Ана Годбърсън
Лукс (24)

Двайсет и втора глава

„Целият град тръпне в очакване да види госпожица Елизабет Холанд и годеника й, господин Скунмейкър, които ще се появят заедно за пръв път утре вечер в «Уолдорф Астория», където е организирано парти в чест на адмирал Дюи. Сигурен съм, че не съм единственият, който няма търпение да зърне най-желания ерген в компанията на възлюблената му.“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 28 септември 1899 г.

Даяна бе почти задрямала в задушната стаичка, където сестра й бе дошла на проба за първата си поява пред обществото с Хенри, когато чу вълшебното име, за което копнееше цял следобед.

— Кажи… Хенри романтичен ли е?

Пенелопи бе задала въпроса неочаквано небрежно. Беше в черна блуза от шифон с буфан ръкави и бежова пола, обточена с черен копринен кант. Питаше Елизабет, която бе застанала на дървен пиедестал в средата на една от частните пробни в „Лорд енд Тейлър“. Даяна чу името на Хенри и сърцето й запърха. Елизабет бе заобиколена от шивача, господин Каръл, грижовната Пенелопи и малка армия помощнички, които, изглежда, никак не се интересуваха от въпроса. Тя зарея напред празен поглед и сви рамене.

— Не — отвърна бавно. — Само че утре вечер ще се появим за пръв път като двойка, затова предполагам изчаква.

— Сигурно се притеснява, докато не се увери в чувствата ти — отвърна бързо Пенелопи.

Успяла е да се възстанови забележително бързо, след като повърна пред гостите на вечерята миналата седмица, помисли си Даяна. Момичетата от тяхната среда бяха като нощни пеперуди, привлечени от светлината, когато се организираше сватба, както доказваше постоянното присъствие на Пенелопи в пробната.

Нисичкият господин Каръл, както обикновено, бе преметнал метъра на врата си. Бе едва в началото на трийсетте, но вече почти напълно плешив и всяко негово движение бе очарователно и грациозно. Елизабет се стараеше да не мърда сред суматохата, която цареше около нея, въпреки че пробата продължаваше вече час, и посочваше местата, на които трябваше да се отнеме или стесни. Роклята уж беше скромна, деколтето и китките скрити в белгийска дантела, но всички други корекции изглежда превръщаха дрехата в още по-тясна. Беше от много бледорозова коприна, набрана на вълни, които се спускаха към пода. Деколтето бе очертано със ситни речни перли в златен обков, стотици перли, подредени плътно една до друга. Даяна чу майка си да ахка за перлите днес сутринта — изглежда бяха подарък от госпожа Скунмейкър.

Даяна наблюдаваше от едно от меките кадифени канапета как Пенелопи посочва дефект на шивача. Целят магазин — разположен на Бродуей, в най-високата част на квартал „Лейдис Майл“, в отсечка, осеяна с луксозни магазини, които успешно съперничеха на подобните по света — ухаеше на мускус, аромат, който се издигаше от ниските етажи, където се продаваха ръкавици, брошки и бонета. Изглежда всяка повърхност беше покрита с огледала така, че младата годеница можеше непрекъснато да се наслаждава на отражението си. На Даяна обикновено й беше приятно да идва в магазина, ако не за друго, то защото тук работеха най-красивите мъже. Днес обаче й беше омръзнало от образа на сестра й, отразен навсякъде около нея. Виждаше само частичка от себе си в едно от огледалата, просто точица на картината, в която централната роля бе отредена за Елизабет.

До Даяна бе седнала придружителката им, леля Едит, която дремеше. Беше облечена в кафява рокля, скрила врата си в кремав шал, който твърдеше щял да я предпази от настинки. На всеки десет минути се появяваше някоя продавачка, за да им покаже поредното съкровище — шапки с пера, кожени ръкавици за опера и гривни със седеф, положени в мека розова хартия — а от време на време донасяха и шампанско за важните си гостенки.

— Избрахте ли дата? — продължи да пита Пенелопи, с притаено огромно любопитство в сините й очи.

— Да… по някое време през зимата, или може би пролетта.

Даяна протегна ръка, взе чаша от продавачката и отпи. Странно, защо сестра й отговаряше толкова уклончиво? Просто не намираше обяснение. От друга страна, Пенелопи, свикнала на любопитство единствено към собствената й персона, бе неестествено настойчива. Даяна отлично знаеше, че любимата тема на Пенелопи е самата Пенелопи.

— Съвсем скоро — отбеляза тя. — Защо не помолиш Бъки за съвети? Ще ти помогне за сватбата. Много го бива, да знаеш…

— Наистина ли? — Елизабет гледаше пред себе си с празен поглед. — Добре. Би ли го помолила от мое име? Познаваш го много по-добре от мен.

Даяна се отпусна назад, опря глава на тъмносиния тапет и зачака реда си за проба. Нещо ставаше между Елизабет и приятелката й — да не би Пенелопи да ревнуваше, че Елизабет се е сгодила първа? — Даяна така и не успя да разбере. Обикновено нямаше да обърне абсолютно никакво внимание, но днес подслушваше, с надеждата да чуе името на Хенри. Всичко казано за него й се струваше безкрайно интересно.

Одеве, докато обядваха в „Палм Гардън“ в „Уолдорф“, Елизабет не престана да повтаря колко много означавало за нея, че Пенелопи щяла да бъде нейна кума, колко прекрасна щяла да е сватбата и така нататък. Когато Пенелопи се шмугна в дамската тоалетна да изпуши тайно една цигара, далече от любопитния поглед на леля Едит, Елизабет прошепна на Даяна, че искрено съжалява, задето не можела да има две куми.

— Налагаше се да помоля Пенелопи — нали ще ми простиш? — рече тя. — Все пак с нея сме си обещали.

— Вече ти казах, все ми е едно — отвърна съвсем тихо Даяна. — И без това Пенелопи е по-подходящата кандидатка да разнася букета при сключването на брак, в който няма и капка обич.

Елизабет се отдръпна бързо, щом чу забележката, макар Даяна да не искаше да бъде груба. Просто това бе истината. След думите на сестра си Елизабет се затвори в себе си — дори се натъжи — а никога не си позволяваше да се показва такава пред хората.

— Нали се виждате? — продължаваше да я разпитва Пенелопи. Беше застанала съвсем близо до Елизабет, дори прекалено и оглеждаше дантелата около врата й.

— Да. Ходихме на разходка в парка… Кога беше, Дай?

— В неделя — отвърна компетентно Даяна. Дори нямаше нужда да се чуди за кого говори Пенелопи. — Изключително галантен е — добави, без да се замисля.

— Наистина ли? — попита Пенелопи и премести пръсти към перлите близо до сърцето на Елизабет, макар да бе извърнала поглед към Даяна.

— Много беше мил — вметна Елизабет. — Спаси шапката беглец на Даяна.

— Виж ти — кимна Пенелопи и отново насочи вниманието си към роклята.

Даяна многократно бе преживявала следобеда в Сентрал Парк и в момента отново се върна към спомена. Представи си зеленината, карираните покривки на тревата, докато тичаха по поляната, смешния Хенри да нагазва в калната вода, хитрата му усмивка, когато я поглеждаше.

— Някога качвала ли си се на влак в посока запад от „Гранд Сентрал“?

Даяна вдигна поглед и забеляза разсеяното изражение на сестра си, която току-що бе задала напълно нелогичен въпрос. Пробната със сините тапети и дебели килими сякаш се стесни, докато Даяна мислеше защо сестра й задава подобен странен въпрос.

— Не, освен ако не броиш Нюпорт, който е на север, доколкото знам — заяви Пенелопи.

Даяна я наблюдаваше в огледалото как се навеждаше да огледа наборите по полата на Елизабет.

Елизабет проточи врат и седемте й отражения — дали не бяха повече — също вирнаха брадички.

— Колко влака на ден тръгват от „Гранд Сентрал“ към Калифорния?

— Това пък защо те интересува? — сряза я Пенелопи, втренчена в подгъва на роклята.

Елизабет обхвана с поглед метрите бледорозова коприна.

— Светът вече е толкова голям. Не се ли замисляш понякога?

— Не — отвърна бързо Пенелопи. Изправи се, скръсти ръце и се облегна на едно огледало, за да гледа Елизабет право в очите.

— Какво интересно има извън Ню Йорк и Нюпорт? Между другото, миналото лято в Нюпорт беше изключително забавно. Честно мога да кажа, че беше най-хубавото лято в живота ми. — После уточни: — Хенри беше там.

— Не е вярно — намеси се Даяна. — Поне не и през всичкото време. Част от сезона беше в Саратога… много добре помня, че пишеха разни неща за него. — Двете по-големи момичета погледнаха недоумяващо Даяна, затова тя продължи по-тихо: — Нали така, лельо Едит? Не помниш ли, че всички разправяха как синът на Уилям Скунмейкър бил пристигнал?

Леля Едит, отпуснала назад глава, затворила очи, изсумтя.

— Какво? — попита и се събуди. — Никакви турнюри… — Заговори сънена, въпреки че очите й отново се затвориха. — Бяха на мода по мое време, но сега вече никой не ги признава…

В стаята се чу приглушен кикот, достатъчно тих, за да не събуди леля Едит, а господин Каръл насочи вниманието им към важния въпрос.

— Добре, прелест моя, приключих с теб — изчурулика той. Елизабет му отправи чаровната си усмивка и му подаде ръка, за да слезе от пиедестала. Господин Каръл отдавна бе станал любимец на сестрите Холанд и те често се отбиваха и в магазина му, и в пробната, която държеше в „Лорд енд Тейлър“, за да могат клиентки като тях да си изберат каквито платове искат. — Пенелопи, скъпа, ти си следващата.

Елизабет и Пенелопи се хванаха за ръце и тръгнаха към малкото странично помещение, където Елизабет щеше да свали новата рокля, а Пенелопи да облече своята. Даяна се отпусна небрежно и съжали, за свое учудване — докато наблюдаваше гърбовете им — че няма да са пред погледа й дори за кратко. Със сигурност щяха да кажат нещо за Хенри, а тя щеше да го изпусне. Всеки път, когато някой споменеше Хенри, сърцето й започваше да бие неудържимо бързо.

— Извинете, госпожице — приближи се продавачка в семпла черна блуза и бяла пола. Носеше дълга, тънка, бяла кутия. — Нося подарък от Хенри Скунмейкър…

— Така ли? — обади се Елизабет и пристъпи поруменяла напред.

— За госпожица Даяна Холанд е.

— Нима! — възкликна Пенелопи и се врътна към Даяна.

Продавачката отиде до Даяна, която лежеше отпуснато на канапето, подаде й кутията, отстъпи и зачака.

— От къде на къде Хенри ще ти изпраща подаръци? — прозвуча острият глас на Пенелопи и пухкавите й устни останаха отворени.

Даяна погледна кутията. Не можеше да повярва, че е получила нещо от Хенри, при това пред толкова много хора. Страхуваше се да открие какво има вътре, сякаш там бяха скрити тайните й мисли за него и щяха да изскочат и да се разкрият с вдигането на капака. Даяна обаче не се плашеше лесно, поне така си мислеше.

— Хайде — подкани я Елизабет. Беше изпънала гръб също като майка им и наблюдаваше Даяна, без да крие раздразнението си. — Отвори я.

Даяна въздъхна тихо и махна капака. Вътре лежеше красива, но съвсем обикновена панделка от бледосиня коприна, украсена с корабчета, бродирани със светлосин и жълт конец. Даяна се постара да не показва разочарованието си, когато я вдигна, за да я покаже на Пенелопи и Елизабет.

— Я, панделка — отбеляза с безразличие Елизабет. — Вместо изгубената от шапката.

— Подарък като за момиченце, за нашата Дай — добави Пенелопи и се усмихна самодоволно. — Колко мило. Елизабет, Хенри наистина е изключително внимателен с теб. Изпраща дреболии на сестричката ти.

Даяна бе готова да я среже с няколко остроумни забележки, но Пенелопи и Елизабет вече се бяха обърнали и се връщаха в страничната стая, а момичето, което донесе кутията, забърза нанякъде, разочарована от онова, което бе видяла в частната пробна на сестрите Холанд.

Даяна гледаше панделката и се чувстваше глупаво. Пенелопи беше права — бе обидно. Подобни подаръци се правеха на децата, за да не се обаждат. Вероятно такава бе целта и на Хенри. Гневно дръпна панделката и от кутията изпадна бележка.

Даяна се огледа, за да провери дали някой не я наблюдава. Леля Едит продължаваше да похърква, а господин Каръл се суетеше и си мърмореше нещо неразбираемо. Даяна се наведе, вдигна бележката и зачете:

„Колкото и да е странно, не мога да спра да мисля за теб.

ХС“

Сърцето й забави ритъма си и тя усети как я разтърсва тръпка на задоволство. Усещането бе също толкова хубаво, колкото и истинска, макар и неочаквана целувка.