Ана Годбърсън
Лукс (19)

Седемнайсета глава

„Сигурна ли си, че не е това причината, поради която ме избягваш?

Уил“

Елизабет не излезе от стаята си цяла сутрин. Започваше да предпочита самотата. Не бе забравила, че бе на крачка от опасността да изгуби този лукс, собствената си стая и да се наложи да дели едно легло със сестра си, може би дори с майка си. Само че всеки път, когато се сетеше за Уил, започваше да се измъчва, задето не му каза. Не й беше никак приятно, че го лъже, а същевременно не намираше сили да му признае истината, затова го избягваше. Опита се да избегне неизбежното, като му написа кратка бележка на лист за писма и му съобщи, че й е трудно да го посети, ще отиде при него възможно по-скоро. Остави я на скрина му преди три дни, когато беше излязъл за нещо, ала все още не бе получила отговор.

Семейство Холанд винаги приемаха посетители в неделя и се налагаше да излезе от усамотението си. Напоследък камериерката й беше мълчалива, държеше се странно, нещо, което Елизабет не сподели с майка си, защото с Лина бяха близки като деца и понякога прислужницата й липсваше. Затова си правеше косата сама, прибираше я на спретнат кок, обличаше бяла долна риза и колосана, наситеносиня пола. Нямаше желание да слага никакви бижута — диамантът на лявата й ръка, който държеше обърнат към дланта, бе достатъчно натрапчив.

Всеки път, когато си помислеше за Хенри Скунмейкър, я обземаше напрежение, защото бракът с него бе неизбежен. Той наистина се оказваше напълно безотговорен. Вече знаеше какво представлява от пиянското му поведение на вечерята в петък. Очевидно съвместният живот щеше да е твърде неестествен, пълен с неизречени различия и самотни нощи. Не можеше да мисли дори за Уил — налагаше си да не мисли за него. Ако мислеше за него, щеше да се предаде и волята да я напусне. Какво щеше да стане тогава със семейството й?

Приготви се да се изправи пред света и отвори вратата на стаята. Спря, когато на пода падна страница от вестник. Беше грижливо сгънат, закрепен на бронзовата дръжка на вратата на спалнята й. Веднага разбра, че е отговорът на Уил, затова, обзета от страх, се наведе и вдигна страницата, на която бе публикувано известието за годежа й. В полето отдолу Уил бе надраскал въпроса: „Сигурна ли се, че не е това причината, поради която ме избягваш?“.

Меката кожа по бузите на Елизабет пламна, докато четеше написаното. Усети стомахът й да се свива, а сърцето й заби прекалено бързо. Пъхна страницата в джоба си и се опита да потисне чувствата, които събуди в нея. Не можа обаче да овладее треперенето на брадичката си и познатата сухота в гърлото. Огледа се, сякаш очакваше да види Уил в края на коридора, и забърза по стълбите за прислугата, за да го потърси. Вече беше по средата на стълбите, когато вратата към кухнята се отвори и оттам излезе Клер. Момичето спря, щом съгледа Елизабет.

— Госпожице Холанд! Какво правите тук?

— Ами… — поколеба се Елизабет. Трябваха й няколко секунди да измисли какво да каже. — Исках да проверя вечерята, преди да отида при семейството си и посрещна гостите.

Клер се отдръпна, за да слезе Елизабет.

— Не е нужно да го правите — рече тя и стисна ръката на господарката си. — Аз ще отида. Вие днес сте домакиня. Още повече сега… — Млъкна и сви рамене. Елизабет забеляза как Клер се изчерви и разбра, че е искала да каже нещо за годежа, но изглежда се бе сетила, че не е нейна работа да прави подобни забележки. Клер я изпрати по коридора и й отвори вратата на хола.

Щом влезе, видя сестра си, свита в турския кът, стиснала в ръка томче с поезия. Клер я бе облякла в розово — кафеникава рокля, която се бе разстлала по възглавниците и привличаше вниманието към Даяна, въпреки че в хола имаше предостатъчно други съкровища.

— О, Елизабет — обади се майка й. Дъщерята се обърна и забеляза, че майка й, облечена в черна рокля с бродирани дълги ръкави, беше побесняла. Седеше на стол с висока облегалка близо до камината, оставена незапалена. — Господин Скунмейкър — искам да кажа Хенри — току-що изпрати визитката си. Настоях да дойде да пием чай, но изглежда предпочита да те заведе на разходка в Сентрал Парк. Нали така, Клер?

Елизабет се обърна бавно към Клер, която все още се мотаеше в коридора.

— Да, точно така, наистина каза така — потвърди задъхано тя. Елизабет забеляза, че очите на Даяна пробягват по страниците, а след това сестра й скри лице зад книгата. — Чака навън — продължи Клер, вече много по-самоуверено. — Държа да подчертая, че господинът е изключително нетърпелив. Дори не пожела да влезе.

— Добре — обади се отново госпожа Холанд.

Елизабет стоеше на прага и не бе сигурна дали да влезе, или да излезе. Остана да наблюдава как майка й се изправя и за секунди се превръща в познатата й властна жена. На Елизабет й се прииска да чуе окуражителна дума, но още от дете бе научена да не си вдига полата и да не проси обич, затова остана на мястото си.

— Аз трябва да остана тук да посрещам гостите — обясни майка й, — а леля ти Едит не се чувства добре — горкичката, мисля, че още не се е възстановила от тежката храна, която Изабел де Форд, искам да кажа Изабел Скунмейкър, сервира. Уил ще те придружи. В момента приготвя конете.

— Не! — Елизабет вдигна ръце и покри бузите си, когато си представи срещата между Уил и Хенри. Ушите й забучаха, всеки сантиметър от кожата й се покри със ситни капчици леденостудена пот.

— Какво ти става? — сопна се госпожа Холанд. Вирна брадичка към Елизабет и отпусна ръце на страничните облегалки на стола.

— Аз… — опита се да обясни Елизабет, но така и не се сети за подходяща причина да не излезе на разходка с каретата в този прекрасен ден в края на септември. Докосна бележката на Уил в джоба и си каза, че срещата им ще бъде особено мъчителна. — Просто аз…

— Какво просто? Елизабет, не съм ли те възпитала както трябва? Годеникът ти чака. Не стой тук, сякаш си недостойна за него.

— Ама, аз… — заекна Елизабет. Забеляза погледа на майка си и разбра, че няма избор и трябва да тръгне. Хвана се за единственото, което знаеше, че ще й даде кураж. — След като трябва да внимаваме какво ще кажат хората, не е ли най-добре Даяна да дойде с нас?

— Не! — долетя бързо отговорът на Даяна.

— Моля те, Даяна — настоя Елизабет и едва се сдържа да не тропне с крак.

Даяна се надигна от възглавниците и въздъхна отчаяно.

— Нямам никакво намерение да ходя на някаква дълга отегчителна разходка, защото ти се страхуваш от собствения си годеник.

— Говориш глупости, Даяна — сряза я студено майка й. — Върви със сестра си, преди за сетен път да докажеш, че си напълно безполезна.

— Не се страхувам от него — оправда се тихо Елизабет. Вдигна поглед и забеляза, че сестра й вече се изправя. Беше нацупена и Елизабет разбра, че въпреки всичко ще я придружи, дори само за да покаже, че думите на майка им са я наранили. — Значи ще дойдеш?

— Да, ще дойда — потвърди мрачно Даяна и заизпъва роклята, усукала се, докато бе седяла на възглавниците. — Само че нямам намерение да разговарям с никого.

— Момичета — прекъсна ги майка им, — престанете да се държите така, не е прилично. И не си забравяйте шапките. Ще ме довършите, ако се покриете с лунички.

Даяна се усмихна изкуствено на майка си и профуча през хола. Елизабет я последва в коридора и през прозореца на входната врата видя Хенри да чака на верандата. Беше облечен в безупречен черен панталон, нахлупил цилиндър. Гледаше някъде настрани, към парка. Елизабет се обърна към сестра си, която бе отпуснала рамене и ръмжеше сърдито. Независимо от това, Елизабет бе доволна, че не й се налага да излезе сама с Хенри и Уил. Усмихна се на Даяна, за да й покаже благодарността си, но откри, че дори за това трябва да направи усилие.

Клер изнесе от дрешника две широкополи сламени шапки. Първо обслужи Даяна и завърза панделката под брадичката й, после помогна и на Елизабет.

— Благодаря, Клер. — Гласът й потрепери, когато прислужницата затегна възела. — Би ли запалила камината в хола, преди да се върнем? Стори ми се студено.

Навън ги посрещна ясен септемврийски ден, отнякъде наблизо се носеше мирис на огън, а на фона на ширналото се синьо небе, с пръснати бели облаци, се открояваха сградите, по-високи от шест етажа. Елизабет се почувства окуражена от хубавото време, но Хенри бавно се обърна и в същия миг чу тропота на четирите коня на семейство Холанд. Зарадва се, че е с шапка, която не само хвърляше сянка на гърба й, но скриваше и очите. Единственото, което не й позволяваше да припадне на самия вход на къщата, бе фактът, че няма да види как Уил я стрелка с погледи.

— Госпожице Елизабет — посрещна я Хенри. Елизабет протегна ръка, а той се наведе и я целуна. — Госпожице Даяна, и вие ли ще дойдете с нас?

Последва мълчание и Елизабет се обърна надясно, за да види какво е намислила Даяна.

— Не горя от желание — отвърна грубо тя, — само че няма да си намеря място, ако не се разходя в Сентрал Парк в ден като днешния. Понякога свежият въздух и природата са единствените, заради които си заслужава да живееш.

— Какъв съм късметлия. Ще бъде придружен от две красавици.

Елизабет се замисли за миг над иронията в гласа на Хенри и й стана неприятно. Стисна ръката на Даяна и двете излязоха на улицата.

— Да ви помогна ли, госпожице Холанд? — предложи престорено любезно Уил.

— Остави на мен — обърна се към него Хенри. Прииска й се да даде някакъв знак на Уил, че не желае нито помощта, нито присъствието на Хенри, но усети пръстите на годеника си на талията и той я повдигна в каретата. Опита да наложи на сърцето си да се успокои, докато се настаняваше на кожената задна седалка в откритата карета.

Каретата се наклони, когато Хенри седна до нея, а Даяна се отпусна срещу тях. После чу плющенето на камшик и конете поеха с главоломна скорост. Елизабет стисна желязната ръкохватка с една ръка, а с другата притисна шапката си. Беше навела глава, но оглеждаше сламената плетка на периферията, а после синята колосана материя, разстлала се до нея на седалката. Вслушваше се в звуците на уличното движение — автомобилите, виковете, които долитаха откъм пешеходците — когато завиха по Лексингтън Авеню, и се опита да не мисли за онова, което преживяваше Уил.

— Защо не тръгна по Пето? — провикна се Хенри към Уил. — Дамите предпочитат оттам. Така могат да покажат роклите си.

Даяна изсумтя, но кочияшът не отговори.

— Ей, кочияш — провикна се отново Хенри. — Пето Авеню?

— Не четете ли вестници? — отвърна тихо, но настойчиво Уил.

— Понякога — разсмя се Хенри. — Опитвам се обаче да не им обръщам внимание.

— Ако обръщахте внимание, особено тази сутрин, щяхте да знаете, че на Пето цари истинска лудница заради подготовката за парада този уикенд в чест на адмирала, който се завръща от Филипините. Адмирал Дюи. Спечелил е битката в залива Манила — изсмя се саркастично Уил. — Сигурно не знаете, че се води война.

Елизабет потисна усмивката си и чу изпълнения с неудобство отговор на Хенри.

— Знам. Знам, че се води война. И Лексингтън става.

Едва когато навлязоха в парка, тя намери сили да вдигне поглед. Намести периферията на шапката и погледна Даяна, вторачена нацупено някъде в далечината. Нямаше представа какво е очаквала — може би, че ако посмее да погледне Уил, той веднага ще започне да реди обвинения — но кочияшът очевидно нямаше намерение да се обръща назад. Беше облечен в избелялата синя риза, както обикновено, навил ръкави, изпънал дръзко рамене. Елизабет мерна Хенри, обърнал арогантното си лице към зеленината в парка. Отново погледна Уил и й се прииска да разбере как се чувства.

Каретата се люшкаше, докато изкачваха хълмовете в парка, и се спускаха със скорост, която принуди няколко от дамите с чадъри сред дърветата да се обърнат и да ги погледнат. На Елизабет й се прииска Даяна и Хенри да ги нямаше, поне за момент. Желаеше да докосне ръката на Уил, за да го накара да намали и да се отпусне. Той щеше да разбере, че тя го обича. Потънала в мисли, отначало не чу какво казва Хенри.

— Госпожице Даяна, предполагам, ще бъдете до сестра си пред олтара.

Елизабет отново се напрегна. Едва понасяше приказките за предстоящата сватба. Сигурно Уил изпитваше същото, защото пак размаха камшика и конете се втурнаха напред по каменен мост.

— Не, няма. Очевидно с Пенелопи са си обещали да си кумуват още когато са били на тринайсет — тросна се Даяна. — Но аз и без това не се интересувам от подобни неща.

Конете набираха скорост надолу по моста и Даяна стисна седалката, за да не падне от каретата, изписка и премести другата си ръка към желязната ръкохватка.

Хенри гневно кимна към Уил.

— Какви ги върши кочияшът ви? — изсъска той на Елизабет. — Подобна скорост е неприемлива за жени.

Очевидно Уил чу думите му, защото дръпна юздите, конете се подхлъзнаха на пътя и каретата поднесе към поляната, където след няколко напрегнати секунди спряха. Каретата подскочи и Даяна успя да се задържи вътре единствено благодарение на протегнатата ръка на Хенри.

— Какво ти става, човече? Можеше да я убиеш! — възмути се Хенри, докато помагаше на Даяна да седне, а после скочи от мястото си.

— Няма нищо — отвърна сухо Даяна.

Рязкото движение бе разхлабило панделката на шапката й и първият порив на вятъра я отнесе по поляната. Вятърът поде и косата й, къдриците плиснаха навсякъде, докато най-сетне се отпуснаха на раменете й.

— Шапката ми! — извика Даяна, приглади косата си назад и посочи към поляната.

Елизабет се изправи и видя шапката да се търкаля по тревата. Хенри, само допреди минута готов да се сбие с Уил, скочи от каретата и хукна след нея.

— Чакай! Ще я донеса! — извика и свали цилиндъра, докато подтичваше.

— Нищо подобно! — кресна Даяна и преди Елизабет да успее да я спре, също скочи на тревата.

Даяна запретна пола и хукна след Хенри през ливадата, осеяна с господа, довели любимите си на пикник. На мъжете и жените в парка очевидно им се стори изключително забавно да наблюдават как представители на семейства Скунмейкър и Холанд тичат. Елизабет нямаше време да се почувства засрамена. Уил бе скочил от капрата и отвеждаше конете към пътя.

Елизабет се обърна и скочи на земята, като внимаваше да не попадне под колелата, заобиколи и застана до Уил, когато той излезе на пътеката. Обърна се и я погледна, тя се изненада, че по лицето му няма и следа от ярост. Изглеждаше напълно спокоен. Забеляза и груба превръзка на едната му ръка.

— Какво стана? — попита го и посегна, без да мисли.

Уил поклати глава и отдръпна ръката си. Примигна, когато слънцето го заслепи. Светлината обагри в червеникаво тъмната му коса. Очевидно бе намислил какво да й каже.

— Не е нужно да питаш — отвърна младежът спокойно.

Елизабет се огледа. Очевидно хората не им обръщаха никакво внимание, но никога не бе разговаряла с Уил на открито и усети цялата да се напряга от страх.

— Извинявай, Уил — започна искрено тя. — Съжалявам, че…

— Няма защо да съжаляваш — отвърна той и наведе лице към нея.

— Ти просто не разбираш. Семейството ми…

— Не искам да слушам за семейството ти. Тръгвам си, Елизабет. Сигурен съм, че имаш основателна причина, но ако останеш тук и се омъжиш за този тип, ще съжаляваш. Все още настоявам да се омъжиш за мен, Лизи, а това не може да стане тук. Можем да се оженим единствено на Запад. Заминавам за там. — Сведе поглед, но продължи да стиска юздите. Помълча, пое си дълбоко дъх и я погледна. — Ела с мен.

Елизабет покри лице с длани. Нямаше сили да вдигне очи към Уил и да види желанието в неговите. Гърлото й се стегна от мъка, очите й започнаха да парят, затова ги скри. Не бе сигурна какво ще направи, ако го погледне, но чувството на безпомощност и тъга я задушаваха. Остана неподвижна, заслепена, насред Сентрал Парк, притиснала ръце към лицето си.