Ана Годбърсън
Лукс (27)

Двайсет и пета глава

„Организират се толкова много приеми, че непрекъснато се обсъжда един определен мъж, макар гостите да не го виждат достатъчно често. Става въпрос за мъжа, който помете испанците в Тихия океан — флотски адмирал Джордж Дюи.“

От първа страница на „Ню Йорк Импириъл“, петък, 29 септември 1899 г.

Даяна седеше в балната зала на хотел „Уолдорф-Астория“ и имаше чувството, че е погребана в най-пищно украсения мавзолей на света. Стените, таваните и дори подовете блестяха в божествени оттенъци на жълтото, а изобилието от огледала отразяваше всичко. От дванайсетметровия таван струеше светлина и къпеше лицата на гостите в топли, лъчисти отблясъци. Присъстваха обичайните гости — синовете и дъщерите на старите нюйоркски семейства се бяха смесили с новите милионери, всички облечени в черни фракове и поли от тюл и обсипан с пайети сатен — и военни от флота с еполети, препасали мечове. Даяна си помисли как с всеки изминал ден вижда все повече от света.

— Видя ли Агнес? — обърна се Пенелопи към Елизабет. Трите момичета се бяха настанили на едно от плюшените канапета покрай стените, вееха си с ветрила от истинска дантела и си почиваха между танците и кавалерите. Полите им — в лавандулово, розово и червено — се бяха разстлали по пода. Всеки път, когато вратата се отвореше, те се обръщаха да погледнат, да не би да влизаше Хенри, но нито една от тях не се притесни особено, че го нямаше. Даяна, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго, откакто получи бележката му вчера следобед, но ако дойдеше, трябваше през цялото време да наблюдава как танцува със сестра й.

— Агнес наистина отчаяно се нуждае от нова рокля — подхвърли тихо Елизабет и разсея Даяна от мислите за Хенри.

— И да танцува с войник! Всъщност, от нея ще излезе прекрасна войнишка съпруга.

— Недей да говориш така… не бива да ставаме лоши — зашепна Елизабет. Почувства се неловко, но Даяна забеляза, че е развеселена. Понякога имаше чувството, че в сърцето на сестра й се крият две отделни личности, които воюват една с друга за надмощие — закачливата и разумната.

— Аз бих се омъжила за войник — заяви весело Даяна. При тези думи си представи Хенри в униформа, изпънал гръб, спретнат и красив. — Тогава ще мога да обикалям по цял свят.

— Дай, ти и без това можеш да обикаляш по цял свят — напомни й Пенелопи.

Даяна се сети за забележката й от онзи ден, че не й трябвали други места освен Нюпорт и Ню Йорк, и реши, че представата на Пенелопи за света е твърде различна от нейната. Затвори уста и се отпусна на кадифените възглавници. Двойките пред тях се плъзгаха по лъскавия под, с едно око наблюдаваха партньорите си, а с другото не изпускаха нито едно от движенията на гостите.

— Видя ли вашия съсед Броуди Фиш? — продължи високо Пенелопи, за да надвика шумотевицата. — Не изглежда никак зле.

— Така е — съгласи се Елизабет. — Доста широки рамене има, нали?

— Някой ден, когато остарееш и се отегчиш от всичко, можеш да изкараш един флирт с него.

Елизабет притисна облечените си в ръкавица пръсти към бузите. Даяна очакваше точно такъв отклик от сестра си — възмущение и неразбиране — въпреки това я съжали, щом забеляза как се е изчервила. Протегна се и стисна ръката на сестра си.

— Лиз, всички знаем колко си добродетелна и не сме си помислили нищо лошо, задето харесваш раменете на Броуди Фиш. — Замълча и продължи да оглежда останалите, млади и стари, облечени в изискани дрехи и реши, че в сравнение с момчето, което бе завладяло мислите й, изглеждат съвсем обикновени. — Освен това, аз съм на същото мнение — добави Даяна.

— Просто никога… — започна Елизабет, но след това размисли и смени темата. — За какво според вас разговарят майките ни?

Трите момичета се обърнаха към строгите лица на госпожа Холанд и госпожа Хейс. Бяха седнали в другия край на залата, на златисто канапе, за да наблюдават гостите, и от време на време си шушукаха. Даяна помнеше, че едно време майка й дори не би помислила да посети госпожа Хейс, макар баща й да не таеше неприязън към бащата на Пенелопи, но онези дни бяха безвъзвратно отминали. Дори майка им не можеше повече да си позволява да вири нос, помисли доволна Даяна, докато група танцуващи се завъртяха пред по-възрастните жени.

— Госпожици Холанд, госпожице Хейс… — Даяна вдигна поглед към Теди Кътинг, докаран в черен фрак, който тъкмо се покланяше. Русата му коса бе сресана на една страна, а носът му бе изгорял на слънцето.

— Теди — усмихна се топло Елизабет.

— Здравейте, господин Кътинг — усмихна се резервирано Пенелопи.

Теди целуна ръцете и на трите. Даяна погледна над рамото му към другия край на залата. Майка й се сбогуваше с госпожа Хейс и вирнала брадичка, се придвижваше покрай стената. Даяна беше любопитна с кого ще продължи да говори, когато чу гласа на кавалера.

— Много ми се иска да танцувам и с трите, но ако не възразявате, тази вечер ще започна с най-младата. Даяна, може ли?

Даяна вдигна изненадано поглед. Теди беше един от приятелите на сестра й, но винаги се захласваше по Елизабет и дори не забелязваше съществуването й. Стори й се странно, че й се усмихва и протяга ръка към нея. Пое ръката му и с крайчеца на окото си забеляза майка й да разговаря с едър мъж, който й се стори познат.

— Хенри още ли го няма? — попита Теди, докато вървяха към дансинга. Даяна се опита да се усмихне, когато чу името, но след това забеляза, че Теди гледа към Елизабет и Пенелопи. Зачуди се дали има някаква причина, поради която бе поканил първо нея. Може пък Хенри да е споменал името й. Всички знаеха, че двамата са приятели открай време и бе напълно естествено да я обсъди с него и тъкмо затова я беше поканил.

— Никакъв го няма.

Ръцете на Теди едва я докосваха и за миг тя се запита дали не я възприема като момичето на Хенри. На Теди този вариант щеше да му хареса, защото тогава щеше да има шанс с Елизабет, в която очевидно бе влюбен.

Даяна опита да се съсредоточи в стъпките — не беше опитна танцьорка като сестра си, но се справяше доста прилично. Междувременно огледа по-добре мъжа, с когото разговаряше майка й, и се сети, че е Уилям Скунмейкър. Бе се привел, за да й прошепне нещо поверително, а лицето му бе придобило оттенък, който издаваше, че е побеснял. Замисли се какво ли му е на Хенри с такъв баща, когато Теди заговори отново.

— Елизабет ми се струва добре.

— Да — отвърна Даяна и се постара да не поглежда Теди със съжаление, защото той продължаваше да е лудо влюбен в сестра й. Обърнаха се и Даяна забеляза над рамото на Теди, че лицето на Елизабет е озарено от смях. С Пенелопи се държаха за ръце, закрили отворените си усти с дантелените ветрила. — Наистина е добре — потвърди. — Прелива от щастие, че Хенри го няма.

Това бе опит за шега и Теди се разсмя. В мига, в който изрече думите, девойката осъзна, че са истина. Интересно, помисли си и отново погледна към сестра си, съвършеното момиче, успяло да хване най-желания ерген в Ню Йорк, истински облекчено, че годеникът й го няма тази вечер.

— Днес следобед бяхме заедно на яхтата. Трябваше да го накарам да дойде с нас — обясни Теди. — Когато тръгнах, Хенри беше все още с онзи Бък — който очевидно се е превърнал в нещо като негова сянка, негов лакей — поклати глава Теди. — А пък Бък ме увери, че щял да се погрижи Хенри да дойде навреме. Очевидно не го е направил.

Даяна погледна кавалера си, загриженото му лице, позлатено от светлината, и се зачуди защо толкова се притеснява за приятеля си. Хенри можеше и сам да се грижи за себе си. Завъртяха се на дансинга и тя отново видя бащата на Хенри над раменете на мъжете и прическите на дамите.

— Има обаче един човек, който не е особено доволен, че Хенри не е дошъл навреме — подхвърли тя и посочи с брадичка майка си и господин Скунмейкър, който продължаваше да шушне на ухото на майка й, докато жестикулираше. Очевидно описваше какво ще направи с едрите си юмруци. Теди погледна натам и поклати тъжно глава.

— Не искам да говоря лошо за Бък, но той беше твърдо решен да си прекараме великолепно. — Теди въздъхна шумно и отново погледна към Елизабет. — Не всички ние, най-вече Хенри.

Даяна се усмихна отново, когато чу името. Теди непрекъснато го споменаваше, което й приличаше на доказателство, че знае за флирта им. Музиката спря неочаквано. С Теди се обърнаха към вратата с останалите гости. Викове „Браво!“ огласиха огромната зала.

Даяна се повдигна на пръсти да зърне мъжа, който влезе. Беше среден на ръст, с увиснали сиви мустаци, красива тъмносиня униформа с ширити и едри лъскави копчета, а на кръста му висеше дълга тънка сабя. Той вдигна ръка, когато се чуха викове „Адмирале“ и „Ура!“.

— Значи това е героят на Пасифика? — обади се Теди и заръкопляска заедно с останалите. Неколцина от гостите пред тях извадиха американски флагчета и замахаха с тях.

Даяна също заръкопляска. Всички станаха, за да аплодират флотския адмирал. Уилям Скунмейкър кимна на майка й и застана от дясната страна на адмирала. Лицето му бе все още алено, въпреки това се усмихна и замаха на тълпата, все едно също бе герой от войната.

Усмихна се и Даяна, но не защото бе близо до военно величие. Усмихна се, защото мъжът, който влезе, не беше Хенри. Дори да дойдеше и цяла вечер да танцуваше със сестра й, бе абсолютно сигурна, докато пляскаше с високо вдигнати ръце, че където и да бе в момента, той мислеше за нея.