Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (111)

110

Алекс Райт чакаше на пристанището, когато „Валери“ навлезе в Сан Блас във вторник сутринта. Беше осем часа. Той беше напуснал Ню Йорк предната вечер, отправяйки се към летището направо от офиса на Сюзън Чандлър. Питаше се дали Дон Ричардс, който й се беше обадил с молба да го изчака, най-накрая се беше отказал. Алекс беше изгасил всички лампи на излизане, така че Ричардс вероятно беше приел, че тя не го е изчакала. По всяка вероятност секретарката щеше да намери тялото й след около час.

Много от пасажерите на „Валери“ стояха на палубата.

„Има някаква магия в това, да си на борда на кораб, който влиза в пристанище“ — помисли си той. Въпреки че беше символично, защото всяко ново пристанище означаваше край на нечие пътуване.

Това щеше да бъде последният воаяж за Дий. Тя беше неговата последна самотна дама. И после щеше да отпътува за Русия. Ето къде щеше да го застигне вестта за трагичната смърт на двете сестри, които бяха негови гости на приема в събота вечерта. Сюзън му беше казала, че можели да го разпознаят на някоя от снимките от пътешествието на Реджайна. Беше възможно. Но на това пътуване изглеждаше съвсем различно. Дали някой щеше да го разпознае наистина? Едва ли, реши той убедено.

Забеляза Дий на палубата. Тя се усмихваше и му махаше. Или може би го посочваше!

Внезапно осъзна, че няколко мъже бяха застанали от двете му страни. После чу тих дълбок глас, който изрече:

— Вие сте арестуван, господин Райт. Моля, последвайте ни без излишен шум.

Алекс Райт потисна изненадата си и сви рамене. После се извърна, за да тръгне. С горчива ирония си даде сметка, че това се оказа краят на собственото му пътуване.

Дон Ричардс изчака във фоайето на болницата, докато Сюзън беше на посещение при Джейн Клозън. Тази сутрин тя лежеше в леглото с единствена възглавница под главата. Ръцете й бяха скръстени върху завивката. Щорите бяха спуснати. Въпреки полумрака в стаята тя веднага забеляза синината върху слепоочието на Сюзън и попита:

— Какво се е случило, Сюзън?

— О, дреболия. Ударих се лошо, нищо повече.

Сюзън почувства как в очите й напират сълзи, когато се наведе да целуне Джейн Клозън по бузата.

— Колко се привързах към вас — каза й Джейн Клозън. — Сюзън, мисля, че утре няма да бъда тук, но поне вчера успях да се погрижа за фондацията. Добри и надеждни хора ще контролират дейността й от мое име. Чухте ли за Дъглас?

— Да. Не бях сигурна дали вие знаете.

— Съжалявам за него. Можеше да постигне толкова много. И освен това се безпокоя за майка му. Той й е единствен син.

— Госпожо Клозън, не е лесно да ви го кажа, но мисля, че ще искате да го знаете. Мъжът, отнел живота на Реджайна и поне на още петима души, е арестуван. Има неоспорими доказателства за вината му. И вие изиграхте съществена роля за разкриването на тези убийства.

Сюзън видя как тялото на умиращата жена потръпна конвулсивно.

— Радвам се… Каза ли нещо за Реджайна? Имам предвид… Питам се дали е била много уплашена.

„Вероятно е била ужасена — помисли си Сюзън. — Аз поне бях, със сигурност.“

— Надявам се, че не — изрече тя гласно.

Джейн Клозън вдигна поглед към нея.

— Сюзън, единственото, което има значение сега, е, че скоро ще бъда при нея. Сбогом, мила моя, и ви благодаря за човечността.

Докато слизаше надолу с асансьора, Сюзън мислено се върна към събитията от предишната седмица.

„Възможно ли е да е минало толкова малко време? — запита се тя. — Наистина ли само преди девет дена се запознах с Джейн Клозън?“

Помисли си за Каролин Уелс и нейния съпруг Джъстин. Беше разговаряла с него тази сутрин. Каролин беше излязла от кома и лекарите прогнозираха пълно, макар и продължително възстановяване. Сюзън беше започнала да му се извинява; в края на краищата, нали ако не беше повдигнала въпроса за тайнственото изчезване на Реджайна Клозън, всички тези ужасни неща нямаше да се случат нито с него, нито с Каролин. Но Джъстин настоя, че независимо от мъчителната тревога през последната седмица, всичко, което се бе случило, имаше своя дълбок смисъл. Той възнамеряваше да възобнови сеансите си при доктор Ричардс и се надяваше, че щом преодолее болезнената си ревност, страхът, който караше Каролин да бъде толкова потайна, вече нямаше да бъде част от техния съвместен живот.

„Освен това — беше казал Джъстин през смях, — нямаше да преживея огромното удоволствие да гледам как капитан Ший, объркан и смутен, непохватно поднася своите извинения. Той наистина беше убеден, че аз съм убиецът.“

„Поне те двамата с Каролин ще бъдат добре — помисли си Сюзън. — Но не и бедната Тифани Смит, нито другите двама души, чиято смърт бе пряко свързана със случая — Хилда Джонсън и Абдул Парки.“ Тя си напомни, че през седмицата трябва да посети магазина на Нат Смол на Макдугъл Стрийт и да го уведоми, че убиецът на неговия приятел е заловен.

Всичко беше започнало толкова безобидно. Намеренията на Сюзън бяха просто да повдигне въпроса за това как самотни, нищо неподозиращи жени, въпреки своята интелигентност и очевидна изисканост, могат да бъдат подмамени в съмнителни, а понякога и фатални връзки с мъже, които са ги избрали за свои жертви. Темата беше страхотна и стана основа на няколко оживени предавания.

„И повод за три убийства“ — добави мислено тя. После се запита: „Ще се страхувам ли да правя подобни предавания и в бъдеще? Надявам се, че не. В крайна сметка един сериен убиец беше заловен; кой знае още колко души щеше да убие — освен мен и Дий — ако не го бяха хванали?“

Освен това се бяха случили и няколко хубави неща. Сближи се с Джейн Клозън и й предложи някаква утеха. И се запозна с Дон Ричардс.

„Странна птица — каза си тя, — психиатър, който съзнателно се е лишил от помощта, която самият той предлага ежедневно, и който все пак накрая е събрал сили да се изправи срещу собствените си демони.“

„Можех да лежа там, докато ми изтече кръвта, ако бях останала цяла нощ“ — помисли си тя с болезнена гримаса заради шевовете, направени на раменете и гърба й.

Когато Дон се беше озовал пред кабинета й и го намери заключен, някакъв инстинкт го подтикна да накара охраната да отключи и да провери помещенията заедно с него.

„През целия си живот не съм се радвала толкова да видя някого“ — каза си тя. А когато бе разтворил найлоновия чувал и я беше вдигнал на ръце, на лицето му беше изписано облекчение и безкрайна нежност.

Когато Сюзън излезе от асансьора, Дон Ричардс стана и тръгна към нея. За миг двамата се спряха, вперили поглед един в друг. После тя се усмихна, а той я прегърна.