. — После щях да си взема зестрата и да отплувам на околосветско пътешествие, да видя всичко, да изживея всичко. Да бъда всичко. — Протегна ръце нагоре, изпълнена с блаженство от начина, по който слънцето милваше кожата й.

Обичаше Темпълтън хауз. Това бе единственият дом, който помнеше. Била е само на четири годинки, когато майка й напуснала Ирландия и дошла да работи тук. Въпреки че винаги се бяха отнасяли с нея като една от семейството, тя никога не бе забравила, че е дъщеря на прислужница. Целта й беше да стане нещо повече. Много повече.

Знаеше какво желае майка й за нея. Добро образование, добра работа, добър съпруг. Какво по-досадно от това, питаше се Марго? Няма да повтори съдбата на майка си — няма начин да се обрече на еднообразие и самота още преди да е навършила трийсет.

Майка й е млада и хубава, преценяващо се замисли Марго. Дори и да се опитва да ги омаловажи, фактите са си факти. Въпреки това никога не излиза и не се среща с други хора. И е така ужасно строга. „Не прави това, Марго, не прави онова“, помисли си нацупено. „Много си малка още за червило и сенки“. Притесняваше се, вечно се притесняваше, че дъщеря й е твърде буйна, твърде своеволна, че отива твърде далеч в желанието си да надскочи общественото си положение. „Каквото и да е положението ми“, помисли си Марго.

Чудеше се дали баща й е бил буен. Бил ли е красив? Започваше да се пита дали майка й не е била принудена да се омъжи… както става понякога с младите момичета. Едва ли е могла да се омъжи от любов, защото ако го е обичала, защо тогава никога не говори за него? Защо няма снимки, нещо за спомен? Защо никога не разказва за мъжа, за когото се беше омъжила и когото бе загубила при буря в морето?

Марго вдигна поглед към океана и си представи майка си. Ан Съливан изобщо не е Серафина, помисли си тя. Никаква мъка и отчаяние, просто обръща страницата и я забравя.

Може би в крайна сметка така е правилно. Ако не позволиш на един мъж да означава прекалено много за теб, няма да те заболи толкова, когато си отиде. Но това не значи също, че трябва да престанеш да живееш. Дори и да не скочиш от морския бряг, има толкова други начини да сложиш край на живота.

Само ако мама можеше да разбере, помисли си тя, но после тръсна глава и отново впери поглед във водата. Няма да мисли сега за това — за това, че както изглежда, нищо, което прави или желае, не среща одобрението на майка й. При тази мисъл усети как всичко в нея сякаш се преобръща. Сега няма да мисли за това.

Ще мисли за местата, които някой ден ще посети. За хората, с които ще се срещне. Беше вкусила от това великолепие, след като заживя в Темпълтън хауз и като част от света, в който те така естествено се движеха. Всички онези разкошни хотели, които притежаваха във всички онези невероятни градове. Един ден и тя ще бъде гост в тях, ще пристъпва уверено в свой собствен апартамент — като онзи в „Темпълтън Монтерей“ с неговите две нива, елегантна мебелировка и отрупан навсякъде с цветя. Имаше легло, достойно за кралица, с балдахин и дебели копринени възглавници.

Когато сподели това с господин Ти, той се засмя, прегърна я и я метна върху леглото. Никога няма да забрави усещането, когато се притисна към онези меки, парфюмирани възглавници. Госпожа Ти й каза, че леглото е пристигнало от Испания и че е на двеста години.

Един ден и тя ще има красиви и ценни неща като онова легло. Но не само за да се грижи за тях, както майка й, а да си бъдат нейни. Защото, когато са твои, когато ги притежаваш, ти също ставаш красив и важен.

— Като намерим зестрата на Серафина, ще бъдем богати — заяви Марго и Кейт отново изсумтя.

— Лора вече си е богата отбеляза логично тя. — А и ако я намерим, ще трябва да внесем парите в банката, докато станем достатъчно големи.

— Ще си купя всичко, което поискам. — Марго се поизправи и обви коленете си с ръце. Дрехи, бижута и всякакви красиви неща. А също и кола.

— Не си достатъчно голяма, за да караш — отбеляза Кейт. — Моята част ще я инвестирам, защото чичо Томи казва, че за да правиш пари, са нужни пари.

— Ама че скука, Кейт — тупна я нежно с ръка по рамото Марго. — И ти си скучна. Ще ви кажа какво ще направим с парите, ще заминем на околосветско пътешествие. Само трите. Ще отидем в Лондон, Париж и Рим. Ще отсядаме само в хотелите на Темпълтън, защото те са най-добрите.

— Един безкраен празник — обади се Лора, незабавно понесена на крилете на въображението си. Вече бе ходила в Лондон, Париж и Рим и те й се струваха много красиви. Но нищо не бе по-красиво от това място, от Темпълтън хауз. — Няма да си лягаме по цяла нощ и ще танцуваме само с най-красивите мъже. После ще се върнем в Темпълтън хауз и винаги ще бъдем заедно.

— Разбира се, че винаги ще бъдем заедно. — Марго преметна ръка през раменете на Лора и Кейт. Приятелството им й принадлежеше, без никакво съмнение. — Нали сме най-добри приятелки? И винаги ще си останем най-добрите приятелки. — В този момент дочу бръмченето на автомобил и веднага скочи на крака, но бързо направи пренебрежителна гримаса. — Джош е, с едно от гадните си приятелчета.

— Скрий се да не те види — силно я дръпна за ръката Кейт. Джош може и да беше кръвен брат само на Лора, но в емоционално отношение беше също толкова близък и на Кейт и това правеше чувството й за превъзходство съвсем искрено. — Ще се домъкне тук и ще започне да се перчи. Мисли се за голяма работа, откакто получи право да кара кола.

— Няма да се занимава с нас — изправи се и Лора, любопитна да види кой се е уредил този път в малката лъскава спортна кола. Съгледа тъмните, развети коси и се нацупи. — О, това е онзи хулиган Майкъл Фъри. Не разбирам защо Джош движи с него.

— Защото е опасен. — Може и да беше само на дванайсет, но някои жени просто са родени с дарбата да разпознават — и оценяват — един опасен мъж. Но очите на Марго следяха Джош. Казваше си, че това е защото той ужасно я дразни — бъдещият наследник, принцът от приказките, който постоянно се държеше с нея като с глупавичка по-малка сестра, докато всеки, който имаше очи, можеше да забележи, че тя вече бе почти жена.

— Привет, малките! — Със заучената небрежност на шестнайсетгодишен, Джош се облегна на шофьорското място в шикозната си кола. От радиото гърмеше „Хотел Калифорния“ на Ийгълс и отекваше в свежия летен въздух. — Пак ли търсите златото на Серафина?

— Просто се наслаждаваме на слънцето и усамотението. — Марго скъси разстоянието, пристъпвайки бавно с изпънати назад рамене. Очите на Джош й се усмихваха изпод разветите от вятъра и изрусели от слънцето коси. Майкъл Фъри бе прикрил своите очи зад чифт огледални слънчеви очила и Марго не можеше да каже накъде гледат. Това не я интересуваше особено, но въпреки това се облегна на колата и му отправи най-прекрасната си усмивка. — Здрасти, Майкъл.

— Ъ-ха — чу се в отговор.

— Вечно висят на скалите — обясни Джош на приятеля си. — Въобразяват си, че ще се спънат в купчина испански златни монети — усмихна се с насмешка към Марго. Много по-лесно бе да се държи подигравателно, отколкото да се замисли дори за миг как само изглежда в тези миниатюрни къси панталонки. По дяволите, та тя е още дете и практически му е като сестра, а той несъмнено ще се пържи в ада, ако продължава с тези неприлични мисли за нея.

— Някой ден ще ги намерим.

Тя се наведе по-близо и той усети аромата й. Марго повдигна едната си вежда, привличайки вниманието към малката бенка, която потрепна в долния й край. Веждите й бяха няколко тона по-тъмни от цялото онова изобилие от светлоруси коси. А гърдите й, които при всеки момчешки поглед сякаш все повече се наливаха, съвсем ясно се очертаваха изпод прилепналата тениска. Тъй като устата му бе мъчително пресъхнала, гласът му прозвуча грубо и подигравателно.

— Продължавай да си мечтаеш, графиньо. Хайде, момиченца, връщайте се да играете. Ние имаме да вършим по-интересни неща. — Подкара бързо, задържайки опитно око върху огледалото за обратно виждане.

Женското сърце на Марго туптеше с неясен копнеж. Отметна косите си назад и изгледа как малката кола се отдалечава. Лесно е да се подиграваш на дъщерята на икономката, помисли си тя с кипяща ярост. Но когато стане богата и известна…

— Някой ден ще се разкайва, че ми се е подигравал.

— Знаеш, че не говори сериозно, Марго — успокои я Лора.

— Не, той просто си е мъж — сви рамене Кейт. — Което е определението за тъпанар.

Това разсмя Марго и те пресякоха заедно пътя, за да поемат нагоре по хълма към Темпълтън хауз. Някой ден, помисли си тя отново. Някой ден.