Ана Годбърсън
Лукс (31)

Двайсет и девета глава

„Има старомодни майки, които настояват прозорците на дъщерите им да са винаги затворени, за да не позволят на развратници да влязат в стаите на дъщерите им. Ние подхождаме по-модерно: умерено количество свеж въздух се отразява добре на младите момичета, така че в топли нощи прозорците може да бъдат оставени отворени.“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

Фойерверките все още гърмяха над тухлените фасади на Ню Йорк, макар на Даяна да й се струваше, че веселяците най-сетне са отишли по-далече в центъра. Вгледа се в отражението си и видя огромните кръгли зеници и тъмните гъсти мигли на момиче, чиято главица е пълна с великолепни, забранени мисли. Даяна нямаше да се почувства по-обичана дори той да беше до нея. Господинът така и не се появи тази вечер и за нея проявата бе също като дълъг, многозначителен поглед от далечния край на стаята или тайно любовно писмо, донесено след много препятствия. Тя, разбира се, вече познаваше и двете.

Даяна придърпа по-близо до огледалото столчето, на което седеше, и приглади назад немирните къдрици, паднали на челото й. Бе изминал почти час, откакто Клер й помогна да си съблече роклята, изми краката й и ги разтри, а след това вдигна косата й за през нощта. Даяна не усещаше умора. Беше пълна с енергия и се чувстваше малко глупаво. Харесваше се как изглежда в дългата бяла нощница, широчка, леко прозрачна на малките кръгли гърди. Нацупи се и огледа кожата на врата си.

— Изобщо не е лудост, че не можеш да спреш да мислиш за мен, Хенри Скунмейкър.

— Напълно съм съгласен.

Даяна едва не падна от столчето, скочи и инстинктивно прикри гърди. Не знаеше какво да каже от смущение. Бавно се обърна към прозореца към градините зад къщите на тяхната пресечка и видя мъжа, за когото не спря да мисли цялата вечер. Изглеждаше твърде неугледен.

— Какво търсиш тук? — прошепна тя и пристъпи към дългия двоен прозорец, открехнат, за да влиза нощният хлад. Той бе застанал отвън, на тясното балконче от ковано желязо, в син панталон, навит над глезените и бяла официална риза, смачкана и мърлява. Наблюдаваше я, без да крие колко му е забавно, но в изражението му имаше още нещо, което на Даяна много й се искаше да вярва, че е желание. Той се усмихваше. — Всъщност, как попадна тук? — продължи тя, когато й се стори, че той все така ще я наблюдава и няма да каже и дума повече.

— Минах по Деветнайсета улица, прескочих оградата на Ван Дорън, после вашата. Лесно се качих по озеленената преграда. — Хенри замахна с ръка и се наведе към нея. — И така попаднах при теб.

Даяна прехапа устни и за пръв път през живота се притесни от вида си и от стаята си: и светлорозовата копринена кувертюра, която покриваше таблата на малкото й легло, и купищата книги на работната маса, и старата меча кожа на пода пред камината — всичко й се стори старомодно и прекалено момичешко.

— Цяла нощ мислих за теб — призна срамежливо девойката. Хенри бе заклещен между прозореца и парапета на балкона. Тя забеляза, че лицето му е изгоряло от слънцето.

— Де да можех и аз да кажа същото. — Тя понечи да му отвърне, но Хенри й намигна, да не би да разбере погрешно думите му. — От два следобед до десет тази вечер бях пиян. Щом пийнах кафе, смея да твърдя, че единствените мисли в главата ми бяха за теб.

— Наистина ли? — Даяна се усмихна щастлива и бузите й пламнаха.

— Да, аз…

— Дай! — разнесе се приглушен глас от другата страна на вратата.

Хенри веднага приклекна. Даяна първо си помисли, че или майка й, или Клер са в коридора. Сърцето й заблъска уплашено. Погледна Хенри, свитите от страх и разочарование вежди. Как само й се искаше да го докосне. Желаеше да разкопчае бялата му риза и да го събори върху кожата. Хенри наведе глава, погледна към вратата и пак се обърна към нея. Опитваше се да й отправи въпросителен поглед.

— Дай? — разнесе се отново гласът. — Може ли да вляза?

Хенри вдигна ръце, за да я попита какво да прави, тя също вдигна ръце над главата си и ги размаха. „Върви!“, изрече само с устни. Господинът бързо се обърна, все още усмихнат, готов да я послуша. Тя чу зловещо пропукване откъм озеленената преграда, сетне се разнесе пукот като от сцепено дърво, но не посмя да погледне навън. Вратата към стаята се открехна.

— Дай? — обади се срамежливо Елизабет и надникна.

— О! — ахна Даяна, когато се обърна към сестра си и забеляза, че роклята й е скъсана и мокра, а косата й — разрошена, сякаш бе попаднала в буря.

— Облечи нещо. Ще настинеш. Затвори прозореца… — Двете се обърнаха към задния двор, когато чуха трясък, шумолене и вик от болка. — Какво, за бога, беше това?

— Сигурно хората от парада — отвърна бързо и уверено Даяна и отиде да затвори прозореца преди сестра си. Опита да зърне какво прави Хенри. — Добре ли си? Роклята ти… — Посочи огромната пола на сестра си, която изглеждаше така, сякаш някой бе чистил с нея пода в кухнята.

— А, да… паднах по стълбите. Исках да си взема вода, но застъпих полата и…

— Плакала ли си? — прекъсна я Даяна. Очите на сестра й бяха подпухнали и гневни.

— Не съм. Може би съвсем малко. — Елизабет погледна сестра си почти срамежливо. — Просто… — Замълча, но продължи да я оглежда.

Даяна също не откъсваше очи от нея, понеже не беше сигурна какво точно се опитва да й каже Елизабет. Одеве й се стори доволна, задето Хенри го няма. Очевидно чак сега се е почувствала засрамена. Престана да се притеснява, че някой може да е видял Хенри и раздразнението й, че Елизабет бе прекъснала вълшебния момент, се стопи. Бе почти загрижена за сестра си. Дори съжали заради тайните си желания.

— Просто… — Тя въздъхна, сякаш не успяваше да намери думи, с които да опише чувствата си, и отпусна рамене. Притисна лицето си с ръце все едно отново щеше да заплаче. — Сещаш ли се за картината на Вермеер, която татко ми подари?

Даяна направи гримаса.

— Той подари тази картина на мен. — Помнеше ясно историята й. Баща им я купил от галерия в Париж, когато госпожа Холанд била бременна за втори път и искал да бъде закачена в стаята на второто дете, но Елизабет впечатлила всички с разбирането, което проявила към композицията, затова господин Холанд решил да я сложи в стаята на Елизабет, докато Даяна навърши шестнайсет. Когато тя стана на шестнайсет, той вече беше починал и никой нямаше желание да обсъжда къде да е закачена картината. — Само че ти настоя да бъде в твоята стая — добави тя с горчивина.

— Така ли? — отвърна Елизабет с примирение, което подсказа на по-малката й сестра, че различно е запомнила нещата. Даяна сви рамене — за какво й трябваше да печели подобни разправии, след като красавецът, за когото бе сгодена сестра й, идваше нощем при нея. Елизабет си пое дълбоко въздух, за да не заплаче. — Вече няма никакво значение. — Просто исках… искам да кажа, стига да нямаш нищо против… — Тя отпусна рамене и покри лицето си с ръце.

— Остани да спиш тук, ако искаш — предложи Даяна и пристъпи към сестра си. Прегърна я и я притисна до себе си.

Помагаше на Елизабет да си свали роклята и се опита да не мисли за Хенри и за прекрасните мигове, когато той стоеше на прозореца й. Знаеше, че трябва да е безкрайно благодарна, задето не са ги хванали, особено сега, след като видя колко е разстроена сестра й от случилото се тази вечер.

Дори след като двете се отпуснаха една до друга, за пръв път, откакто бяха деца, на Даяна й се прииска отново да зърне единствения мъж в Ню Йорк, когото не можеше да има.