Ана Годбърсън
Лукс (2)

Пролог

Сутринта на 4 октомври 1899 година Елизабет Адора Холанд — най-голямата дъщеря на покойния господин Едуард Холанд и вдовицата му Луиза Ганзворт Холанд — напусна този свят. Службата ще се състои утре, неделя, осми, в десет сутринта, в епископалната църква „Грейс“ на „Бродуей“ №800 в Манхатън.

Из страницата с некролози на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“

Събота, 7 октомври 1899 г.

Приживе Елизабет Адора Холанд бе известна не само като красавица, но и като образец на морал и етика, затова предположението, че в отвъдното ще й бъде отредено достойно място, бе напълно естествено. Ако в това октомврийско утро Елизабет наблюдаваше от рая собственото си погребение, щеше да бъде поласкана, че всички най-добри семейства на Ню Йорк са дошли да се сбогуват с нея.

Черните им карети пъплеха по „Бродуей“, напредваха бавно към ъгъла на Източна десета улица, където бе църквата „Грейс“. Нямаше нито слънце, нито дъжд, но слугите бяха разпънали над господарите си огромни черни чадъри и криеха лицата им — белязани от шок и мъка — от любопитните погледи на обикновените граждани. Елизабет щеше да одобри сериозното им отношение, също и безразличието към интереса, проявен от отрудените хора, застанали зад полицейските прегради. Тълпите се бяха събрали да наблюдават с почуда шествието в памет на съвършеното осемнайсетгодишно момиче, чиито бляскави соарета подробно се отразяваха в сутрешните вестници и често разведряваха дните на простолюдието.

Тази сутрин Ню Йорк се бе събудил под ниско надвисналото сиво небе. „Сякаш — прошепна преподобният Нийдълхаус, докато каретата му приближаваше към църквата — Господ вече не можеше да си представи красотата, след като Елизабет Холанд вече нямаше да обитава създадената от него земя.“ Четиримата, които носеха ковчега, закимаха в знак на съгласие, докато следваха преподобния по улицата, за да влязат с него в мрачната църква в готически стил.

Бяха благородници, като Лиз, млади мъже, с които бе танцувала кадрили на безкрайните балове. За известно време бяха заминали в „Сейнт Пол“ и Ексетър, а по-късно се бяха върнали възмъжали, готови за флирт. Сега бяха дошли в черни рединготи, с черни жалейни ленти, сериозни и потиснати, вероятно за пръв път в живота.

Най-отпред бе Теди Кътинг, известен с лекия си характер, предлагал на Елизабет два пъти брак, макар никой да не бе приел сериозно намеренията му. Беше облечен елегантно, както обикновено, въпреки че Лиз щеше веднага да забележи наболата светла брада — издайнически знак за дълбоката му тъга, понеже един от прислужниците го бръснеше всеки ден и той никога не си позволяваше да се покаже, ако лицето му не е идеално гладко. Зад него бе изключителният Джеймс Хейзън Хайд, който през май наследи основния пакет акции на застрахователно дружество „Екуитейбъл Лайф“. Веднъж си беше позволил да доближи лице до шията на Елизабет, която ухаеше на гардении, и тогава й призна, че ароматът й бил много по-прекрасен, отколкото на която и да било от госпожиците в парижкия квартал Фобур Сен-Жермен. Зад Джеймс крачеше Броуди Паркър Фиш, чиито родители бяха съседи на семейство Холанд край Грамърси Парк, а зад него пристъпваха Никълъс Ливингстън и Еймос Врийуолд, които често си съперничеха кой да бъде партньор на Елизабет за танците.

Всички бяха свели поглед и очакваха Хенри Скунмейкър, който вървеше последен. Изисканите опечалени ахнаха потресени, когато го съгледаха, не само защото често го бяха виждали да стиска напитка в ръка, а очите му да блестят издайнически. Трагичната ирония бе, че Хенри носеше ковчега в деня, в който трябваше да се ожени за Елизабет.

Конете, които теглеха катафалката, бяха черни, лъскави, но ковчегът беше украсен с огромна бяла сатенена панделка, тъй като Елизабет бе девствена. Жалко, сякаш шепнеха те и от устата им излизаха бели валма, че смъртта бе покосила толкова добро момиче.

Тънките устни на Хенри бяха стиснати, докато пристъпваше към катафалката заедно с останалите младежи. Вдигнаха необичайно лекия ковчег и се отправиха към вратата на църквата. Разнесоха се ридания, приглушени от притиснатите към устните на опечалените кърпички, когато цял Ню Йорк осъзна, че никога повече няма да видят красотата на Елизабет, порцелановата й кожа или искрената усмивка. Всъщност Лиз я нямаше, защото тялото й все още не бе извадено от река Хъдсън, макар да го търсиха цели два дни, и независимо от огромната награда, предложена от кмета Ван Уик.

Траурната церемония бе организирана твърде бързо, но хората бяха шокирани и така и не обърнаха внимание на факта.

Следващата в траурната процесия бе майката на Елизабет, роклята и воалът й бяха в любимите й цветове. Госпожа Едуард Холанд, родена Луиза Ганзворт, открай време будеше страх у хората и обикновено се държеше резервирано — дори със собствените си деца — а откакто миналата зима съпругът й почина, с нея се общуваше още по-трудно. Едуард Холанд бе странен човек, а в годината преди смъртта му необичайните му прояви ставаха все по-многобройни. Като на най-голям син на семейство Холанд — натрупали богатство, установили се в Манхатън още по времето, когато наричали острова Ню Амстердам — обществото винаги бе прощавало за приумиците му. Само че през седмиците преди собствената си смърт Елизабет бе забелязала нещо ново, достойно за съжаление и у майка й. Луиза се отпусна едва забележимо наляво, сякаш разчиташе на присъствието на съпруга си.

Зад нея се виждаше Едит, лелята на Елизабет, по-малката сестра на покойния й баща. Едит Холанд бе една от най-изисканите жени, заела достойно място в обществото след развода си; хората проявиха разбиране, а и не обсъждаха дълго факта, че бракът, който сключи съвсем млада с испанец с титла, я бе изложил на доволно много прояви на лошо настроение и пиянство, достатъчни за цял живот. Сега отново използваше моминското си име и изглеждаше сломена от загубата на племенницата си, все едно Елизабет бе нейно дете.

Зад нея имаше празно място, за което никой не споменаваше и дума, понеже всички бяха изключително възпитани, а след това вървеше Агнес Джоунс и подсмърчаше шумно.

Агнес не беше високо момиче и макар да изглеждаше чудесно облечена в очите на любопитните, които се притискаха в полицейската преграда, за да виждат по-добре, черната й рокля щеше да се стори доста позната на починалата. Елизабет я беше обличала един-единствен път — на погребението на баща си — после й я беше подарила. Тогава бе отпусната в талията и скъсена. Елизабет бе съвсем наясно, че бащата на Агнес е фалирал още когато тя бе на единайсет, а сетне се беше хвърлил от моста Бруклин. Агнес обичаше да повтаря пред хората, че Елизабет е единствената останала вярна на приятелството им в онези черни години. Често подчертаваше, че била най-добрата й приятелка и макар Елизабет да се чувстваше неловко от подобни гръмки думи, никога не направи забележка на нещастното момиче.

Зад Агнес бе Пенелопи Хейс, за която твърдяха, че е истинската най-добра приятелка на Елизабет. В този момент Елизабет веднага би забелязала изражението на нетърпение, което пробягваше по лицето й. Пенелопи не обичаше да чака, особено навън. Една от многобройните госпожи Вандербилт, застанала наблизо, зърна изражението й и изсумтя тихо. Всички се възхищаваха от красотата на Пенелопи — с лъскава черна грива, египетски профил и големи очи, подчертани от черни мигли — макар малцина да й имаха доверие.

Освен това никой не бе забравил факта — колко неловко се чувстваха присъстващите — че Пенелопи е била с Елизабет, когато потънала в студената вода на Хъдсън. Нямаше човек, който да не знае, че тя е последната, видяла Елизабет жива. Не че я подозираха в нещо, разбира се. Само дето не изглеждаше достатъчно потресена от случилото се. Беше си сложила диамантена огърлица, хванала под ръка забележителния Айзак Филипс Бък.

Айзак бе далечен роднина на известния клан Бък — толкова далечен, че никой не можеше нито да потвърди, нито да отрече дали наистина има роднинска връзка с тях — въпреки това беше забележителен, две глави по-висок от Пенелопи, с яки гърди. Лиз не го харесваше; открай време предпочиташе практичното и правилното пред интелигентното и изтънченото. Айзак й се струваше роб на модата и наистина: златната коронка на левия му кучешки зъб толкова отиваше на ланеца за часовник, който висеше от джоба на жилетката до джоба на панталоните. Ако гореспоменатата госпожа Вандербилт бе застанала наблизо и бе изказала мислите си — че господинът изглежда по-скоро докаран, отколкото опечален — той щеше да го приеме като комплимент.

Щом Пенелопи и Айзак отминаха, останалите ги последваха в църквата, скупчиха се на централната пътека — истинска черна река — докато изчакваха всеки да заеме обичайното си място. Преподобният Нийдълхаус безмълвно се изправи на амвона, докато най-видните нюйоркски семейства — Шърмърхорн и Ван Пейзър, Хариман и Бък, Макбрей и Астър — се настаняваха. Онези, които не успяваха да се сдържат, дори на това свято място, заобсъждаха шепнешком шокиращото отсъствие.

Най-сетне госпожа Холанд отривисто кимна на преподобния.

— Сърцата ни се късат… — започна преподобният Нийдълхаус. Не успя да каже нищо повече, защото вратата на църквата рязко се отвори, удари се в каменната стена и трясъкът отекна. Нюйоркските дами горяха от желание да се обърнат и погледнат, но приличието не им позволи. Никоя не трепна, до една впили очи в преподобния Нийдълхаус, чието изражение не разкри нищо.

Даяна Холанд, сестра на починалата, премина по пътеката с бърза крачка, няколко лъскави къдрици се бяха измъкнали изпод шапката й, а бузите й бяха поруменели от бързане. Единствено Елизабет, ако можеше да погледне от небето, щеше да разбере какво означава усмивката, която Даяна бързо прикри, докато заемаше отреденото място на първия ред.