Ана Годбърсън
Лукс (10)

Осма глава

„Една млада дама заблестя сред гордите красавици: госпожица Елизабет Холанд, дъщеря на покойния Едуард Холанд. Подобно на диадема сред натрапчиви рубини тя се открои с изяществото и красотата си в брокатения костюм на пастирка, ушит специално за нея от известна парижка моделиерка. Още отсега подозираме, че отпечатъкът й върху обществото ще бъде паметен и изключителен.“

Из колонката „Игривият Галант“ в „Ню Йорк Импириъл“, неделя, 17 септември 1899 г.

Неделя бе денят на Елизабет, тъкмо затова Даяна го ненавиждаше. Мразеше неделите, защото обикновено започваха с ходене на църква и завършваха с неофициални посещения, макар думата неофициални да беше напълно неподходяща, защото отиването на гости беше в компанията на майка им, на разведената им леля Едит и малка армия прислужници. Тази сутрин поне нямаше църква, защото — както майка им обясни на стълбите, когато отиваха към хола — се налагаше да проведат много важен и сериозен разговор.

Настаниха се в стаята затвор — така най-малкото й се струваше на Даяна, когато се налагаше да седи някъде часове наред и да се прави на дама — пищно обзаведена и неудобна. Подовете бяха покрити с персийски килими, а по стените бяха закачени маслени платна в златни рамки, всичките с различни размери, от които ги гледаха строгите лица на отдавна починали роднини. Стените над ламперията бяха покрити с кожа с релефни изображения чак до махагоновия таван. Профилите на корнизите бяха обточени със златен филигран, а камината, с мраморна плоча, бе достатъчно голяма, за да влезе вътре човек — Елизабет и Даяна често се заиграваха там като деца, спомен, към който по-младата госпожица Холанд често се връщаше, когато гостите бяха твърде отегчителни. Накъдето и да погледнеше, имаше някоя крехка, копринена или ценна вещ, която Даяна обикновено се притесняваше, че може да повреди.

Място за сядане имаше повече от достатъчно — канапета, лежанки и кресла от различни стилове, — но откакто баща й почина, на стаята й липсваше старият уют. Той все повтаряше, че във всичко има нещо хубаво и весело, затова неведнъж дразнеше госпожа Холанд, когато им идваха гости, със саркастичните забележки, които подхвърляше. Даяна не можеше да определи със сигурност дали неделните следобеди са били забавни, но поне бяха поносими, докато той беше жив. След дебюта си, Елизабет пое ролята си неподозирано сериозно, а Даяна свикна да се свива в къта, обзаведен в турски стил, където десетки раирани възглавници с пискюли бяха нахвърляни по пода. И сега беше тук, гушнала огромните персийски котки на семейство Холанд, Лили Лангтри и Дездемона. Даяна открай време знаеше, че по темперамент прилича на баща си. И двамата бяха романтични натури, докато майка й и Елизабет си оставаха високомерни и практични жени.

— Какво има, мамо? — попита Елизабет, след като се настани на канапето, където обикновено сядаше, под големия портрет на баща им, облечен в най-хубавия си черен костюм, с цилиндър, с рошави вежди, леко развеселен от глупостта, която се опитваше да завладее света. На Даяна много й се искаше да е тук, да бди над тях. Щеше да подхвърли някоя от шегите си и Елизабет щеше да се почувства глупаво, задето провежда неделните посещения с подобно нетърпимо високомерие. — Какво искаше да ни кажеш? — продължи Елизабет и скръсти ръце в скута си.

На Даяна й се стори, че забелязва сянка от страх да преминава по лицето на по-голямата й сестра, но тя успя да се овладее бързо. Майка им стана, пристъпи към камината и дребната й фигура им се стори по-строга от обикновено в черната рокля с висока яка. Косата й бе опъната назад, прибрана под боне. Остана загледана в камината, където бяха поставени няколко цепеници в очакване да бъдат запалени. Леля Едит даде знак на Клер, която сервираше чай, да излезе.

— Първо, искам да ти кажа колко съм доволна от блестящите отзиви за теб в пресата. Всички изтъкват красотата ти, Елизабет, и това ще бъде изключително… — госпожа Холанд замълча застрашително, докато изчакваше Клер да затвори вратата на хола — полезно в тези трудни времена.

— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет с неуверена усмивка.

Госпожа Холанд се обърна, за да ги погледне, и всички забелязаха настойчивостта в очите й.

— Много е важно казаното да не излиза от тази стая.

— Е, всичко се разбира, рано или късно — подхвърли проницателно Даяна. Намираше драматичните преструвки на майка си за прекалени, въпреки това не можеше да отрече, че любопитството й е разпалено. Защо беше чак толкова сериозна?

— Не и за семейства като нашето — засече я леля Едит, седнала пред масичката за карти с плот от малахит. Даяна бе прекарала с нея цялото лято в Саратога и през това време леля й непрекъснато подчертаваше колко си приличали и на външен вид, и като предпочитания. Бракът на леля Едит бе краткотраен и изключително труден, а истината беше, че размерът на мошеничествата на граф Палермо де Гарза никога не излязоха на бял свят. На Даяна обаче й се струваше, че леля й е запазила дискретност, защото вече цяло десетилетие живееше скучно и безлично.

— Какво има, мамо? — попита отново Елизабет, без да обръща внимание на сестра си. — Трудно ни беше, когато почина татко.

Даяна отвърна поглед от сестра си, която говореше тихо, за да покаже тъгата си, и въздъхна. Баща й липсваше всеки ден, но тя бе наясно, че той не би искал трагедията да спре живота им. Едуард Холанд в никакъв случай не би одобрил да се потопят в мъка до края на живота.

— И двете с Даяна се върнахме — продължи Елизабет с обичайния си ведър глас, — и ще се забавляваме до края на сезона. Вече сме готови да продължим напред.

— Тъкмо за това става въпрос — госпожа Холанд пристъпи към креслото с широка облегалка до Елизабет и отпусна ръка на позлатените странични облегалки. — Някои последици от смъртта на баща ти отначало не се виждаха. Изглежда ще ни бъде по-трудно, отколкото предполагахме. Налага се да сведем персонала до минимум и, за съжаление, повече няма да има частни учители. Елизабет, ти ще се заемеш с обучението на сестра си. Вижте, момичета… — Тя се поколеба и докосна леко чело.

Даяна вече слушаше внимателно. Усети, че ще бъде разкрито нещо изключително драматично, затова се надигна от възглавниците, за да не пропусне нито дума. Ръцете на Елизабет не бяха трепнали, бе свела поглед и никой не можеше да види изражението й.

— И на мен ми е трудно да проумея — продължи майка им, а в гласа й зазвуча нетърпение, — въпреки че Бренан ми обясни всичко няколко пъти. Изглежда, когато баща ви почина, е оставил дългове и недостатъчно… пари. Все още носим гордо името Холанд, а това не е без значение. — Тя изви поглед към тавана и от гърлото й се изтръгна стон, сякаш всеки миг щеше да заплаче. — Само че положението ни не е добро — призна накрая тя. — Вече не.

Елизабет покри устата си ръка. Даяна усети колко е разстроена майка й и че реакцията на сестра й е напълно неподправена, но не се сдържа и стисна здраво ръце.

— Бедни сме — ахна тя възбудено и три чифта ужасени очи се впериха в нея.

— Моля те, Даяна — изсъска майката потресена към по-малката си дъщеря.

— Знам, знам — отвърна весело Даяна. Не можеше да повярва, че й се случва нещо толкова романтично. Имаше чувството, че е застанала на ръба на бездна и каквото и да стори оттук нататък, животът й ще бъде като полет неизвестно накъде. Почувства се напълно свободна. — Няма да има бижута, нито пък пратки от шапкарските магазини в Париж… Аз обаче ще нося бедността като медал. Ще бъде невероятно забавно. Ще бъдем като посрамени принцеси от роман на Балзак, като…

— Даяна! — прекъсна я госпожа Холанд.

— Сега вече можем да сме каквито пожелаем! Скитници, обирджии на влакове, можем да заминем за Куба, за Франция или… — Даяна най-сетне млъкна, когато забеляза, че устата на сестра й мърда беззвучно.

Госпожа Холанд изгледа мрачно Даяна и се обърна към по-голямата си дъщеря.

— Сега, Елизабет, вече разбираш защо абсолютно всичко зависи от теб. От теб и онова, което ще постигнеш до края на сезона. Надявах се…

Клер отвори тежката плъзгаща се врата на хола и прекъсна госпожа Холанд. Бе свила ръце пред себе си, свела поглед към пода.

— Моля да ме извините, госпожо Холанд — изрече предпазливо тя. — Имате посетител. Господин Теди Кътинг остави визитката си във фоайето и пита дали сте си у дома.

Госпожа Холанд си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и нареди на прислужницата да покани посетителя. Жените от семейство Холанд се засуетиха, докато се опитваха да се престорят, че всичко е нормално и да посрещнат подобаващо първия неделен гост.

Даяна не бе от момичетата, които си слагаха пудра и руж. Обичаше чувствата да се отразяват по кожата й и сега не можеше да скрие, макар да бе в далечния край на стаята, че всичко това й се струва смешно. Най-голямото й желание бе нещо да се случи този следобед — не просто този следобед, ами в живота й — и ето че сега бе благословена със светия плащ на бедността. Останалите упорито се преструваха, че всичко си е постарому, сякаш бяха все още богати, също като гостите, но Даяна вече обмисляше възможностите.

— Госпожице Холанд, нямате представа колко се радвам, че най-сетне се завърнахте. Не съм виждал по-прекрасно лице от пастирката на бала на Ричмънд Хейс. — Теди Кътинг бе в другия край на салона, седнал на канапето до Елизабет. Тя се усмихваше скромно и махна небрежно с едната ръка, когато чу комплимента, и пак преплете пръсти в скута си. — Слоновата кост подчертава красотата ви, също и небесносиньото.

Днес Елизабет бе облечена в памучна рокля с висока яка, на синьо и бяло райе, но в мъжките очи цветът изглеждаше небесносин. Даяна реши, че сестра й прилича на кукла за продан.

— Кажи, Теди, тази седмица ще плаваш ли с яхтата? — попита Елизабет в опит да обърне специално внимание на госта. Преструваше се умело, но в гласа й личеше напрежението, насъбрало се след съобщението на майка й.

Даяна вдигна поглед и определи цялата тази работа за абсурдна.

— О, Теди — опита се да я имитира Даяна и размаха ръце в престорен възторг. — Кажи, Теди, ще плаваш ли тази седмица с яхтата? — Поклати презрително глава и добави високо: „Да, бе“, за да подсили ефекта от думите си. Могат да се преструват колкото си искат, помисли си. Правилата за приличие, които следваха богатите, вече не важаха за нея. Тя, разбира се, все още не бе осъзнала напълно какво се опитваше да им каже майка им, но имаше чувството, че животът й — истинският живот — ще започне всеки момент.

Теди и Лиз се обърнаха към Даяна, все едно едва сега забелязаха съществуването й.

— Мамо? — подхвърли многозначително Елизабет. — Даяна не трябваше ли да е другаде?

Госпожа Холанд остави печелившата карта на масата, където двете с леля Едит играеха джин руми.

— Даяна, държиш се странно цял следобед. Ако не ти е добре, качи се гори.

— Както ви е добре известно, аз никога не се разболявам. — Даяна обърна шумно страницата на книгата, която държеше. — Освен това приказките за яхти и плаване са пределно отегчителни. Какво значение има, след като вече не можем да си го позволим?

Последва миг на шокирано мълчание и Даяна забеляза, че Теди се размърда смутено. Елизабет бе навела глава, а госпожа Холанд сви устни.

— Даяна — настоя тя. — Не бива да говориш така. Гостът ни може да не те разбере правилно. — Луиза се обърна към Теди. — Сестра ми, естествено, искаше да каже, че вече не можем да си позволим да говорим емоционално за яхти и плаване. Господин Холанд обожаваше този спорт.

Даяна направи гримаса, щом чу новата лъжа. Отпусна се на възглавниците, без да обръща внимание на възмутените погледи на майка си, сестра си и леля си. Баща й пет пари не даваше за яхти и плаване.

— Разбира се, че ще плавам — отвърна добродушно Теди, само и само да загърби момента на неловко мълчание. — С Хенри предприемаме плаване винаги когато е възможно.

— Как е Хенри? — прекъсна го госпожа Холанд. Отново държеше печеливша карта и не откъсваше очи от нея, докато говореше.

— А, Хенри си е Хенри, затова всички искат да го обсъждат, но никой не може нищо да каже — разсмя се Теди и така приключи темата. Остана още петнайсет минути — посещението му не се проточи над приетия в обществото половин час — поздрави госпожа Холанд за прекрасните дъщери и колко студеният чай бил чудесен и продължи към следващото семейство, което искаше да посети.

Даяна не съжали, че си тръгва. Това бе най-досадното от общоприетите неща: господата ходеха на гости при дамите, а те трябваше да чакат. Това означаваше, че една дама или както и да се наричаше Даяна отсега нататък, не можеше да определи кой кога да я посещава. Теди Кътинг поне беше приятен, но според Даяна — мислеше така още от дете — бе просто приятен и нищо повече.

— Даяна! Как можа! — Даяна погледна и видя майка си със стиснати юмруци и изкривено от гняв лице. — Как може да изложиш семейството ни по този начин? — изкрещя тя. — Даваш ли си сметка какво може да се случи? Кажи!

— Какъв смисъл има? — отвърна разгорещено Даяна. — Скоро всички ще разберат, след като престанеш да ходиш на шивач, щом не викаш цветарката, а сметките започнат да се трупат…

— Млъкни! — изписка майка й. Даяна огледа останалите и разбра, че никой няма да я защити. Леля й бе покрила устата си с ръка. Клер, застанала на вратата, не желаеше дори да погледне Даяна. — Ти си отвратително момиче, с възмутително поведение, Даяна. Незабавно се качи в стаята си. Върви да четеш Библията. Запомни, че си родена, за да се подчиняваш на родителите си. — Замълча и сведе поглед, а на Даяна й се стори, че в очите на майка й блестят сълзи. — На единствения си родител.

Даяна не можеше да повярва, че майка й отказва да приеме истината и усети как стомахът й се свива.

— Ако имаш намерение да ме наказваш, задето съм казала истината за положението, в което…

Този път госпожа Холанд я възпря с поглед, по-строг и смразяващ дори от най-обидните думи.

Клер се отдръпна от стената, за да изпрати Даяна до стаята й. Извитите й вежди бяха сключени. Даяна въздъхна тежко, метна книгата на махагоновия под и профуча през хола, последвана от Клер.

— Елизабет, благодаря на бога, че мога да разчитам поне на теб — рече отчаяната госпожа Холанд. — Спасението на семейството ни зависи единствено от теб.

Даяна чу думите и за пръв път си даде сметка какво иска майка им от Елизабет. Не се омъжвайте за пари, бе повтаряла госпожа Холанд, когато времената бяха други, омъжете се там, където са парите. Преди го бе казвала, без да се замисля, но сега Даяна знаеше, че намеренията на майка й са съвсем различни.

Не се сдържа и погледна назад, тъкмо преди да излезе в коридора, и забеляза, че сестра й седи мълчаливо, сякаш скована от лед, все едно бе един от портретите. Даяна усети гърлото й да се свива от ярост, щом съзря как послушно сестра й приема съдбата си. Нима наистина бяха сестри!