Ана Годбърсън
Лукс (45)

Четирийсет и трета глава

„Виждаме греховете си, отразени навсякъде: в бледите лица на близките ни, в клоните, които почукват по прозорците, в странното движение на предметите от ежедневието. Може би това са посланията на Господ или халюцинации, но дори да е така, не бива да ги пренебрегваме.“

Преподобният Нийдълхаус, Събрани проповеди, 1896 г.

Даяна крачеше в стаята си и се чудеше какво да прави с цилиндъра, когато писък от долния етаж я изтръгна от шока. Ужас скова сърцето й. Снощи излезе от къщата, убедена, че е невъзможно да я хванат — напоследък никой не й обръщаше внимание, а имаше и чувството, че преживяването е извън времето, приключило толкова ненадейно, колкото и бе започнало. Само дето виковете, разнесли се от долния етаж, бяха в израз на мъка, гняв, недоумение или на комбинация от трите.

Даяна погледна цилиндъра в средата на леглото. Опитваше се да измисли обяснение за поведението си, когато нов вик — този път приличаше на стенание — се разнесе от първия етаж.

Даяна хвърли цилиндъра под леглото и се обърна към гардероба. Всички рокли, които бе разхвърляла снощи, си бяха на мястото. Бе твърде късно да се преоблича, затова се погледна набързо в огледалото. Не изглеждаше различна след нощта, прекарана с Хенри, макар да се чувстваше доста по-стара. Стенанията започнаха отново и на нея не й оставаше друг избор, освен да се втурне по стълбите, прескачаше стъпалата, готова да посрещне обвиненията и да направи признания.

Даяна връхлетя в хола и първо се натъкна на Пенелопи Хейс: тъмната й коса неестествено сплескана, несресана, а от червената й рокля се стичаше вода по любимия персийски килим на Луиза Холанд. Беше мокра, говореше несвързано и от време на време надаваше нечленоразделни викове.

— Добре че си тук — рече леля Едит, застана до Даяна и я прегърна.

— Как е възможно да спиш толкова до късно в ден като днешния? — добави майка й и притисна главата на Даяна към гърдите си. — Това е най-голямото нещастие, сполитало някога семейство Холанд.

— Какво става? — прошепна Даяна. Нямаше сили да говори по-високо. Погледна към Пенелопи, която неочаквано бе утихнала.

— Не мога да го понеса — призна майка й.

— Ужасно е — добави леля Едит.

В хола се втурна Клер.

— Намерих полицай на улицата — обяви тя истерично, — каза, че ще отиде в полицията и ще докладва на началника си. Госпожо Холанд, имате ли нужда от солите?

— Да, Клер, донеси ги, донеси и вода.

Трите жени от семейство Холанд се скупчиха на най-близкото канапе и седнаха. Даяна едва сега разбра, че суматохата няма нищо общо със снощната й среща. Беше се случило нещо много по-лошо. Погледна отново към Пенелопи, чието изражение издаваше, че е била свидетелка на трагично събитие.

— Какво става? — повтори Даяна. Сърцето й биеше невероятно силно и й се струваше, че в хола цари тишина. И майка й, и леля й бяха пребледнели и изтощени от плач. Стиснаха ръцете си над скута на Даяна.

— Сестра ти… — започна неуверено леля Едит. — Тя… вече не с нас, Даяна.

— Не е с нас ли? — прошепна недоумяващо Даяна. — Къде е? — Едва сега осмисли подробностите: цилиндърът, оставен по средата на оправеното легло. Бе знак от Елизабет. С всяка секунда всичко се изясняваше. Усети да й се завива свят и да й прилошава.

— Случи се сутринта — заразказва Пенелопи, неочаквано възвърнала обичайния си тон. Пристъпи самоуверено напред и приседна на малката копринена лежанка пред Даяна и семейството й. Даяна не можеше да търпи нито звуците, нито цветовете и забелязваше всяка капка вода, която се стичаше от Пенелопи. — Елизабет дойде при мен рано сутринта. Заедно щяхме да ходим при шивача. — Пенелопи изговаряше думите внимателно, сякаш обмисляше какво да каже и се опитваше да си наложи да не заплаче. — Беше много неспокойна заради сватбата. Едва сега осъзнаваше, че след събота нещата ще се променят. Реших, че ще ни се отрази добре да се поразходим покрай реката, ще се успокои. Исках да й дам възможност да говори открито, затова седнах на капрата. Просто исках да се почувства по-добре. Мислех, че така всичко ще се оправи. Поне така й казах.

Пенелопи заговори още по-бавно и Даяна обърна очи към майка си в очакване тя да доразкаже. Преди дори да отвори уста, Пенелопи продължи:

— Някакъв непознат беше застанал отстрани. Конете се подплашиха и… и… не успях да ги овладея! Не можах… о… о, о, о.

— Била изхвърлена — довърши разсеяно госпожа Холанд. — Паднала е в реката. Конете препуснали и теглили каретата с Пенелопи пресечки наред, докато най-сетне успяла да ги успокои, а когато се върнала, от Елизабет нямало и следа.

— Новият ми файтон — продължи Пенелопи, сякаш си говореше сама, — толкова е бърз, толкова висок! — обясни и нещо в гласа й накара Даяна да си помисли, че момичето се хвали. — Все още не мога да осъзная какво се случи. Оглеждах водата с надеждата да я зърна. Беше толкова студено, че премръзнах до кости.

Даяна не можеше да повярва, но онова, което бе заварила горе, й нашепваше, че трябва да повярва. Беше сигурна: Елизабет е влизала в стаята й и е прибрала дрехите. Положително бе разбрала откъде е цилиндърът и след като не я е открила снощи, се е сетила къде е.

— Как е възможно сестра ми да е била хвърлена, а Пенелопи да е останала в каретата? — попита Даяна. Не искаше да задава подобни въпроси, но се налагаше. Притисна я непоносимо чувство на вина и усети кръста, който Хенри й беше подарил, да се впива в кожата й и да й напомня какво бе сторила. Сестра й беше мъртва и вината беше нейна. Вдигна поглед към Пенелопи, която я наблюдаваше шокирана. — Искам да кажа… — продължи Даяна тихо, — нали не мислиш, че се е хвърлила? Не го е направила нарочно, нали?

Даяна усети как леля й и майка й се отдръпнаха от нея и в стаята се възцари мълчание.

Стори й се, че забеляза по лицето на Пенелопи да пробягва интерес, който изчезна толкова бързо, колкото се беше появил, заменен от отчаяние.

— Всички сме потресени — рече леля Едит. — Знам, че иначе не би изрекла подобни думи.

— Даяна, моментът е ужасен и е ясно, че не съзнаваш какво говориш. Не бива, не можеш да изричаш подобни неща. — Майка й се опитваше да се сдържа, лицето й приличаше на маска, очите й изглеждаха мътни, изобщо не трепваше. — Иди си в стаята. Трябва да си починеш. Повече не говори подобни неща — не бива — някой може да ги изтълкува неправилно.

Даяна остана доволна, задето я отпращат. Излезе в коридора, без да се обърне назад. Сърцето й бе натежало от мъка, все едно всеки момент щеше да се подпали или разпадне. Мисълта да остане сред хората, които бяха убедени, че е невинна, й се струваше непоносима. Може би Елизабет бе обичала Хенри по свой начин. Може да се е разстроила, когато е научила тайната на сестра си и е решила да се нарани сама. Сигурно Елизабет е била убедена, че целият й свят се преобръща и е преценила, че студената прегръдка на река Хъдсън е по-приятна от света, в който семейство Холанд са бедни, в брака й няма любов, а малката й сестра прекарваше нощите си с бъдещия й съпруг.

Даяна влезе в стаята си и взе цилиндъра на Хенри. Вчера бе постъпила необмислено, резултатът бе ужасен и щеше да я измъчва завинаги. Отпусна се на оправеното легло, захлупи лице с цилиндъра и се предаде на сълзите и риданията, които разтърсиха тялото й.