Ана Годбърсън
Лукс (7)

Пета глава

„Добрата прислужница на една дама трябва да е будна преди господарката си, да е приготвила топла вода, за да си измие дамата лицето; не заспива, преди да съблече господарката си и да я приготви за сън. Може да поспи през деня, когато господарката й няма нужда от нея.“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

Лина Брод подпря лакти на перваза, загледана в тихия мрак, обгърнал Грамърси Парк. Седеше така от часове в спалнята, където облече по-голямата госпожица Холанд в няколко пласта дрехи — дълга долна риза от поплин, банели и какво ли още не. Госпожица Холанд — вече не беше Лизи, както я наричаше в детството, нито пък Лиз, както й казваше сестра й, а госпожица Холанд, младата дама в къщата. Лина не очакваше с нетърпение завръщането й. Елизабет я нямаше от месеци и личната й камериерка почти бе забравила какво е да я обслужва. Само че от първия миг сутринта, когато Елизабет влезе в дома, тя напомни на Лина какво точно очаква от нея.

Изпъна рамене, въздъхна и ги отпусна. Не приличаше на по-голямата си сестра, Клер, много по-мека, доволна да прочете последните клюки в тясната таванска стаичка, която деляха, и да оглежда рисунките на рокли, които никога нямаше да облече. Клер беше на двайсет и една, само четири години по-голяма от сестра си, но се държеше като майка на Лина, защото майка им беше починала преди години. Същевременно Клер изпитваше детинска благодарност към семейство Холанд за всички дрънкулки, които й подаряваха. Лина изобщо не се чувстваше по същия начин. Обличаше семплите си черни ленени рокли с кръгли деколтета, старомодна талия и попиваше всяка подробност от лукса в спалнята на Елизабет — бебешко сините тапети, широкото махагоново легло, лъскавата сребърна вана със затоплена вода, която идваше по тръби, вградени в стената, ароматът на макове, който се носеше от порцелановите кани. След дебюта си в обществото, Елизабет се смяташе за експерт в обзавеждането и ако някой я попиташе, веднага щеше да признае, че домът на семейство Холанд определено е скромен. И наистина, в сравнение с помпозните къщи на милионерите, които живееха на Пето Авеню, тяхната бе обикновена. Лина седеше под малката холандска картина със старомодна домашна сцена в натруфена златна рамка и си мислеше, че Елизабет така е свикнала с богатството и привилегиите, че дори не ги забелязва.

Лина обаче не мразеше Елизабет. Не можеше да я намрази, въпреки че младата жена бе толкова далече от нея с фините дрехи и изискани маниери. Елизабет открай време бе пример за Лина и прислужницата таеше надеждата, че животът й няма да остане толкова простичък и безинтересен. Та нали тъкмо Елизабет я убеди, една вечер, преди десет години, да слязат долу — чак до навеса за карети — за да открият кой плаче посред нощ. Лина я беше страх, но Елизабет настоя. Тъкмо тогава Лина се влюби в Уил Келър, който беше красавец още по онова време.

Уил бе останал сирак на осем, след пожар. Бе приет от бившите работодатели на баща си с уговорката да работи, макар да бе още дете. Често се случваше да плаче, когато сънуваше кошмари за пожара. По-късно, когато Лина и Елизабет се сприятелиха с него, той престана да сънува преживяното.

Те бяха различни, още по онова време, но бяха деца и не ги допускаха до света на възрастните от семейство Холанд, когато канеха гости за вечеря или играеха карти. През деня за тях се грижеше майката на Лина, Мари Брод, бавачка на момичетата от семейство Холанд, която се отнасяше изключително съвестно към децата. Често се караше и на Уил, и на Елизабет за лудориите им. Клер бе твърде срамежлива и не смееше да участва, а пък Даяна бе още малка. Лина винаги тичаше с тях, нетърпелива да участва в игрите. Нощем се промъкваха из притихналата къща, кискаха се пред портретите на дедите на Елизабет, крадяха захар от кухнята и сребърни копчета от хола. Откраднаха тестето карти на господин Холанд с рисунки на дами по бельо на гърба и ги разглеждаха, набърчили нослета. По онова време бяха истински приятели, но тогава високомерието на Елизабет все още не се беше проявило, докато по-късно вече не намираше време за старите си приятели.

Лина не можеше да определи кога точно отношенията им се промениха. Май всичко се обърна, когато майка й почина и Елизабет започна да взима уроци при госпожа Бертран, гувернантката, която я учеше на изискани маниери. Лина бе почти на единайсет и бе готова да обвинява всички за всичко. Не обичаше да мисли за онези години. По-голямата с около година Елизабет неочаквано започна да приема сериозно уроците по светско поведение, как да държи чашата чай и кога е подходящо да посети омъжена приятелка. Лина имаше чувството, че тя с всеки жест подчертава, че не са с един произход, следователно не могат да са приятелки. И ето, Елизабет се превърна в едно от момичетата, за които Клер четеше в списанията.

Лина живееше тихо и скромно години наред, почти сама, по цял ден се грижеше за Елизабет, спеше в една стая със сестра си и останалите жени от прислугата на семейство Холанд. Бе срамежлива, затова не продължи приятелството си с Уил, а и Елизабет я нямаше, за да послужи като буфер между двамата. Тъй израсна висок и красив пред очите й. Преживя трудни години: от икономката, госпожа Фейбър, научаваше как се напивал и биел, и се питаше какво ли го измъчва. Едва през лятото, след като Елизабет замина и тя бе освободена от обичайните си задължения, с Уил се сприятелиха отново. Пушеха заедно в края на уморителен ден и се шегуваха с госпожа Фейбър. Представяха си какъв щеше да е животът им, ако имаха избор. Преди тя често се питаше къде изчезва Уил. Сега вече разбра, че изобщо не е опасен младеж и използва почти всеки свободен миг да чете. Научаваше за разкоша, в който живееха богатите, размишляваше над теорията за демокрацията, учеше политика и литература, но най-много се интересуваше от Запада и как всеки амбициозен може да успее там. Лятото бе към края си, а тя все още не бе намерила начин да разкрие, че също иска да замине на Запад. Искаше да замине с него. Искаше да му признае, че е влюбена в него.

Уил се появи и тя се отърси от мислите си. Един от файтоните на семейство Холанд спря пред къщата и Уил скочи от мястото си, за да спре конете и да отвори вратата на дамите. Тя не откъсваше поглед от гърба му широките рамене, здравото тяло и черните кръстосани тиранти. Елизабет слезе първа. Личеше й, че е уморена. След това Уил подаде ръка на госпожа Холанд — дребна, облечена в черно — която слезе бързо. Жените тръгнаха една след друга в тихата нощ към входа. Лина чу как Клер ги поздрави, докато Уил отвеждаше конете към конюшнята.

Знаеше, че Елизабет скоро ще се качи горе, и усети в гърдите й да се надига негодувание. След като господарката се върна, Лина трябваше да й помага да се съблича и нямаше да може да си легне до зори. Само като си представи задължението, което бе изпълнявала хиляди пъти, от което бе спасена в продължение на няколко месеца, почувства цялата да се напряга. Оттласна се от перваза на прозореца и забърза по покрития с килим коридор. Влезе в стаите на прислугата и оттам слезе долу.

Лина отиваше към кухнята и чу жените от семейство Холанд да се качват по стълбите. Спря за момент и се замисли дали ще я накажат, ако пропусне да изпълни задълженията си още първата вечер след завръщането на госпожица Холанд в Ню Йорк. Така й се искаше да разкаже на Уил за френските маниери, които бе усвоила господарката й. Искаше да чуе смеха му и да се наслади на факта, че тя го е развеселила. Може би… може пък този път да намереше начин да му признае какво изпитва. Затова кимна и хукна към задната врата на килера, избита по настояване на Елизабет, за да е по-лесно, когато се внасят покупките. След това излезе на покрития със слама под в навеса за карети. Уил сваляше амунициите на конете. Беше ги подредил спретнато, за да ги почисти по-късно. Избелялата му синя памучна риза бе залепнала за кожата, докато се грижеше за животните. Ръкавите бяха навити над лактите, косата му беше влажна и прилепнала над ушите.

Той пристъпи напред и я погледна, след това спря, сякаш бе осъзнал нещо.

— Здрасти — заговори тихо той. Погледна над рамото й към вратата, после се усмихна напрегнато и отново насочи вниманието си към нея. — Не трябва ли да си горе, за да помогнеш на госпожици Холанд?

Лина бе застанала широко усмихната до вратата. Скръсти ръце и зачака да я покани, както обикновено, но той извърна поглед и заговори със съвсем различен глас от онзи, който тя бе опознала през лятото.

— Не си насилвай късмета, като се промъкваш тук нощем. След като госпожица Лиз… искам да кажа госпожица Елизабет се върна. Не трябва така. Не бива…

Сърцето на Лина се сви и времето сякаш стана безкрайно. Остана напълно объркана от начина, по който той се държеше. Все едно близостта, създадена през лятото, бе изчезнала за секунда или просто бе плод на въображението й. Тя примигна и й се прииска той да я погледне, поне за секунда.

Най-сетне вдигна поглед към нея. Лицето му се беше превърнало в ледена маска, а очите му бяха празни. Конят до него се размърда, тропна с крак и тръсна глава. Уил вдигна ръка, за да успокои огромното животно.

— Уил — започна тя и гласът й стана остър, но не успя да го контролира. Много й се искаше да й каже нещо мило, да я окуражи, да подхвърли шега, която да заличи обхваналото я чувство на неудобство, — не може ли да идвам при теб, както обикновено? Дамите се виждат през деня, на чаша чай, а пък ние, заради естеството на работата, можем да се срещаме в по-необичайни часове…

— Лина — прекъсна я Уил. Тя се стресна, понеже той рядко изричаше името й. През лятото се обръщаше към нея с детското й име Лини. Сведе поглед към земята и въздъхна. Сетне, без да я поглежда, пристъпи към нея. Пое нежно ръцете й и за секунда на Лина й се стори, че сърцето й ще спре. След това обаче той я побутна към кухнята. — Съжалявам, Лина — рече тихо, докато я водеше към четирите дървени стъпала към къщата. — Няма да е тази вечер. Тази вечер нямаш работа тук.

— Защо не? — прошепна тя.

Уил я погледна. Смръщи чело и сините му очи й се сториха много сериозни. Той само поклати глава, сякаш обмисляше нещо, което тя нямаше да разбере.

— Просто тази вечер нямаш работа тук и точка.

След тези думи тя се озова в кухнята и той хлопна вратата в лицето й. Лина протегна ръка, за да напипа стената в тъмното. Отпусна се на пода, усети миризмата на пържен лук и прах и остана там. Седя дълго, по-самотна от когато и да било. Небето започваше да изсветлява и се превръщаше в тъмнопурпурно.

Все още не бе помръднала, когато вратата към слугинските стълби се отвори и фигура в бяла копринена дреха забърза навън. Момичето се открояваше в мрака като призрак и пристъпваше с наведена глава.

Тъкмо когато влизаше в навеса за карети, Лина разбра, че е госпожица Елизабет Холанд.