Ана Годбърсън
Лукс (37)

Трийсет и пета глава

„Едно предупреждение за цветовете: червено, алено и вишневочервено трябва да се избират особено внимателно, най-вече от младите жени, за които е важно какво впечатление правят.“

Ежемесечно списание, „Лейдис стайл“, септември 1899 г.

През следобеда на първия си напълно свободен ден Лина бе приятно изненадана от всичко, което можеше да прави. Излезе от хотела на Двайсет и шеста улица и се отправи към Шесто Авеню, изпълнена с нетърпение да започне новия си живот. Притежаваше огромна сума и вече нямаше намерение да избягва погледите на по-богатите или да доставя удоволствие на други, освен на себе си. Искаше всичко, което върши, да бъде велико.

Почти цяла сутрин разказваше на Пенелопи каквото знаеше за Елизабет и Уил, а на места поукрасяваше истината, за да остане доволна благодетелката й, макар поне засега да не й разкри, че семейство Холанд са обеднели. Лина бе особено внимателна, понеже момичета като Пенелопи бяха потайни и едва сега осъзнаваше колко ценна е информацията, затова възнамеряваше да я опази още известно време.

В замяна на информацията за Елизабет и Уил Пенелопи й даде стари дрехи и накити. Роклите бяха по миналогодишната мода, но Лина нямаше намерение да се оплаква. Семплата рокля на прислужница бе част от миналото. Отдели цял час, за да пробва придобивките и накрая се спря на червена рокля на точки. Пенелопи обясни, че била една от любимите й, но вече всички я били виждали в нея миналото лято. Обувките, които богаташката й даде, се оказаха твърде малки, затова нахлузи старите износени боти, с които ходеше да прибира поръчките на семейство Холанд.

Лина погледна отражението си във витрината на цветарския магазин на Двайсет и шеста и Шеста и се възхити на силуета в червена рокля. Беше с изключителна кройка и шита за момиче с различна фигура, но изглеждаше чудесно. Никой от висшето общество не би нарекъл чипия й нос, обсипан с лунички, и пълните й устни красиви, но тя вирна брадичка и усети, че така изглежда красива. На това му се казваше справедливост — уменията й да оправя чуждите коси най-сетне щяха да послужат на нея самата.

Лина си каза, че един ден, когато Клер прочете името на малката си сестра в светските хроники на вестниците, над името на Елизабет Холанд, ще си помисли, че е било истинско щастие, дето семейство Холанд са я изгонили от дома си. Уил също щеше да види името й, разбира се. Доставяше й удоволствие да си представя как ще се изненада, когато разбере колко високо се е издигнала Лини. Щеше да я потърси с очи, блеснали от възхищение, и да й каже колко много му е липсвала. Това бе начинът, по който Елизабет Холанд печелеше сърцата на хората — никога не преследвай, винаги се прави на недостъпна. Нали така рече Пенелопи.

Лина се усмихна на отражението, което се променяше всеки миг, и най-сетне продължи на изток, подмина магазините за бонбони и шивачите с раираните тенти пред витрините. С всяка крачка се приближаваше все повече до стария си квартал. Скоро щеше да излезе на Пето и да продължи на юг. Вече бе на територията на Елизабет, само на няколко пресечки от дома на семейство Холанд, но старият й живот на слугиня й се струваше твърде далечен. Вървеше покрай малкия парк край Мадисън Скуеър и съгледа арката на Дюи, издигната специално за парада, също и колонадата. Зад нея, кулата на Мадисън Скуеър Гордън се издигаше над върховете на дърветата — знаеше, че Уил бе идвал веднъж или два пъти на спортните събития, които се провеждаха тук. Погледна към хотел „Фифт Авеню“, където госпожиците Холанд пиеха с леля си чай. Такива бяха заниманията на дамите, когато нямаха какво друго да правят, напомни си Лина. Вдигна взор към бялата, мраморна, шестетажна постройка с малките прозорци и реши, че това е знак.

Лина приглади червената рокля. Улицата бе пълна с карети, пешеходци с цилиндри и костюми. Искаше да пие чаша чай и имаше чувството, че това ще бъде дебютът й. За пръв път някой щеше да й прислужва. Запита се дали няма да види Елизабет, докато си почива по време на пробите в магазин „Лорд енд Тейлър“, който беше само на три пресечки. Елизабет щеше да е шокирана, че Лина Брод вече не е слугиня. Тази Лина Брод — Каролина Брод — разполагаше с петстотин долара в чантата и пред нея бе цялото бъдеще.

Лина се шмугна сред трафика, вдигнала полата, за да не се докосва до мръсотията на улицата. Мина покрай спрелите карети и носачи, които се мотаеха пред входа, и влезе във фоайето. Погледът й пробягна по дебелите килими и бившата слугиня вдъхна наситения аромат на кафе и свежи цветя, който познаваше от случаите, когато бе идвала да изпълнява поръчките на семейство Холанд. Веднъж дори зърна стъклената витрина в чайната, където бяха изложени примамливи сладкиши. Пристъпи натам и забеляза един от служителите да се спуска към нея.

— Добър ден, госпожице… — започна той, но неочаквано замълча. Огледа я от роклята към краката и лицето й. Лина, допреди секунда въодушевена, неочаквано се смути. — Гостенка на хотела ли сте?

— Не — призна с тъга. — Отседнала съм в странноприемница „Уест Сайд“ на Двайсет и шеста улица… — Замълча, защото забеляза, че мъжът пак поглежда към краката й. Сведе очи — роклята бе все още вдигната, както я бе прихванала, за да пресече улицата, и старите й износени боти се виждаха. Служителят даде знак на друг, облечен в същата виненочервена униформа.

Огледа се и забеляза, че във фоайето дамите са или с придружителки, или с прислужник. Ядоса се, задето си бе въобразила, че може да мине за момиче от висшето общество. Първият служител я погледна, прошепна нещо на втория и той погледна неодобрително ботите й.

— Извинете — заговори вторият. — Среща ли имате с някого?

— Не — отвърна нещастно тя.

— В такъв случай ще ви помолим да си тръгнете — рече първият и се подсмихна, което бе напълно ненужно, защото Лина вече бе наясно, че мястото й не е тук.

Ако имаше начин да изчезне завинаги, щеше да го стори, просто за да се махне от презрителните погледи на служителите. Отстъпи назад към вратата, червената рокля прошумоля в краката й, и затича по улицата. Щеше да върви по Бродуей до пресечката с Пета, където се оформяше триъгълник. Как можа да се прояви като такава глупачка и да тръгне по Пето. Крачеше бързо, толкова бързо, че почти не виждаше пред себе си и остана безкрайно изненадана, когато се блъсна в гърдите на непознат.

— Извинете, госпожице.

Лина веднага позна младежа, в когото се блъсна, но й трябваше малко време, за да повярва, че разговаря учтиво с нея. Бе продавачът от „Лорд енд Тейлър“, когото Клер бе нарекла красавец. Същият, който бе нает, за да се усмихва на дамите и да им прави добро впечатление. Само че на нея й бе напомнено по особено болезнен начин, че не е дама.

— Съжалявам — сведе очи тя.

— Не, вината е моя — отвърна глупаво той. Беше облечен в кремава риза с яка и кафява копринена жилетка, метнал сакото през ръка. Беше по-красив, отколкото го помнеше, което никак не й помогна, защото нямаше представа какво да му каже. Погледна глупаво в лешниковите му очи. — Сигурно ще ви се сторя изключително невъзпитан, че ви заговорих, но ми се струвате позната отнякъде. Да не би да съм имал удоволствието да ви обслужвам в магазин „Лорд енд Тейлър“?

Лина се усмихна на мига. Поне един човек в света не я възприемаше като проста слугиня.

— Да не би пък да съм виждал снимката ви във вестниците? — Момчето от „Лорд енд Тейлър“ също се усмихна. Имаше дълъг нос, брадата му бе набола едва забележимо и бе значително по-висок от Лина. — Да не би да се познаваме от някой бал?

Тя сви уклончиво рамене. След като я изгониха от хотела, трябваше много да внимава, за да не сбърка пак. Не можеше да се насити на момента. Да я вземе за дама, и то толкова красиво и изискано момче, бе истинско удоволствие след преживяния срам.

— Не е възможно да сте съвсем сама. Родителите ви все още ли са в хотела?

Лина се обърна към бялата мраморна сграда и се зарадва, че двамата служители, които я изхвърлиха, са се прибрали.

— А… не. Сама съм.

— Струвате ми се доста позната — повтори той и я погледна в профил.

Лина продължаваше да се усмихва щастливо.

— Аз съм загадка.

— Имате ли нещо против да помисля още малко? Какво ще кажете да ви почерпя едно питие?

Лина усети как се изчервява и се ядоса на себе си.

— Знам, че не е прилично, но няма да сте първото момиче от висшето общество, на което показвам непознати части от града. Обещавам да ви върна жива и здрава.

— Не е това. — Лина отново се почувства неловко и едва не разкри истинската си самоличност. — Просто вече съм сгодена — обясни, спомнила си за Уил и че цялата й трансформация бе заради него. Е, не правеше всичко заради него, но повечето неща бяха ръководени от мисълта за него.

— Няма нищо — усмихна се той. — Ще бъде само за един следобед и обещавам да не казвам на никого.

Лина отново се замисли за Уил и й се прииска в момента да е до нея. Същевременно желаеше великолепният миг, в който я помислиха за момиче от висшето общество, да продължи малко по-дълго.

 

 

Очите й привикнаха със светлината и тя забеляза, че подът е покрит с дървени трици, а стените са облепени с вестници. Барманки, по-млади от нея, обслужваха гостите и разнасяха кани бира от маса на маса. В единия ъгъл дебела певица изпълняваше „Старите у дома“, песен, за която Лина бе чувала от приказките на сестра си. Макар навън да бе все още следобед, сцената в пивницата я накара да се почувства така, сякаш е посред нощ.

— Много е различно от Пето Авеню, нали? — попита момчето от „Лорд енд Тейлър“.

Лина кимна и на мига осъзна, че е допуснала грешка. Не беше хапвала нищо и усещаше да й се вие свят. По-важното бе, че всички пари, които Пенелопи й бе дала, бяха натъпкани в копринената чантичка, която стискаше под ръка. Настани се на високия стол в Бауъри, квартал, известен с мошеници, измамници, с бордеи и опасни типове.

— Как ти беше името?

— Тристан Ригли. — Русата му коса беше непокорна, а когато се усмихваше, от него бликаше неподозирана енергия. — Ами ти?

— Каролина Брод — отвърна тя. Обичаше звученето на името си и се усмихна. Щеше й се да бе помислила как да удължи и фамилията си, за да може да твърди, че е Каролина Бродхърст или Каролина Бродуел.

— Простете ми, че не спирам да ви наблюдавам. — Тристан даде знак и пред тях се появиха като изневиделица две високи чаши с тъмна бира, от които течеше пяна по лакираната повърхност на бара. — Сигурен съм, че сме се виждали преди, но не помня името Каролина Брод…

— Не съм в обществото отдавна. — Отпи от бирата и не бе сигурна, че й хареса. Никога не бе пила бира — само понякога бе близвала от уискито на Уил — и имаше вкус на развалено. Спомни си, че едно от момичетата в кухнята й каза, че ако няма храна, бирата и цигарите вършат същата работа. Затова отпи нова глътка. — Сигурно приличам на много други момичета.

— Нищо подобно — усмихна се отново той. Никой не се бе усмихвал на Лина по този начин. У нея припламна приятна топлина и усети как я бодна чувство за вина. — Вие сте много красиво момиче, госпожице Брод.

— Не си въобразявайте нищо, господин Ригли — предупреди го. — Вече ви осведомих, че съм сгодена. В момента той си търси късмета на Запад, но не означава…

— А, разбрах — прекъсна я небрежно Тристан. Намигна й и й се стори, че забелязва нещо, което й напомня за Уил. — Вашият човек не разполага с достатъчно финанси, за да са доволни родителите ви, затова е отишъл да изкара някоя и друга пара и да спечели ръката ви.

Лина остана поласкана от историята, която той измисли, и й се прииска да бе така. Изчерви се и младежът май реши, че е напипал истината.

— Значи не сте виждали подобно нещо досега. — Той се обърна на стола и посочи дългото помещение с ниския тенекиен таван. — Погледнете натам, виждате ли мъжа с шапката.

Мъжът бе среден на ръст, с обезформен нос и притворени очи. Беше седнал на една от масите, заобиколен от жени, които се сториха на Лина не по-зле облечени от нея.

— Грозния ли?

Тристан изсумтя.

— Това е Кид Джак Галахър. Убил е един с голи ръце преди две седмици. Боят продължил дълго, а за противника му разправяли, че бил непобедим. Дотогава поне.

— След като е убиец, защо красивите госпожици пърхат около него? — Лина огледа жените, които не се отделяха от грозника.

— Това не са просто красиви госпожици. Курви са. И не го оставят, защото им дава добри пари.

— Я!

Лина наблюдаваше как Тристан надигна халбата и отпусна глава назад. Бирата бавно изчезна от чашата. Погледна Лина дръзко.

— Искаш ли да пробваш?

Лина се усмихна. Открай време обичаше предизвикателствата. Надигна халбата и изпи бирата на няколко глътки. Когато приключи, бе задъхана, но бирата я нямаше.

Тристан даде знак на бармана.

— Изпий още една — подкани я той, когато оставиха халбите пред тях.

— Добре — съгласи се Лина и погледна втората чаша. Усети главата й да олеква, но й бе толкова хубаво, че Тристан я взе за момиче от висшето общество, а и не можеше да се прибере у дома точно сега. Не и в стаята на Двайсет и шеста улица със старите тапети, където прозорецът гледаше към шахтата. — Щом настояваш.

Часовете минаваха, а тя измисляше истории за себе си, макар да внимаваше да не дава много подробности, а той се оказа невероятен слушател. Изпиха още по три бири и тя усети да се килва напред.

— Внимателно — предупреди Тристан и я изправи.

— Благодаря — изкиска се тя и се оригна в шепа, сетне погледна младежа до себе си с благодарност и се усмихна неуверено.

— Знаеш ли, Крисчън — започна тя. Присви очи и се зачуди защо името му й се струва грешно. — Много ми харесваш. Не колкото моя Уил — ще обичам единствено и само него — но ми беше приятно да си побъбря с теб.

Той пое ръката й и я целуна.

— Вече разбрах коя си. Приятелка си на Аделейд Уетмор и преди две седмици дойде с нея да избирате брокат.

Тя се изкиска и поклати глава.

— Може би една от внучките на Вандербилт?

Лина изви вежди при новото предположение и пак поклати глава.

— Значи ви познавам, защото бяхте на годежа на Скунмейкър и Холанд. — Лина усети усмивката й да се стопява. — Точно така. Вие сте една от приятелките на Елизабет Холанд.

— Семейство Холанд — изсъска с омраза тя. — Ужасни хора. Особено Елизабет.

— Наистина ли? Винаги когато съм я срещал в магазина, ми е правила впечатление на възпитана.

Лина кимна недоволно. Напомни си, че ако Елизабет не се промъкваше, за да накара Уил да се влюби в нея, сега той щеше да е влюбен в Лина.

— Така се представя пред хората, но всички, които я познават, са наясно колко е гадна. — Лина замълча и прецени, че дърдори неразумно. После си спомни как младежът, който седеше до нея, бе поискал бившите й работодателки да му платят. — Да не говорим, че вече съм много по-богата от тях.

— Наистина ли? — Тристан остави чашата на бара. — Семейство Холанд са стара фамилия.

— Точно така — отвърна гордо Лина. Знаеше, че постъпва глупаво, но не успя да се овладее. — Мога да ги купя и да ги продам.

— Наистина ли? — отвърна тихо Тристан. — И какво ще направите с тях, когато ви принадлежат?

— Ще ги накарам да търкат пода, да ми кърпят чорапите, а после ще ги пратя да ми намерят лилии в определен нюанс. — Лина не можеше да се спре. Така се наслаждаваше на фантазията.

— Това е доста работа за сестрите от семейство Холанд — искряха закачливо очите на Тристан.

— Просто не ги познаваш. Ужасно семейство. Истински принцеси. Най-вече Елизабет. — Лина сръбна глътка бира. — Иска ми се да умре.

— Мога да го уредя. — Тристан се приведе напред. — Знам, че виждаш шития по поръчка костюм, с който съм облечен, и си мислиш, че не съм на мястото си с Кид Джак Галахър, но ако искаш да се справиш с проблем като Елизабет Холанд… — Млъкна и повдигна русата си вежда.

Лина изпусна чашата на бара. Посоката на разговора я накара да се почувства крайно неудобно. Вгледа се в Тристан — сега напълно сериозен, макар одеве да бе толкова приятен — и разбра, че сигурно се шегува.

Покри лицето си с ръце и се изкиска. Стори й се ужасно да се киска за подобно нещо, но беше наистина комично, когато си представи как я убива доставчикът на рокли. А и това бе просто фантазия.

— Заслужава си го — добави тя, когато кикотът й утихна.

— Наздраве, Каролина. — Тристан повдигна вежди и чукна чаша в нейната.

Много скоро всичко й се стори топло и меко, лицата наоколо се издължиха и разкривиха, гласът на певицата се изостри и последното, което Лина помнеше, бе как издрънчават чашите им с Тристан Ригли, преди да отпият.