Ана Годбърсън
Лукс (34)

Трийсет и втора глава

„Кумата на всяка млада булка винаги трябва да е нащрек — да търси информация за приятелката си както от бъдещия жених, така и от семейството и дори от персонала. Булката в никакъв случай не може да поиска подобно нещо. Ако обаче кумата зададе правилните въпроси, ако разпита когото трябва, ще може да помогне на приятелката си и да откликне на всичките й нужди.“

Госпожа Л. А. М. Брекинридж, „Законите в изтънчените кръгове“

Омразата и яростта, които Лина изпитваше към господарката си, бяха покълнали отдавна, но когато я прогониха от дома на семейство Холанд, чувствата й направо избуяха. Клер я наблюдаваше, притихнала от страх, докато тя пълнеше малкия куфар, останал от майка им, и хартиения плик със сандвичи, който беше приготвила набързо. Кимна на сестра си и излезе. Отдалечи се с бърза крачка от единствения дом, който някога бе имала.

Почти не усещаше тротоара. Загърна се в палтото на Уил и продължи напред, без да е наясно къде отива. Неочаквано се почувства объркана. Тогава чу тропот наколела, чаткането на копита и познат глас.

— Извинявай.

Лина спря и се обърна бавно, за да види кой я спира на улицата. Примигна, докато не разбра, че пред нея е приятелката на Елизабет, Пенелопи Хейс, която изглежда искаше да говори с нея. Беше се настанила в една от двуместните карети с огромни колела и я наблюдаваше с неприкрит интерес.

— Добре ли си?

— Не съвсем — отвърна спокойно Лина. Пенелопи беше облечена в дълга вълнена пола и тесен жакет с буфан ръкави от същия плат. Шапчица бе закачена с фиби за косата й. Лина, в семплата черна рокля, износените боти и огромното мъжко палто не се почувства по-добре. — След като питате, денят беше ужасен.

Пенелопи се наведе напред и подпря брадичка на сивата велурена ръкавица. Продължи да наблюдава Лина от лъскавия файтон.

— Много жалко.

Лина усети, че госпожицата я оглежда внимателно, сякаш разнасяше канарче в клетка, а това бе доста странно, защото Пенелопи Хейс не я бе забелязвала никога досега.

— Благодаря ви, госпожице Хейс. — Лина прехвърли очуканото куфарче от едната ръка в другата и се напъна да си спомни клюките, които сестра й беше прочела за предстоящото предложение за брак, което Хенри уж щял да направи на Пенелопи. Как бе възможно това високомерно момиче да приеме спокойно новината за сватбата на Елизабет? Сърцето й блъскаше и й отне известно време, за да зададе въпроса, който вече бе намислила.

— Истина ли е, че сте си падали по Хенри Скунмейкър?

— И кой го твърди? — озъби се Пенелопи. Изглежда остана шокирана: една слугиня си позволява да разговаря с нея по този начин! Лина обаче вече не беше слугиня.

— Май прочетох някъде — отвърна момичето и хвърли поглед към нея. Май никой не ги наблюдаваше. — Моля да ме извините…

— Къде отиваш? — прекъсна я Пенелопи. Махна с ръка, за да покаже, че й прощава за наглия въпрос.

— Не знам. — Лина притаи дъх и прокара ръка по лицето си, за да приглади няколко кичура коса. Нямаше смисъл да крие. — Току-що ме уволниха.

— Та това е ужасно — отвърна Пенелопи. Остана с отворена уста, шокирана, но Лина прецени, че полага прекалено много усилия да се престори на шокирана. — Какво ще правиш?

Лина продължаваше да се чуди какво изпитва Пенелопи към младия мъж в хола на семейство Холанд, сви рамене с безразличие.

— Не знам.

— Защо не се качиш? — усмихна се широко Пенелопи и даде знак на кочияша, който седеше безмълвно по време на разговора. — Тъкмо отивах у семейство Холанд — нали съм кума на Елизабет — но след като са толкова безсърдечни, ще им се наложи да почакат. Ще те откарам накъдето си тръгнала.

Лина се престори, че обмисля възможностите, после пое протегнатата ръка на кочияша и се настани в каретата. Седна на бялата кожа до Пенелопи и се заслуша как тя даваше нареждания.

— Аз съм Лина — представи се и пусна куфара между двете.

Грамърси Парк остана зад тях и Лина веднага почувства, че не живее вече тук.

— Помня — рече Пенелопи.

Лина мълчеше, убедена, че я лъже. Онази Лина, която искаше да бъде, щеше да кимне в знак на благодарност, но точно сега бе изтръгната от живота, който познаваше. Онази Лина, в която щеше да се превърне в следващия си живот, все още не беше намерила изява.

— Защо сте толкова мили с мен?

Пенелопи се усмихна небрежно и огледа квартала. Тъкмо излизаха от карето между Шесто и Трето Авеню, под Петдесет и девета улица и Четиринайсета, където живееха хората от сой. Сега попаднаха на територията на гражданите от работническата класа, които имаха цели орди деца и бяха преждевременно състарени. Трафикът бе оживен, а трамваите хвърляха сенки, когато минаваха. Доставчици крещяха, виковете на магазинерите заглъхваха от трясъка на трамваите. Ето къде отиваха — в част на града, където Пенелопи нямаше да се притеснява, че някой ще я види с уволнената прислужница на семейство Холанд. Лина се огледа и я завладя неприятно чувство. Искаше да каже на Пенелопи, че мястото й не е тук.

— Кажи ми какво стори на семейство Холанд? — попита Пенелопи и се обърна към гостенката. Седяха съвсем близо една до друга и Лина веднага забеляза гладката й кожа. Точно този момент си беше представяла.

— Нищо… — Лина замълча и реши, че трябва да подбере думите изключително внимателно. — Стана инцидент с чаша чай, просто случайно… Ами те открай време искат да съм безмозъчна работничка, също като сестра ми Клер. Не че тя е безмозъчна… — Лина стисна ръце и потри длани. — Просто не си представям живота да остана прислужница.

— Това ли е? — продължи да пита Пенелопи. Премести се още по-близо до Лина и се усмихна.

— Истинската причина е… — продължи бавно Лина — май ме уволниха, защото знам твърде много. — Сега бе ред на Лина да задържи погледа на Пенелопи. Замълча и остави думите й да окажат желаното влияние. Спомни си, че бе чула Пенелопи да се подиграва неведнъж на Елизабет за добротата й и реши да продължи. — Беше много унизително да й прислужвам… — Щом думите излязоха от устата й, съжали. Сведе очи и после бавно ги вдигна. — На всички тях. Радвам се, че си тръгнах. Наистина се радвам.

— Защо ли ми се струва… — стисна устни Пенелопи. Изглежда също обмисляше думите си особено внимателно. Каретата зави рязко, за да избегне просяк на улицата, и момичетата стиснаха металните ръкохватки, но без да откъсват погледи една от друга. — Мисля — продължи предпазливо тя, — че мразим един определен човек.

Лина усети облекчение. Значи преценката й бе съвсем точна.

— Да не би да искате да кажете, че е възможно да мразим един и същ човек от семейство Холанд? — попита Лина с напрегнат глас, който потрепери, щом изрече „мразим“. Тя се полюшваше с всяко движение на каретата.

— Да — потвърди Пенелопи и устата й потрепна в ъгълчетата. — Точно това казвах.

Лина се отпусна назад и сведе поглед към грубите си ръце. Не можеше да повярва колко бързо намери изход за проблема си, но не й се искаше да се впусне прекалено стремително напред и да съсипе всичко.

— Разбирам — отвърна предпазливо. — Май онова, което знам, ще ви бъде от полза. Само че, както сама виждате, аз съм наникъде. Ще ми е необходима известна… подкрепа. Така ще има защо да кажа онова, което знам.

— Разбира се. — Пенелопи посегна и стисна грубата ръка на Лина в своята, облечена в мека ръкавица. Лина бе докосвала много предмети в дома на семейство Холанд, но остана поразена от мекотата на дланта на Пенелопи. — Първо обаче ми намекни за какво става въпрос.

Лина пазеше тайната толкова отдавна и не намираше сили да я издаде.

— Елизабет не е девствена.

Пенелопи се обърна към Лина и присви очи. Изсмя се гърлено и поклати глава.

— Нали говорим за Елизабет Холанд?

— Имам доказателство. — Лина бръкна в джоба на палтото и извади бележката на Уил. Подаде я на Пенелопи, която я огледа, забеляза водния печат и се убеди, че хартията за писма е на Елизабет.

Прочете я два пъти, после, неспособна да повярва, попита:

— Кой е Уил Келър?

Лина отвори уста и подскочи, когато каретата попадна върху неравност на пътя.

— Той е… беше кочияш на семейство Холанд.

Пенелопи прехапа устни и изгъргори нещо неразбираемо.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко — поклати глава Лина и си каза, че за нея щеше да е къде-къде по-добре, ако беше шега. — Виждала съм я как отива при него късно вечер и си тръгва на сутринта. Много нощи, когато се качвам, за да й помогна да се съблече, нея я няма.

— Откога е тази история? — попита скептично Пенелопи, макар очите й да блестяха. Очевидно не можеше да си намери място от радост.

— Не знам кога е започнало, но е от отдавна. Продължаваше до съвсем скоро. До петък, когато Уил е заминал посред нощ.

Пенелопи се отпусна на удобната кожена седалка на каретата.

— Лизи не спира да ме удивлява — заяви тя. — Това обаче сигурно я е сломило, защото госпожица Холанд обожава да се прави на недостъпна. — Усмихна се широко и Лина не се изненада, когато забеляза, че зъбите й са съвършено прави и бели. — Влюбена в бедняк! — продължи загадъчно. — Не исках да те обидя.

— Не съм се обидила — Лина се прокашля. Зачуди се дали е истина онова, дето Елизабет се била правила на недостъпна и дали не бе това начинът, по който бе задържала вниманието и интереса на Уил. Все пак той никога нямаше да има възможност да е с нея. Може би тъкмо това го е привличало. — Знам и още за семейство Холанд.

— Нима? Какво друго ще ми кажеш? — Пенелопи се приведе напред и очите й заблестяха от нетърпение.

Лина поклати глава.

— Първо да разбера на колко оценявате информацията ми.

— Уверявам те, ще бъдеш добре компенсирана. Ще те заведа в хотелче на Двайсет и шеста улица — чист, анонимен — и ще те настаня там тази вечер, а после ще ти дам… — Пенелопи замълча и се отдръпна, сякаш преценяваше новата си позната.

— Хиляда долара — отвърна вместо нея Лина, доколкото й бе възможно твърдо. Цената й се стори просто невъзможна, когато я изрече. Това бе цената на годежния пръстен от „Тифани“, на безброй бални рокли, на карети. Бе повече от достатъчно, за да отиде при Уил и да си го върне.

Пенелопи мълча известно време, докато пътуваха по улици, значително по-натоварени и миризливи от Пето Авеню, също и доста по-шумни, заради влаковете, които трополяха наблизо. Лина започна да се притеснява, уплаши се, че е поискала прекалено много, че е казала каквото знае, а не й беше платено. Пенелопи обаче сви рамене и й се усмихна небрежно.

— Това са много пари. Какво ще кажеш за петстотин?

— Благодаря ви, госпожице Хейс. — Лина отпусна облекчено рамене и усети как я залива задоволство. Хиляда долара бяха непонятна сума, но петстотин й се струваха също толкова много. Значи все пак щеше да се справи. — Толкова съм ви благодарна.

— Срещата ни беше изключително ползотворна. — Новата приятелка й намигна бавно и многозначително.

— Точно така. — Някакъв инстинкт накара Лина да се приведе напред и да дръпне от ръката на Пенелопи листа, на който Уил бе писал на Елизабет. — Аз обаче ще запазя бележката до утре. А после ще ви кажа и останалото. За съответната цена, разбира се.

Пенелопи, изглежда, се натъжи, че е изпуснала листа, но кимна.

— Тогава ще ти донеса парите лично. Това писмо ще ми трябва за утре.

Лина, разбира се, се зачуди, защо писмото й е необходимо толкова скоро — и какво възнамеряваше да прави с него — но сега едва устояваше на радостта, че още утре ще разполага с огромна сума. Доскорошната прислужница щеше да я използва, за да хукне след Уил, нищо че той въздишаше по неуловимата Елизабет Холанд. Това бе шансът на Лина да стане нов човек и нямаше намерение да повтори нито една от старите си грешки. Щеше да стане много по-умна, хитра и бляскава от Елизабет Холанд — истинска дама, каквато Уил би забелязал и от която не би намерил сили да отвърне поглед.