Ана Годбърсън
Лукс (5)

Трета глава

„Не съм сигурен дали довечера ще успея да дойда на партито ти. Моля да ме извиниш, ако не се получи.

ХС“

— Игра на криеница. Просто прекалено съвършено за Лиз — заяви Пенелопи Хейс; думите й, както обикновено, напоени със завидно количество отрова.

— Е, поне не е забравила скромния си американски произход, докато се е шляела с франсетата — отвърна приятелят й Айзак Филипс Бък. — Поне не се е надула като останалите — изсумтя презрително той.

Пенелопи сви рамене с безразличие. Ако той искаше да хвали Елизабет Холанд, за която тя отдавна бе наясно, че е основната й съперница, следователно единствената й най-добра приятелка, която в момента обикаляше дансинга с размерите на игрище за поло с онази гнусна крастава жаба Пърсивал Кодингтън, тя нямаше нищо против. Вече се чувстваше великолепно, след като видя колко впечатлени останаха гостите от новата къща на семейството й и от размаха, с който бе организиран балът. И, разбира се, от нея.

Одеве имаше един противен момент, когато пристигна пратеник и донесе бележка. Беше се върнала от дома на семейство Холанд, където бе отишла, за да поздрави Елизабет със завръщането и да й се скара, че едва не бе изпуснала бала. Сърцето й се сви, когато прочете кратките думи, а след това я обзе ярост — сега вече можеше да си признае, — но пък не бе справедливо да си го изкарва на прислужниците, които я гласяха за бала. Не се страхуваше, че написалият бележката няма да дойде, за да почувства обичта му — нямаше момче, което да й устои — а че въпросният можеше да пропусне бала й. Та нали това бе най-подходящото място, на което той щеше да разбере, че тя е центърът на вселената, а като продължават да пазят връзката си в тайна, допускат огромна грешка?

Сега, докато наблюдаваше от мецанина балната зала на семейството си, тя усети как тялото й се стяга в червената рокля на танцьорка на фламенко — талията й бе едва четирийсет и шест сантиметра — и в същия момент я завладя увереност, че той ще дойде. Естествено, след като тази вечер се провеждаше балът на Ричмънд Хейс, точно сега семейството й щеше да се утвърди като най-видното и едва ли някой светски човек би си позволил да отиде другаде. Бе напълно убедена, че той ще пристигне съвсем скоро. Е, почти сигурна. Пенелопи отпусна самоуверено ръка на ханша, а с другата стискаше и отпускаше бележката в дланта си.

— Виж я ти тази Елизабет на каква префърцунена дама се прави — подметна Пенелопи. Десетките фини гривни от жълто злато на ръцете й издрънчаха.

Айзак се изправи и отпусна ръце на кръглото си шкембе, което не се забелязваше под костюма на клоун.

— Според мен се опитва да се държи далече от зловонния дъх на Пърсивал.

Двамата се разсмяха, както винаги: със затворени уста, през носа. Пенелопи и Елизабет не се сприятелиха истински, докато не попаднаха при една и съща частна учителка французойка. (По-късно Пенелопи бе научила, че това било замислено от господин Холанд, за да ядоса госпожа Холанд, и никога не забрави обидата.) Той бе очарователен слаб и строен господин, когото Елизабет обичаше да смущава, като го разпитваше за разликата между decolletage и decollete. Бе наистина комично, докъде бе готова да стигне Елизабет навремето, за да докаже, че е изискана млада дама. Пенелопи никога не се притесняваше чак толкова, най-малко я интересуваше дали ще гледат на нея като на дама.

Това бе добре, понеже Пенелопи нямаше нищо общо с дамите, поне от гледна точка на старите холандски семейства, от каквото произлизаше майката на Елизабет, която, макар да нямаше високо мнение за семейство Хейс, се наслаждаваше на бала. А пък балната зала, мислеше си Пенелопи, бе доста по-просторна и блестяща, отколкото на семейство Холанд. То живееше в стара и доста семпла къща в Грамърси Парк, с безлична кафява фасада, стаите една до друга в редици. Още повече тази част от града вече не беше на мода.

На Пенелопи евентуално би й дожаляло, задето Лиз живее на онова никакво място, докато семейство Хейс са се преместили в центъра, на Пето Авеню, където се издигат чудесни нови резиденции, само че напълно бе наясно как майката на Лиз не спира да разправя колко измислено семейство били Хейс. Много неприятно. Да, наистина богатството им бе натрупано, когато дядото на Пенелопи, Огдън Хазмат — младши, се отказал от скромното си шивашко ателие в Мериленд и започнал да продава памучни одеяла на армията на цената на вълнени. Дядо й се преместил в Ню Йорк, сменил името си и купил къща на площад „Уошингтън“ от разореното семейство Райнландър, а сетне се устремили към нюйоркското общество.

Сега вече бяха обърнали гръб завинаги на площад „Уошингтън“, за да се преместят в единствената къща в Ню Йорк с три асансьора и плувен басейн. Бяха извоювали своето място и къщата го доказваше. Каква ти къща, беше истинско palazzo, както повтаряше непрекъснато майка й.

— Добре се справи тази вечер, Бък — рече Пенелопи и пълните й устни се разтегнаха в доволна усмивка. Когато я обсъждаха, често й се подиграваха, защото цялата й красота била в устните, но злобните клюкарки грешаха. Устните на Пенелопи бяха не по-малко забележителни от очите — огромни, сини, способни да заблестят както напълно невинно, така и от презрително високомерие.

— Единствено заради теб — отвърна той носово, в опит да имитира британски акцент. Айзак бе маниак на тема Англия и напоследък манията му се беше прехвърлила върху говора.

Айзак не бе приет с кой знае каква готовност от клана Бък: налагаше му се да работи, за да изкарва пари, затова се превръщаше в дясната ръка на домакини като госпожа Хейс. Винаги знаеше откъде да купи най-свежите цветя, къде да открие красиви млади мъже, които нямат нищо против да танцуват, с които се прекарва добре, макар да не бяха подходящи партии за брак. Освен това знаеше как да се разкрещи на готвачите, та да опекат месото точно както трябва. Крясъците му съвсем не бяха приятни, затова пък баловете и партитата му нямаха равни.

— Държа да отбележа — продължи провлачено той, — че тази вечер всички изглеждат великолепно. Не е било напразно. Погледни само бижутата. Можем да купим цял Манхатън с тези бижута.

— Можем — съгласи се Пенелопи, — но така и не успях да разбера защо хората лепват купища дрънкулки на парче гола кожа.

— А говориш за Агнес, а тя няма почти никакви дрънкулки. Май тази вечер се опитва да се направи на Ани Оукли^[1] и ако попитаме шивачката й, положително ще потвърди, че тези парцали са от велур.

— Да, да. Наясно си, че Агнес няма шивачка, Бърки — подсмихна се Пенелопи. — А пък Еймос Врийуолд май е матадор. Господи. — Тя се обърна към приятеля си, извила високо едната си черна вежда.

— Стига де. Не всеки мъж може да запази достойнството си, когато се натъпче в чорапогащник.

— Я виж, Теди Кътинг! — Пенелопи забрави обсъждането на костюмите. Теди, с русата коса, искрящи сини очи и корабната империя, която бе наследил, бе момчето, с което Пенелопи флиртуваше на всички балове, откакто преди две години я представиха в обществото. Теди беше влюбен в Елизабет Холанд и тъкмо затова Пенелопи винаги танцуваше с него. Остана да наблюдава как момичетата с бухналите колосани поли и буфан ръкави се скупчват около Теди, който се поклони галантно и започна да целува наред ръцете им.

— Теди изглежда страхотно. — Айзак стисна брадичката си с едната ръка. — Избрал е да бъде френски придворен, както всички останали, но поне на него му стои изключително добре.

— Достатъчно добре — отвърна небрежно Пенелопи, защото където и да отидеше Тони, обикновено го следваше някой още по-подходящ за съпруг, още по-изгодна партия. Тя щракна с пръсти на преминаващ сервитьор, смачка на топка бележката, получена по-рано, и я пусна в празната си чаша от шампанско. Остави чашата на подноса, без да поглежда слугата, и взе нови две чаши.

Тъкмо тогава Хенри Скунмейкър влезе през арковидния вход в далечния край на балната зала и целият останал свят изгуби блясъка си. Пенелопи остана изправена, въпреки че сърцето й се разтуптя, а тя тръпнеше от нетърпение. Дори сред забележително богатите Хенри Скунмейкър бе колкото красив, толкова и неуловим и недостижим. Застана до приятеля си Теди и Пенелопи обърна очи, когато и той се включи в целуването на ръце.

Хенри винаги бе в добро настроение и добро здраве, което отчасти се дължеше на слабостта му към спортовете на открито и отчасти на алкохола, с който се наливаше. Сега беше в другия край на най-голямата частна бална зала в Ню Йорк, но личеше, че загорялата му кожа е безупречна. Имаше рамене като на генерал и скулите на роден аристократ, а пък устата му почти винаги бе изкривена подигравателно. Също като Елизабет Холанд, Хенри бе наследник на едно от най-известните семейства в Ню Йорк, но за разлика от нея не се интересуваше от доброто държание.

— Тези момичета се излагат — заяви Пенелопи за братовчедките и приятелките си. Прокара пръсти по гладката си тъмна коса, разделена на път по средата и прибрана на нисък кок така, че да подчертае съвършения овал на лицето й. Фини гребенчета от сребърен филигран придържаха по-късите кичури отстрани. — Отивам да спася нашия приятел — добави тя, все едно мисълта й бе хрумнала току-що.

Събра с една ръка метрите червена коприна, която скриваше краката й, и тръгна към мраморното стълбище.

— Бъки! — провикна се, след като слезе няколко стъпала. Обърна се, срещна погледа му и заяви убедено. — Ще се омъжа за него.

Айзак вдигна тънката висока чаша шампанско и Пенелопи грейна. Нямаше начин да се провали, след като разчиташе на опитен човек като АПБ. Пенелопи отново тръгна надолу по стълбите и след малко се озова насред балната зала. Възцари се почтително мълчание, когато гостите се извърнаха към нея. Сред белия сатен и напудрени перуки червената й рокля я открояваше повече от обикновено. Тя разбута групата момичета, които бе нарекла кръгли глупачки, и след няколко секунди застана задъхана пред Хенри Скунмейкър.

— Кой те пусна? — посрещна го тя без усмивка. Подпря юмрук на ханша и златните гривни издрънчаха. — Не си в костюм. На поканата ясно бе записано, че това е маскен бал.

Хенри се обърна развеселен към нея, без дори да се престори на смутен, докато оглеждаше черния си фрак и панталони.

— Да не би да съм съгрешил, госпожице Хейс? Напоследък все не ми остава време да си чета пощата, но едно птиченце ми каза, че тази вечер у вас има бал и…

Сред жените в Ню Йорк се мълвеше, че Хенри винаги предплащал на оркестъра, защото твърде често се случвало да започнат валс тъкмо в момента, когато той имал нужда да прекъсне някой разговор. Сега оркестърът засвири и Хенри кимна леко към Пенелопи. Тя не успя да се въздържи и крайчето на устата й потръпна в някакво подобие на усмивка. Той не откъсваше напрегнатия си поглед от нея, докато двамата танцуваха.

За момент множеството гости останаха като хипнотизирани от лекотата, с която се движеха и двамата. Пенелопи умееше да събужда ревността на хората, а братовчедките и приятелките й не умееха да преглъщат същата тази ревност. Скоро други, по-обикновени двойки, също затанцуваха и мраморният под бе скрит от разветите поли на момичетата и черните обувки на партньорите им.

Мнозина не намираха сили да откъснат очи от танцьорката на фламенко и франтът в черен костюм. Пенелопи знаеше, че всички я наблюдават, затова заговори тихо.

— Защо ми изпрати бележката? — попита и леко наведе глава.

— Обичам да те дразня — отвърна той. — Така знам, че ще се зарадваш, когато ме видиш.

Пенелопи се замисли за миг над думите му, но нещо в живите му кафяви очи й подсказа, че той лъже.

— Бил си другаде, преди да дойдеш тук, нали?

— Това пък откъде го измисли? — отвърна той развеселен. — Цял ден очаквам с нетърпение бала.

— Добър лъжец си — не се въздържа девойката. — Знаех, че няма да устоиш и ще дойдеш.

Хенри я погледна безгрижно и не отговори. Притисна кръста й с ръка, после отпусна пръсти по-ниско и двамата продължиха танца сред останалите двойки. В момента й се стори, че са двойка, а останалите нещастни, обикновени момичета вече ронят сълзи в кърпичките си, защото са наясно, че Хенри Уилям Скунмейкър ще се ожени в най-скоро време. Музиката свиреше тържествено, сякаш мелодията бе посветена на нея. Можеше да танцува цяла вечност. Щеше да танцува, ако едрият баща на Хенри, с рошави бакенбарди не го бе изтеглил от дансинга.

— Извинете ме, госпожице Хейс — започна старият господин Скунмейкър със спокоен глас, в който нямаше и следа от съжаление. Танцуващите продължаваха да се въртят, но Пенелопи се почувства като вкаменена сред тях, победата й смразена от огромния противен баща на очарователния й любим. Усети как всеки момент ще избухне, но за своя изненада успя да се овладее. Останалите на дансинга се преструваха, че не забелязват какво става, но тя знаеше, че се преструват. Пенелопи се запита дали и Елизабет я наблюдава. Много й се искаше да разкрие тайната си връзка пред приятелката си и да представи всичко особено драматично, но настоящата случка не й помогна с нищо. — Налага се да ви отнема Хенри до края на вечерта. Спешно е и за съжаление си тръгваме незабавно.

Инстинктът накара Пенелопи да се усмихне, макар да не помнеше някога да се е чувствала по-нещастна. Кимна.

— Разбира се — отвърна. Остана в средата на грандиозната зала, загледана след бъдещия си съпруг, който изчезна сред множеството гости. Пенелопи разбираше, че за нея балът е приключил.