Ана Годбърсън
Лукс (46)

Четирийсет и четвърта глава

„… И ето, американската принцеса бе погълната без време от водите на Хъдсън. Наричат случилото се с Елизабет Холанд инцидент, но има много причини, поради които се съмняваме, че е така. Възникват прекалено много въпроси, включително и сведенията за мъж — висок, строен и добре облечен — който бил забелязан край реката…“

Из колонката „Полицейски новини“ на „Ню Йорк Импириъл“, четвъртък, 5 октомври 1899 г.

В четвъртък сутринта Лина стана и избра тъмна пола и светла блуза. Не бяха така впечатляващи като червената рокля, с която бе облечена преди два дни, но засега се бе наситила на червеното. Все пак тоалетът й беше достатъчно красив, за да впечатли сестра й, без да пробуди завистта й. На тръгване от дома на семейство Холанд с Клер се разбраха да се срещнат в четвъртък — в единствения час, в който по-голямата й сестра бе сигурна, че няма да има работа — на някоя от пейките на площад „Юниън“. Лина все още се срамуваше, задето се напи онази вечер, и се надяваше, че ако успее да открие Уил, той няма да усети колко ниско е паднала. Добре поне, че не помнеше много от случилото се в пивницата.

Направи косата си по познатия начин, раздели я на път и я стегна на кок, а след това облече елегантен жакет. Едва когато забеляза колко късно е станало, пъхна чантичката под ръка и забърза по стълбите.

Мина през тясното фоайе и покрай задрямалия мъж на рецепцията. Навън валеше като из ведро. Помисли си, че в това време Клер може и да не успее да дойде на срещата, но усещаше, че трябва да отиде. Сестра й щеше да стори всичко по силите си, за да е на уреченото място, следователно и тя трябваше да направи същото. Тайно се надяваше и Клер да е научила нещо за Уил. Може би знаеше как да го открие. Нямаше чадър и затова дръпна броя на „Импириъл“, оставен на рецепцията.

Спря на стъпалото пред входа, заслонен от тента. Небето бе в зловещ, оловносив цвят, а въздухът миришеше на прах и мръсотия, отмити в средата на улицата. Покрай нея затичаха хора, а онези, които не бяха предвидили как да се скрият от дъжда, бяха мокри до кости. Тя разгъна вестника, за да скрие поне главата си. Усети ледена тръпка, щом мярна името на Елизабет.

Беше на единайсета страница. Елизабет Холанд бе паднала в река Хъдсън и се предполагаше, че е мъртва. Нямаше да се изненада толкова, ако на първа страница пишеха, че днес следобед ще настъпи свършекът на света. Лина бе изпитвала разнородни, противоречиви чувства към Елизабет — и обожание, и завист, и злоба, и яд — не бе възможно тя да умре… просто така. Мисълта събуди далечен спомен, нещо, което й убягваше. Четеше репортажа и усещаше как краката й омекват и не може да си поеме дъх.

Насили се да направи крачка напред, да стъпи на тротоара. Вдигна вестника над главата си като палатка. Краката й подгизнаха за секунди. Затича на изток. Едва измина няколко пресечки и вестникът се намокри, затова й се наложи да се пъхне под тентата на цветарски магазин.

Пред нея се бе ширнало Пето Авеню. Беше твърде далече от целта, но съвсем близо до хотела, в който бе подложена на изгарящо унижение. Дъждът плющеше, някъде в далечината проехтя гръм. Лина вдигна поглед и на отсрещната страна на улицата съгледа мъж, скрит от огромен чадър. Неочаквано си припомни думите висок, строен и добре облечен, от статията за Елизабет. Неочаквано я обзе нервно напрежение. Видя, че мъжът пресича и тръгва към нея с широки, бързи крачки. Прииска й се да затича, но вестникът бе мокър и нямаше да я предпази.

Мъжът бе съвсем близо и тя забеляза наболата руса брада и правилния нос. Скоро се приближи и го позна: Тристан от „Лорд енд Тейлър“. Спомни си вечерта, която прекара с него в пивницата, и бележката, която й беше оставил, и се отдръпна от него.

— Помниш ли ме? — попита той и я скри под огромния чадър. Дъждовните капки барабаняха шумно. Лицето й бе мокро и тя примигна, за да се освободи от водата по сивите си очи.

— Да — потвърди с изтънял глас.

— Госпожица Каролина, чието лице не мога да забравя нито за миг. Виждам, че си прочела днешния „Импириъл“ — рече и Лина бързо отвърна поглед. Мастилото бе потекло и струеше по пръстите й. — Какво ще кажеш да закусим заедно, за да ти разкажа онова, което си пропуснала.

Лина кимна. Не знаеше какво друго да направи. Беше объркана, беше й студено, страхуваше се, гадеше й се. Поне дъждът вече не я мокреше. Тристан наведе глава и й се усмихна окуражително. Вървеше по мокрите улици на Ню Йорк, защитена от чадъра на „Лорд енд Тейлър“, и се чудеше каква каша бе забъркала.