Дженифър Блейк
Испанска серенада (1)

Глава първа

Пилар Мария Сандовал съзнаваше, че онова, което прави, е абсолютна лудост. Дори случайна среща, посред бял ден с разбойника Ел Леон, Лъва на андалуските хълмове, би била опасна, а да го поканиш у дома си, посред нощ, в тънещата в мрак градина на вътрешния двор, беше вече равносилно да повериш и честта, и живота си в ръцете му. Но понякога човек трябва да поеме риска…

Пилар се загърна по-плътно с шала си, като не преставаше да крачи неспокойно по плочите на вътрешния двор. Нощта беше хладна — нещо обичайно за Севиля през декември.

Положително този нощен хлад беше единствената причина за студените тръпки, които я побиваха. Защо трябва да се страхува от Ел Леон? Вторият й баща, дон Естебан, беше къде-къде по-страшен, истински дявол в човешки образ, но все пак тя не се разтреперваше пред него. Дон Естебан си въобразява, че я е сломил напълно, но тя… О, да, тя ще му покаже какво може!

Нощта беше тиха. Само откъм улиците, оттатък високата стена на градината, от време на време прогърмяваше каляска, понесла към дома закъснял гуляйджия. В далечината се чуваше лай на куче. През няколко къщи надолу в уличката някой запя стара андалуска песен — обожател правеше серенада на своята възлюбена. Китарата звучеше страстно и мамещо, гласът на мъжа беше тежък от стаен копнеж.

Луната осветяваше част от оградения със зидове вътрешен двор, светлината се процеждаше през клоните на жакарандата и очертаваше тъмни петна под портокаловите дървета, посребряваше тъмните лъскави листа, играеше в струите на шадравана над каскадата отводни басейни и превръщаше всяка капчица в скъпоценен лунен камък. Лунните лъчи проследяваха витите орнаменти по плочите на мавританския под и превръщаха в бледорозови водопади отрупаните с червени цветове герании във висящите саксии по стените.

Лунната светлина превръщаше меднокестенявите коси на Пилар в злато, а топлите й кафяви очи изглеждаха още по-тъмни и загадъчни върху перлената прозрачност на лицето й.

Пилар забави крачките си. Спря и се заслуша в песента. Имаше нещо в този мъжки глас, което проникваше дълбоко в самата й душа. Разтърси я някаква непозната тръпка, почувства някакво странно вълнение, от което й идваше да заплаче. Стори й се, че разбира съвсем точно болката на певеца, но че и той, също така, споделя нейната собствена тъга. За миг успя да забрави опасенията, които не й даваха покой.

Песента свърши. Последните звуци на китарата заглъхнаха и отново настъпи тишина.

Пилар разтърси глава, като че искаше да се отърси от тази странна лунна омая. Тя сбърчи чело, взря се в светлото небе и се поприкри в сянката под лоджията на къщата. Не бива в никакъв случай да я види някой! Вторият й баща е на някаква официална вечеря, но нейната дама-придружителка, дуенята, е още будна, сигурно продължава да се взира усърдно във вечното си ръкоделие… Дуенята беше сестра на дон Естебан, но се боеше дори от сянката на брат си. Сега тя мисли, че Пилар е отдавна вече в леглото и не бива да й дава възможност да разбере, че съвсем не е така.

Къде се губи Ел Леон?

Той положително е получил нейното известие. А може и да не е… Изпрати му вест, без да има време да обмисли нещата, а и нямаше как да му съобщи и по друг път. О, беше истинско чудо, че изобщо намери начин да го повика! А ето че сега очакваше и второ чудо: Ел Леон да се отзове на нейната покана. Възможно е да е решил да не обърне внимание на случая. От негова страна би било не по-малка лудост да се появи в дома на дон Естебан Итурбиде, също както беше лудост от нейна страна да го вика…

Около палмата в ъгъла на двора се дочу нещо като леко драскане. Пилар спря и наостри уши. Взираше се в тъмното, докато очите я заболяха, цялата напрегната в очакване. Нищо. Навярно студеният нощен вятър е бръснал по зида или е изпърхала подплашена, птица…

От гърдите й се откъсна тежка въздишка. Тя придърпа по-плътно шала си и отново закрачи в сянката на лоджията.

Чудеше се как досега пастрокът й не я е убил. Нямаше да му бъде никак трудно. В края на краищата нали бе убил майка й… Пилар нямаше никакви доказателства, че наистина е било така — нищо друго, освен собствените си подозрения и онова, което знаеше за характера на дон Естебан… Именно затова беше сигурна, че е точно така.

Беше намразила този надут дребен мъж с жестоки очи и остра напарфюмирана брадичка още в мига, в който преди шест години майка й го представи като нейния бъдещ втори баща. Пилар не си направи труд да скрие от него чувствата си, нещо повече, тя предприе всичко, което е по силите на едно шестнадесетгодишно момиче, за да осуети съюза между майка се и този човек. Странно, че майка й се беше прехласнала по дон Естебан. Разказа на Пилар, че бил вдовец, очарователен мъж, с високо потекло… И през цялото време се усмихваше нежно на Пилар и я галеше по копринените коси. Било чест и привилегия да стане негова съпруга, щял да получи висок пост в Мадридския двор… Благодарение на нейното богатство, съчетано с неговото, те двамата щели да водят там разкошен живот… О, съвсем естествено е, че Пилар не може да понася човека, който ще заеме мястото на татко й, когото е боготворила… Но няма нищо страшно, съвсем скоро тя ще свикне с дон Естебан. След някоя и друга година, като порасне още малко, ще е възможно да помислят дори за женитба между Пилар и сина на дон Естебан от първия му брак…

„Това няма да стане!“ — бе обявила Пилар, която вече беше видяла на някакъв прием възлюбения син на дон Естебан. Младият човек я издебна в един тъмен салон и присмивайки се на протестите й, я опипа и понамачка хубаво, докато тя не го ритна в глезена, изскубна се от ръцете му и го остави да ругае и проклина. За нищо на света не би приела за ухажор такъв нахален и недодялан егоист… А не допускаше бащата да е по-добър от сина.

Разбира се, Пилар не би могла да повлияе върху решението на майка си. Щом свърши брачната церемония обаче дон Естебан си отмъсти за нейното „нежелано вмешателство“, както се изрази той. Веднага я изпрати в едно далечно манастирско училище, като проведе личен разговор с майката игуменка — да знае тя колко своенравна и разглезена е Пилар, колко строгост е необходима при възпитаването на това дете. Поиска от игуменката да научат Пилар да уважава родителите си, да сдържа езика си, да смири дивия си нрав и да се държи както подобава на една истинска дама.

Само няколко месеца по-късно Пилар научи, че синът на дон Естебан бил убит на дуел. Накараха я с часове да се моли на колене за душата му, защото бе дръзнала да каже на всеослушание, че се радва за неговата гибел.

Но нямаше как, успяха наистина да я научат да бъде покорна, да се държи сдържано и чинно, нищо че в нея всичко бушуваше от ярост. Подчиняваше се на хиляди правила и изисквания, докато вътрешно се мяташе и търсеше всякакви начини да ги заобиколи. Изтърпяваше наказанията без да трепне, на устните й грееше усмивка на всеблагост и опрощение, докато в това време всъщност жадуваше за отмъщение. Пилар ненавиждаше това притворство, но то беше станало нейна втора природа.

През всичките тези години затворнически живот не й позволиха нито веднъж да се върне в къщи и да се види с майка си. Ала другите момичета, които заминаваха за дома и се връщаха, все пак донасяха новини. Явно бе, че дон Естебан е един от мъжете от старата школа, които очакват от жените си да се затворят в къщи както по времето на маврите. Преди сватбата той се бе постарал с всички сили да прикрие това. Но майката на Пилар така и не можа да блесне в двореца, тъй като съпругът й заяви, че тя няма какво да търси там, мястото на жената е в къщи. Не е нейна работа да се интересува какво предприема съпругът й с нейните собствени пари, нито да му държи сметка, че се конти с дантели и смарагди. От нея се иска да се подчинява на заповедите му и да изпълнява безпрекословно нарежданията му. Неговата дума е закон. А дон Естебан не желаеше Пилар в къщата си.

Беше, може би, преди година, когато до ушите на Пилар достигна вестта, че майка й линее от някаква невярна болест. Пилар написа писмо с гореща молба да й разрешат да се върне, но вместо отговор последва пълно мълчание. Тя отново писа на единствената си роднина, сестрата на починалия й баща, която живееше в Кордова. Надяваше се, че леля й ще може да направи нещо. Лелята наистина се зае да проучи нещата, но нищо не излезе. Дон Естебан увери уважаемата госпожа, че всичко е наред и Пилар само гледа да създава неприятности. След това Пилар писа писмо на изповедника на своята майка, отец Доминго, но не получи нито задоволителен отговор за онова, което става, нито разрешение да напусне манастира. А малко по-късно майка й умря. Най-сетне отец Доминго успя да изпроси разрешение да я пуснат за опелото на майка си. Какво ще кажат хората, ако единствената дъщеря на мъртвата не присъства? Всеки ще се запита защо я държат под ключ, какво ли крои дон Естебан? Разбира се, след този случай присъствието на отец Доминго в къщата на дон Естебан Итурбиде стана нежелателно, но все пак изпратиха екипаж, който да доведе Пилар в Севиля.

Къщата, в която се беше затворила майката на Пилар, и в която горката жена почина, беше повече от петстотин години собственост на семейството на бащата на Пилар, още от времето, когато Фердинанд Светеца беше прогонил маврите от Севиля. Пилар едва позна дома си. На мястото, където по-рано стоеше гербът на семейство Сандовал, сега се мъдреше лъскавия грозен символ на семейство Итурбиде. Нови прислужници бяха заменили старите верни слуги, работили дълги години в дома Сандовал. Пилар не можа да види нито едно познато лице. Красивите стари мебели бяха изнесени от стаите и салоните, нямаше ги богатите стари резби, нямаше ги гоблените по стените, златото и среброто бяха изчезнали… От дрехите на майка й, от портретите й, от нейните бижута нямаше и следа.

Всичко се беше стопило, за да напълни кесията на дон Естебан и да улесни домогванията му до някаква длъжност в двореца. Очевидно той беше успял да се добере до кралската милост, защото му бяха дали поста на пеня де камера, един от регидорес де Кабилдо — корпорацията, която управляваше града Ню Орлиънс в далечната испанска колония Луизиана. Този пост му предоставяше възможност да борави със значителни суми, от които му се полагаха по право десет процента от наложените и събрани глоби, а като се прибавеха към това и огромните подкупи, дон Естебан можеше да събере голямо богатство, много по-голямо от имуществото на жена си, което бе раздал, за да се добере до него. Злата мълва подшушваше, че този пост му бил предложен просто защото кралят искал да се отърве от непрекъснатите ласкателства и сплетни на този досадник, домогващ се до кралското благоволение. Но дори и да се досещаше, дон Естебан не показваше с нищо, че е станало точно така. Той се биеше в гърдите и се перчеше навсякъде, като че е бил удостоен с най-голямо благоволение.

Майката на Пилар, боледуваща вече от месеци, бе починала точно в деня, в който дон Естебан се завърна от Мадрид с вестта за своето назначение. За него смъртта й дойде точно на време, защото нито би могъл да мъкне със себе си в Луизиана една тежко болна жена, нито пък вървеше да я остави в Испания — всеки би го обвинил, че я е изоставил.

От своята дуеня, сестрата на дон Естебан, Пилар научи, че преди няколко месеца дон Естебан донесъл от Мадрид на жена си някакъв специален еликсир за усилване, като наредил стриктно да й се дава всеки ден. Бил много загрижен, дори в деня на смъртта й й дал лекарството собственоръчно… А още с връщането от погребението дон Естебан бе започнал да стяга багажа си за Луизиана…

Пилар потръпна от нощния хлад и рязко вдигна глава. Не помръдна ли нещо в сянката отсреща, до голямото глинено гърне, в което събираха дъждовна вода? Не беше съвсем сигурна, може би е само повей на вятъра в олеандровите храсти. А може да е и игра на въображението й, изтерзано от дългото очакване. Беше чакала напрегнато Ел Леон и миналата, и по-миналата нощ. Не дойдеше ли и тази нощ или поне утре, щеше да е вече твърде късно.

С огромно усилие на волята, не желаейки да признае дори пред себе си своя страх, Пилар обърна гръб на тънещия в мрак ъгъл на градината и продължи своята нервна разходка по плочника. Някъде измяука котка, до ушите й достигнаха мъжки гласове отвъд оградата, но закъснелите минувачи отминаха и отново стана тихо. Прекалено тихо.

Пилар се опита да отхвърли тревогата си и да насочи мислите си към нещо друго.

На погребението тя затаи в себе си подозрения за смъртта на майка си. Но усилието да скрие болката и гнева беше толкова изнурително, че не се сдържа и направи бурна сцена на дон Естебан заради разграбената къща. Той нагло заяви, че било негово право да продаде всичко, което пожелае, че майка й била наследила къщата от първия си мъж, бащата на Пилар, тъй като нямал мъжки наследници, че според брачния договор именно всичките тези имоти се падали на дон Естебан. А и за какво са й на Пилар мебели и украшения в манастира, там няма да има къде да ги дене…

Пилар се оттегли тактично от битката и само запита защо ще трябва да се връща в манастира. Отговорено й бе, че тя не може да остане самичка в къщата докато дон Естебан е в Луизиана, а няма къде другаде да отиде, няма кой да я прибере. Нямало и никакви изгледи някой да я поиска за жена, всъщност било й минало времето, на двадесет и две години е вече, кой ще се ожени за стара мома?… В манастира Пилар ще е защитена, дон Естебан възнамерявал да направи от нейно име голямо дарение на църквата — цяла ракла жълтици, повече от няколко хиляди песос. Пилар ще се върне в манастира с всичкото това злато, така хем издръжката й ще е осигурена, хем ще получи подобаващо място в йерархията на манастира, според нейното потекло и възпитание…

Пилар не беше ни най-малко впечатлена нито от тази явна грижовност за нейното благополучие, нито от предлаганото дарение, незначителна частица от имуществото, което би трябвало да наследи след смъртта на майка си. Тя решително заяви, че не възнамерява да се връща в манастира, а и имала къде и при кого да отиде — щяла да замине при леля си в Кордова.

Боже, каква разправия последва! Стигна се дотам, че накрая дон Естебан се видя принуден да извика домоуправителя и двамата насила, почти на ръце замъкнаха Пилар до стаята й, бутнаха я вътре и заключиха вратата.

Две нощи по-късно тя се събуди от превъртането на ключа в ключалката. Вратата се отвори и в стаята й се вмъкна някакъв мъж. Пилар се надигна и седна в леглото, заговори го, но мъжът не реагира. Прокрадна се към леглото и я сграбчи за крака. Пилар се изплъзна от хватката му и скочи от леглото. Мъжът отново я сграбчи, започна боричкане в тъмното. И в този момент в стаята й се втурна пастрокът й със свещник в ръка. Зад гърба му надничаха много лица — изглежда е имал гости на вечеря. На светлината на свещите се видя, че човекът, който я нападна, е един от лакеите на дон Естебан, едно нагло, пъпчиво момче на име Карлос.

Но пастрокът й насочи гнева си не към Карлос, а към самата Пилар. Тя била примамила лакея в стаята си, била безпътница, истински срам за дома му!… Или ще се омъжи за Карлос, или той, дон Естебан Итурбиде, ще я изпрати в манастира още тази нощ! Пастрокът й се бе запенил от ярост.

Пилар разбираше, че това е злостна измама, но беше толкова компрометирана, че нямаше никаква надежда да се измъкне неопетнена от този позор. Никой от гостите на пастрока й, които се кокореха зад гърба му, не би повярвал на нейните обяснения за нападението. Ако се омъжи за Карлос, би трябвало да се свърже за цял живот с този лигав негодник, който ще получи законно право върху тялото й, а и върху всичко, което тя може би все още притежаваше. Но Карлос беше толкова предан на дон Естебан, че след сватбата всичко щеше да премине моментално в ръцете над дон Естебан… Ако приеме обаче да се върне в манастира, може бе щеше да спечели още малко време…

Пилар си даде вид, че е уплашена и сломена. Успя да докара нещо като ридание и се примоли да й позволят да се върне отново в килията си при добричките монахини, при всички толкова скъпи на сърцето й неща… Молбата й прозвуча толкова пламенно, че дори дон Естебан се изненада.

Съвсем не беше толкова лесно да поддържаш дълго време впечатлението за покорство, когато гневът изпепелява сърцето ти, но Пилар все пак успя. Наградата за това бе, че й позволиха до отпътуването да посещава всеки ден утринната служба в църквата на отец Доминго. Така тя можа да разкаже на свещеника цялата си история. Добрият отец само въздъхна, поклати глава и я посъветва да се примири със съдбата си. Не е възможно дон Естебан да е чак толкова лош, колкото тя го изкарва, все пак нали беше подарил на църквата прозорец от цветно стъкло в памет на жена си!… Неведоми са пътищата Господни… Може пък Пилар да е избрана да стане христова невеста и това да е Божията намеса…

Пилар нямаше ни най-малко желание за такова поприще и напълно съзнаваше това. Радостите и удоволствията тук долу, на този свят, означаваха твърде много за нея, достатъчно остро беше чувствала липсата им, докато живееше като истинска затворничка в манастира, за да се откаже доброволно от света. В главата й нямаше и мисъл да се подчини, духът й трескаво пламтеше в планове за мъст и бягство, кой от кой по-безумни.

Един от тези планове за бягство й хрумна, когато се видя с един млад човек на име Висенте де Каранца и Леон. Беше студент по теология в университета, на времето се бе въртял все около църквата, но сега вече ходеше там само на утринни служби. Висенте беше як младеж с приятно, открито лице, което рядко се озаряваше от усмивка. Преди няколко години само, малко след като се беше оженил за майката на Пилар, дон Естебан беше разорил семейството му.

Двете семейства — Каранца и Итурбиде — враждуваха от четири поколения. Разправяше се, че дон Естебан наел убийци, за да затрият бащата на Висенте. Освен това синът на дон Естебан, същият онзи, за когото готвеха да омъжат Пилар, похитил и обезчестил сестрата на Висенте и момичето се самоубило. Когато по-големият брат на Висенте, Рефуджо, извикал на дуел прелъстителя и го пробол с шпагата си, дон Естебан използвал връзките си в двора и повдигнал срещу Рефуджо обвинение в убийство. Рефуджо отказал да последва стражата от Цивилната гвардия, завързал се бой, в който паднали убити трима от войниците. Обявили Рефуджо за човек извън закона, за разбойник и той намерил убежище в планините. Нарекли го Ел Леон, Лъва, не само заради фамилното име на майка му, но и поради жестокия му и опасен нрав. Омразата, която Рефуджо де Каранца и Леон изпитваше към дон Естебан, сигурно бе не по-малко силна от омразата на Пилар.

Следващият път, когато Пилар се срещна с Висенте пред църквата, тя избърза към него, като остави далеч след себе си дуенята да си пробива път всред множеството на богомолците, излизащи от църквата. Тя стигна до Висенте де Каранца, взря се в тясното му сериозно лице, отпусна шала си и го остави да се свлече на земята. Висенте приклекна да го вдигне, Пилар бързо направи същото и прошепна няколко думи, докато поемаше шала от ръцете му. Черните му проницателни очи я стрелнаха, той леко кимна, но не продума нищо. Пилар се обърна към своята дуеня и чинно влезе в църквата.

Дали Висенте разбра? Времето беше толкова кратко, че нямаше никаква възможност да провери дали я е чул, дали изобщо знае коя е тя! Ако не знае, ще си даде ли труд да открие нещо за нея? И ако открие, ще стори ли онова, за което го беше помолила, или ще сметне всичко за някаква незначителна прищявка? От тази мигновена среща зависеше толкова много!…

А има и друго. Дори и ако Висенте предаде на брат си молбата й да се срещнат в градината на дон Естебан, пак нямаше гаранция, че Ел Леон ще дойде.

Часовете се нижеха. Стъпките на Пилар ставаха все по-провлечени. Умори се — вече трета нощ го очакваше… Но много по-потискащо й действаше мисълта, че трябва да се прости с надеждите си. Беше толкова уверена, че ще пресече козните на дон Естебан, че ще се измъкне от ръцете му! Толкова сигурна, че ще намери сили да му се противопостави… О, тя ще съумее да се справи — с или без помощта на Ел Леон! Но толкова много бе разчитала на подкрепата на Рефуджо де Каранца, че просто нямаше сили да търси сега други пътища.

Да беше мъж, можеше да излезе срещу пастрока си с меч в ръка, да поиска сметка за смъртта на майка си и за откраднатото имущество. Каква опияняваща радост би било да го прободе със стоманеното острие, да види как ужасът ще изкриви ухилената му муцуна!… Противен, проклет, надут дребосък! Непоносима е дори мисълта да превие врат под неговата воля! Ще направи всичко, абсолютно всичко, само да се измъкне от неговата власт…

Сепна я лек шум зад гърба й, като че прошумя дреха. Пилар бавно се обърна. Едно светкавично движение, една желязна хватка около ребрата й, сякаш обръч от толедска стомана!… Една длан запуши устата й. Тя завъртя бясно глава, пое дълбоко въздух и блъсна инстинктивно с лакти назад. Усети тежката наметка и твърдите коремни мускули, сякаш удари каменна стена. Хватката около гръдния й кош се стегна още повече и изкара целия въздух от дробовете й. Гърбът й опираше в яката снага на мъжа, топлината му я обгръщаше заедно с меката му вълнена наметка.

— Спокойно! — чу тя шепота му в косите си. — Колкото и съблазнителна да е мисълта да изнасиля жена от дома на Итурбиде на плочника на собствения й двор, в момента нямам настроение за това! Но ако ме провокирате, бързо мога да променя решението си…

Беше Ел Леон, нямаше никакво съмнение. Възмущението от грубите му ръце и хапливия му език я заля с гореща вълна и прогони страха й. Пилар завъртя глава и се опита да освободи устата си.

— Изглежда искате да кажете нещо, така ли? Чудесно намерение! Изгарям от желание да ви чуя. Но ви съветвам да избирате думите си по-предпазливо…

Ръката се отдръпна бавно от устните й. Тя изчака да я свали съвсем, преди да проговори тихо, но остро:

— Пуснете ме, ще ми счупите ребрата!

— Да не сте очаквали да сложа в краката ви живота си, завързан с панделки и повехнали рози? О, не, няма да стане! Освен това мисълта за възмездие е все още жива… Редно е да ви опозоря…

— Не бихте направили такова нещо!

— Кажете, защо не бива да го направя? — Гласът му изведнъж изгуби топлотата си и стана дрезгав. — Знаете, че последният път една Каранца бе изнасилена от един Итурбиде. Сега е наш ред.

— Аз не съм Итурбиде и нямам нищо общо с вашата вражда!

— Вие живеете в дома на Итурбиде, значи сте член на неговото семейство. — Думите му сечаха като меч.

— Но не и по моя воля! Освен това, по-рано тази къща е принадлежала на моя баща…

Пилар усещаше в гърба си силните удари на сърцето му, необузданата му сила. Дрехите му миришеха на мокра вълна, на коне, на кожа. Искаше й се да се обърне и да го види, но не можеше да мръдне.

— Всичко това ми е известно, зная името ви, потеклото ви и всичко, каквото сте правила в последно време. Поставих си за задача да се осведомя за всичко, защото не съм нито идиот, нито глупак, готов да се бие с вятърни мелници. Онова, което не зная, е какво ще искате от мене.

С рязко движение той пусна талията й, хвана я за китката и я завъртя към себе си. Пилар залитна, протегна ръка и се опря на гърдите му. Усети твърдите му мускули. От цялото му присъствие се излъчваше желязна непоколебимост. Тя вдигна очи към лицето му и гласът й замря някъде в гърлото, задушен от страх и съмнение.

Мъжът беше висок и широкоплещест, дългата надиплена наметка го правеше да изглежда още по-едър. Имаше правилни черти, дори на бледата лунна светлина се виждаше колко силно е опалено лицето му от слънцето. Ала очите му не се виждаха, те си оставаха тъмни орбити, тънещи в сянката на широката периферия на шапката му. От него се излъчваше сила, таяща в себе си заплаха, която не познава съчувствие.

Рефуджо де Каранца погледна жената, която държеше в ръцете си. Изведнъж сякаш някаква тежка ръка стисна сърцето му. Беше дошъл на срещата, воден от любопитство и надменност, просто му се искаше да види що за жена е онази, която бе откъснала Винсенте от науките му и го беше превърнала в свой вестоносец, въпреки че такава връзка между братята беше предвидена само за краен случай. Сега тя беше пред него. Красива жена. Бялата кожа и светлите коси издаваха, че в жилите й тече кръвта на вестготските завоеватели. В Северна Испания, откъдето бе родом Ел Леон, това беше често срещан тип, но тук, в Андалусия, такива жени бяха истинска рядкост. Начинът, по който държеше главата си и изпънатите й рамене говореха за гордост и решителност. Той потръпна при спомена за мекото й тяло, за аромата на кожата й, за копринените коси в лицето му, едва овладя подтика да я притегли отново към себе си. Беше започнал да вярва, че е завинаги изцелен и имунизиран срещу чаровници от нейния тип. А ето че, за беда, тя му доказа точно противното.

— Е? — подкани я той, защото тя не издаваше нито звук. — Имахте ли някакво определено предложение или всичко е само шега? Може би очаквате да направя нещо, за да прогоня скуката ви или ми готвите някаква клопка?

— Аз… аз никога не бих ви предала.

— Приемам уверението ви. Още повече че вече щателно прегледах цялата ви разкошна градина. Тук няма друг нападател, освен вас, естествено.

— Оставете това!

— Значи е рандеву в такъв случай. И ето ме пред вас, един плах ухажор, който няма кураж да ви прегърне… Ела и дай ми сладостта на твоите устни!…

Пилар гневно поклати глава и дръпна ръката си, която той все още стискаше.

— Вие се забавлявате! Не разбирам защо го правите.

— А защо не? За хора като мене има твърде малко удоволствие на този свят. Но истинската наслада за мен ще бъде, ако благоволите да ми кажете защо бях замолен да се явя пред вас…

— Аз искам… — Пилар млъкна, не знаеше как трябва да се изрази.

— Да? Вие искате? Всеки иска нещо. Ще ми позволите ли да изрека до край онова, което вашата свенливост ви пречи да кажете?

— О, не! — побърза да го спре тя. — Аз искам да ме вземете…

— Знаех си аз!

Тя го изгледа по-скоро възмутено, отколкото засрамено. Чак сега видя, че над рамото му стърчи дръжка на китара, окачена на ремък на гърба му. Нима това беше певецът, когото слушаше преди малко? Някакъв вътрешен глас й казваше, че е така. Изведнъж, без да може да си обясни защо, всичките й опасения и съмнения се стопиха. Тя пое въздух и изрече припряно и твърде високо:

— Искам да ме похитите!

Мъжът отслаби хватката си. Пилар измъкна ръка и отстъпи крачка назад. Стана й приятно, че успя да го смути.

Но радостта й беше прибързана.

— По всяко време, сеньорита! — Той свали шапката си и потъна, размахвайки я, в дълбок поклон. — На вашите услуги! Сега веднага ли искате да го направя?

— О, бих искала да е веднага, но в момента не разполагам със средства, за да ви заплатя. Ако изчакате и ме отвлечете, след като ме върнат в манастира, ще разполагам с касетка жълтици, дарение, което трябва да направя на църквата. Тогава ще можете да вземете тези пари като възнаграждение.

Той притихна като дебнеща котка, която се готви за скок. Когато заговори, думите му сякаш хапеха:

— Трябва да ми бъде заплатено. Предостатъчно ще е, ако получа самата вас.

Гневът и объркването я заляха като вряла вода.

— Вие… Вие няма да ме получите! Ще ме предадете незабавно в дома на моята леля в Кордова.

— Така ли ще направя? — Мекотата в гласа му придаде на думите му още по-заядлива двусмисленост.

Мъжът, който стоеше пред нея, е бил някога богат и благороден гранд, образован и възпитан като хората от неговата класа. Сега той беше разбойник, човек извън закона, който причаква хората по пътищата. Превърнал се беше в Ел Леон, Лъва, главатар на крадци и разбойници, завоювал предводителството единствено благодарение на силата и смелостта си. Как би могла да му се довери?! Но нима има някакъв избор?…

— Вие трябва да ми помогнете, Рефуджо де Каранца! — извика тя, направи крачка и сграбчи с две ръце крайчеца на наметката му. — Всичко се получава някак объркано, като се опитвам да го изразя! Не исках да ви оскърбя, просто помислих, че може би онова злато би ви било от полза. Сигурна съм обаче само в едно: ако вие направите онова, за което ви моля, ще можете да засегнете тежко дон Естебан. Това ще бъде жесток удар по неговата гордост, да отвлекат под носа му доведената му дъщеря! А ако това бъде направено под открито небе, докато ме изпровожда с ескорт до манастира, той няма да може да запази всичко това скрито-покрито, ще трябва да го признае пред света.

Той помълча, преди да запита остро:

— Ще бъде ли в този ескорт и самият дон Естебан?

— Да, ако съм разбрала правилно. Той ще иска да се увери с очите си, че отново са ме затворили там.

— Наясно сте, предполагам — започна той, бавно вдигна ръце, обхвана юмручетата й, вкопчили се в плата на пелерината му, и ги стисна, за да се освободи, — че онова, което искате от мене, означава да съсипя репутацията ви? Няма да се намери човек в Испания, който да повярва, че целомъдрието ви е било пощадено, щом и за кратко дори сте били в моята компания! Цял свят знае за враждата между моето семейство и вашия втори баща, ще сметнат, че съм търсил отмъщение.

Пилар вдигна брадичка и срещна светналия му поглед.

— За мене това няма значение, стига и за вас да е така. Вече съм компрометирана, нищо не може да ме засегне! — И тя му разказа за капана, който й беше скроил дон Естебан.

Рефуджо слушаше младата жена с половин ухо. Чу за тази долна хитрост, познаваше дон Естебан, можеше да си представи останалото… Мисълта му бе запленена повече от този звънък глас, от прозирния седеф на кожата й, огряна от лунната светлина, от искрящия живот в тъмните очи. Споменът за тези мънички ръце в неговите, за нежната заобленост на тялото й, притиснато до неговото, го изпълваше с неудържимо желание да я опознае по-добре…

— И все пак, каквото и да стане — заговори той с известно нежелание, — мислите ли, че леля ви ще ви повярва и ще се съгласи да ви приеме?

— Смятам, че да! Моля се, да е така!

— Но дори и да ви приюти, мислите ли, че ще може да ви предпази от попълзновенията на дон Естебан?

— Мога само да се надявам на това! Няма към кого другиго да се обърна.

— Дори църквата? Манастирът?

Неговите въпроси и съчувствието, което се четеше в тях, обнадеждиха Пилар. Гласът й прозвуча по-уверено, когато отговори:

— Църквата? За нищо на света! Не съм родена за монахиня и отказвам да ида в манастир, само защото такава е волята на дон Естебан!

— А ще приемете ли да си останете мома, момиче без зестра, което мъжете ще избягват, с вечното съмнение, че надали е недокосната девица?…

— Ако тези мъже са толкова тъпи да ме искат само заради парите ми, или ако ще ме оценяват само по някакви глупави клюки, и аз не ги искам!

— Гордо твърдение! Но гордостта не топли през студените зимни нощи…

Пилар отдавна беше превъзмогнала всичките тези съмнения, на които той сега даваше израз. Беше си дала сметка какво означава една такава стъпка за цялото й бъдеще, но нямаше връщане назад. Тя вирна брадичка и го погледна право в очите:

— Искате ли или не искате?

— О, да — каза меко Рефуджо де Каранца, вперил в нея поглед в лунното безмълвие. — Искам.