Включено в книгата
Оригинално заглавие
Standoff, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 50 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Бягство

ИК „Коала“, София, 2000

ISBN: 954–530–067–1


Глава 1

— Току-що чух новините, по радиото в колата.

Тийл Маккой започна този телефонен разговор без излишни предисловия. Щом Гъли произнесе „ало“, тя направо атакува. Нямаше нужда от увод. По всяка вероятност бе очаквал тя да му се обади.

Но той все пак се направи, че не разбира.

— Ти ли си, Тийл? Как върви почивката? Почивката й официално беше започнала гази сутрин, когато напусна Далас и се отправи на запад по междущатската магистрала номер 20. Кара по нея чак до Абилийн, където спря да посети чичо си, който вече пет години живееше там в старчески дом. В спомените й чичо Пийт беше висок, едър мъж с непочтително чувство за хумор, който правеше чудни печени ребра и можеше да изрита топката далеч извън пределите на парка.

Днес двамата бяха обядвали рибено филе с консервиран английски грах и бяха изгледали един епизод от „Пътеводна светлина“. Тя го бе запитала дали може да направи нещо за него, например да напише писмо или да му купи списание. Той й се бе усмихнал тъжно, бе й благодарил, че е дошла, а после се бе приготвил за следобедния си сън и бе оставил на санитаря да му подпъхне одеялото под дюшека — също като на дете.

Излизайки от старческия дом, Тийл с благодарност бе вдъхнала палещия, скърцащ западнотексаски въздух с надеждата да изхвърли от дробовете си мириса на старост и примирение, с който бе пропит приютът. Облекчена остави зад гърба си семейното задължение, но се почувства виновна заради това облекчение. С усилие на волята отхвърли от себе си отчаянието и си напомни, че е тръгнала на почивка.

Лятото дори още не бе официално настъпило, но беше непривично топло за май. В старческия дом нямаше сянка, под която да паркира, затова колата й така се бе сгорещила отвътре, че можеше да пече сладкиши на таблото. Включи радиото, усили го до краен предел и намери станция, която не предаваше кънтри.

„Ще си прекарам чудесно. Почивката ще ми се отрази много хубаво. Ще се почувствам много по-добре, задето съм си я позволила.“ Повтаряше мислено тези думи като мантра, опитвайки се сама да се убеди в правотата им. Беше взела тази отпуска така, както се взема противно на вкус очистително.

От горещината магистралата изглеждаше като накъдрена и това вълнообразно движение я приспиваше. Караше, без да мисли. Умът й се зарея нанякъде. Тийл едва долавяше долитащата от радиото музика.

Но когато дочу новините, подскочи като бодната на седалката. Веднага всичко запрепуска лудо — колата, пулсът й, мислите й.

На момента измъкна клетъчния телефон от огромната си кожена раница и набра директния номер на Гъли. Отклонявайки всякакви ненужни приказки, каза:

— Дай ми основните данни.

— Какво предават по радиото?

— Днес сутринта един гимназист във форт Уърт е отвлякъл дъщерята на Ръсел Денди.

— Това е основното — каза Гъли.

— Може и да е основното, но аз искам подробности.

— Ти си в отпуска, Тийл, забрави ли?

— Връщам се. В следващото предаване ще направя извънредно включване — тя хвърли поглед към часовника на таблото. — Ще бъда на летището към…

— Чакай, задръж малко. Къде точно се намираш?

— На около петдесет мили на запад от Абилийн.

— Хмм.

— Какво има, Гъли?

Дланите й овлажняха. Почувства познатото трепване в стомаха, което се появяваше само когато бе по следите на някоя гореща история. Не можеше да сбърка този неповторим прилив на адреналин.

— Отиваш към Ейнджъл файър, нали?

— Точно така.

— Североизточната част на Ню Мексико… Да, точно там е — явно бе разгънал пред себе си някаква пътна карта, докато говореше с нея. — Не, няма значение. Ти не искаш тази мисия, Тийл. Ще те отклони от пътя ти.

Дразнеше я и тя знаеше, че нарочно я дразни, но в този момент нямаше нищо против. Искаше да се добере до тази история. Отвличането на дъщерята на Ръсел Денди беше голяма новина и обещаваше да стане още по-голяма, преди цялата работа да приключи.

— Не възразявам да направя едно отклонение. Кажи ми накъде да карам.

— Добре — склони той, — но само ако си сигурна.

— Сигурна съм.

— Хубаво тогава. Не особено далече по пътя ти следва отклонение към щатска магистрала 208. Тръгни на юг към Сант Анджело. В южната част на Сант Анджело ще пресечеш…

— Гъли, с колко приблизително ще се отклоня от пътя си?

— Мислех, че не те интересува.

— Така е. Просто искам да знам. Горе-долу.

— Добре, да видя. Ами… около триста мили.

— От Ейнджъл файър? — запита тя неуверено.

— Оттам, където си сега. Без да се смята останалият път до Ейнджъл файър.

— Пътешествие от триста мили?

— Само в едната посока.

Тя изпусна една дълга въздишка, но се погрижи той да не чуе.

— Казваш магистрала 208 на юг до Сант Анджело, а после?

Подпря волана с коляно, държейки телефона в лявата ръка, а с дясната започна да записва. Колата намали скоростта си, но мозъкът й заработи на бързи обороти. Журналистическата тръпка имаше несравнимо по-висок октан от бензина в цилиндрите. Мислите за дълги приятни вечери, прекарани в люлеещ се стол на верандата, отстъпиха пред фонограмите и интервютата.

Всичко това обаче още не беше реалност. Липсваха й съществени факти. Когато запита за тях, Гъли, дяволите да го вземат, се направи на ударен.

— Не сега, Тийл. Затънал съм в работа до гуша, а ти имаш още много мили път. Докато стигнеш там, където отиваш, ще разполагам с много повече информация.

Обезпокоена и извънредно ядосана, задето така се скъпи на подробностите, тя запита:

— Добре де, как се казва градът?

— Хера.

 

 

Магистралите бяха прави като стрела, обградени от двете страни с безкрайни прерии, по които тук-там се забелязваха стада добитък, преживящи по напояваните пасища. Безоблачният хоризонт очертаваше силуетите на петролните кули. От време на време по някой изсъхнал пустинен бурен се изтърколваше на пътя пред колата. След като отмина Сант Анджело, но пътя насреща й почти не се мяркаха други коли.

„Странно, помисли Тийл, как се развиват нещата, докато човек пътува.“

В други обстоятелства тя щеше да вземе самолета до Ню Мексико. Но преди няколко дни реши да иде дотам с кола, не само за да посети чичо Пийт по пътя, но и да настрои ума си на отпускарска вълна. Дългото шофиране по пътищата щеше да й даде време да се освободи от напрежението, да се разкърши, да положи началото на почивката и релаксацията още, преди да е стигнала до планинския курорт, та когато стигне там, вече да е във ваканционно настроение.

У дома в Далас тя се движеше със скоростта на светкавица, винаги забързана, винаги гонейки крайни срокове. Тази сутрин, след като стигна западния край на форт Уърт и остави зад гърба си градската бъркотия, когато почивката се превърна в действителност, тя започна да предвкусва идиличните дни, които я очакваха. Беше се размечтала за прозрачни ромолящи потоци, свеж въздух и лениви утрини пред чаша кафе и забавно четиво.

Нямаше да има график, който да спазва, само часове за мързелуване, а този факт сам по себе си представляваше добродетел. Тийл Маккой изобщо не беше от хората, които ще се заемат показно да скучаят. Вече три пъти отлагаше тази почивка.

— Или ги взимай, или ги губиш — каза й Гъли за почивните дни, които беше насъбрала.

Беше й прочел дълга лекция как забележимо ще подобри не само работоспособността, а и изобщо здравословното си състояние, след като си даде подобаващ отдих. Тъкмо той, човекът, който беше вземал пренебрежимо количество отпуски за последните четиридесет и няколко години — като се брои и седмицата, през която му махнаха жлъчния мехур.

Когато му го напомни, той се намръщи.

— Точно така. Да не искаш да станеш такова грозно, сбръчкано, покъртително изкопаемо като мене? — и хвана бика за рогата. — Почивката няма да пропилее шансовете ти. Като си дойдеш, пак ще има работа, колкото искаш.

Не й убягна скритото значение на тази забележка. Ядосана, че така лесно е разгадал защо в действителност толкова се колебае дали да отиде в отпуска, независимо за колко време, тя неохотно се съгласи да си почине една седмица. Направи резервация, насрочи пътуването. Във всеки план обаче трябва да има и някакъв подвижен елемент.

Е, подвижният елемент беше налице — съобщението, че дъщерята на Ръсел Денди била отвлечена.

 

 

Тийл държеше лепкавата слушалка на телефонния автомат с върховете на палеца и показалеца, хванала само толкова от повърхността му, колкото беше абсолютно наложително.

— Добре, Гъли, пристигнах. Е, не съвсем. Всъщност се загубих.

Той се изкикоти.

— Толкова ли си развълнувана, че не можеш да гледаш къде караш, а?

— Е, не съм пропуснала някакъв кой знае колко вълнуващ град. Ти сам каза, няма го отбелязан на повечето карти.

Чувството й за хумор се беше загубило заедно с усещанията в задните части. Вече от часове усещаше задника си съвсем схванат от седенето. Преди да говори с Гъли, беше спряла само веднъж, и то заради неотложна нужда. Беше гладна, жадна, уморена, схваната, изтръпнала и изобщо страшно отпаднала, защото часове наред, през по-голямата част от пътуването, бе карала срещу залязващото слънце. Радиото на колата беше загряло, понеже работеше непрекъснато. Един душ щеше да й дойде като истинско спасение.

Въпросът на Гъли изобщо не повдигна духа й:

— Как успя да се заблудиш?

— След като слънцето залезе, изгубих посоката. Откъдето и да погледнеш, виждаш все едно и също наоколо. Още повече пък в тъмното. Обаждам се от един магазин в град с около осемстотин двайсет и трима жители, както пише на табелката в началото му, и мисля, че търговската камара е надула цифрата в тяхна полза. Това е единствената осветена сграда на мили наоколо. Градът се казва Рохо не знам какво си.

— Флетс. Рохо Флетс.

Гъли, разбира се, знаеше цялото име на това затънтено селище. Може би му беше известно и как се казва кметът. Гъли знаеше всичко. Беше подвижна енциклопедия. Трупаше информация така, както ръководителите на студентски организации трупат телефони на състуденти.

Телевизионният канал, където работеше Тийл, си имаше директор на новините, но носителят на тази титла направляваше работата от застлания си с килими кабинет и беше по-скоро регистратор и администратор, отколкото действащ шеф.

Човекът от предната линия, онзи, който се разправяше директно с репортерите, авторите, фотографите и редакторите, който координираше графиците, изслушваше сълзливите истории и опираше пешкира, когато се наложи, беше Гъли, главният редактор.

Работеше в канала още откакто бе започнал да предава в началото на петдесетте години, и бе заявил, че ще го изнесат оттам с краката напред. Щеше да умре, преди да се пенсионира. Работният му ден беше шестнайсет часа, а когато не работеше, това му даваше повод да се оплаква. Речникът му беше цветист и изпълнен с безброй метафори, непрекъснато редеше жалби по отминалите славни дни на електронната журналистика и явно нямаше никакъв живот извън нюзрума. Малкото му име беше Ярбъро, но това го знаеха само малцина смъртни. Всички други го познаваха просто като Гъли.

— Ще ми кажеш ли най-после каква е тая тайнствена задача?

Не можеше толкова лесно да го изкара от равновесие.

— Какво стана с плановете ти за почивка?

— Нищо. Още съм си на почивка.

— Ъхъ.

— Разбира се, че съм! Не съм се отказала от отпуската. Само отлагам началото й, това е.

— Какво ще каже новото гадже?

— Казах ти хиляди пъти, няма ново гадже.

Той се засмя с флегматичния смях на човек, който пали цигара от цигара, с което искаше да й каже, че знае, че тя го лъже, и че той е наясно с това.

— Взе ли си бележника?

— Ъъ… да.

Каквито и микроби да се въдеха по телефонната слушалка, явно вече й се бяха лепнали. Примирена, тя притисна слушалката към рамото си и я задържа с буза, докато извади бележника и химикалката от раницата и ги сложи на тясната металическа поставка под монтирания на стената телефон.

— Давай.

— Името на момчето е Роналд Дейвисън — започна Гъли.

— Това и аз го чух по радиото.

— Викат му Рони. Последна година, като момичето на Денди. Няма да завърши с пълно отличие, но има добър успех. Никога не е имал неприятности, до днес. След като излязъл от стаята си тази сутрин, потеглил от паркинга за студенти с пикапа си „Тойота“. Карала го под прицел Сабра Денди.

— Чедото на Ръсел Денди.

— Единственото.

— ФБР гони ли ги?

— ФБР. Тексаските рейнджъри. И който още се сетиш. Всичко, дето носи значка, им е тръгнало по петите. Пълна лудница. Всеки иска правосъдие, и то незабавно.

Тийл прехвърли за миг през ума си развитието на цялата история. Малкото коридорче, където беше инсталиран телефонът, водеше към тоалетните. На вратата на едната от тях беше нарисувана със синя боя каубойка с плисирана пола. На другата вероятно се мъдреше рисунката на каубой с кожени гащи и огромна шапка, завихрил ласо над главата си.

Поглеждайки към магазина, Тийл видя да влиза един съвсем истински каубой. Висок, строен, с нахлупена ниско каубойска шапка. Кимна на касиерката с неприятно охрава, рошава и изтощена от студеното къдрене коса.

По-близо до Тийл бяха двама възрастни съпрузи, които ровеха за сувенири, явно без да бързат да се върнат към своето уинибаго. Поне така предположи тя, — че уинибагото навън до бензиновите колонки е тяхно. Възрастната дама четеше с бифокалните си очила съставките на етикета на един буркан от лавицата. Тийл я чу да възкликва: „Конфитюр от люти чушки? Боже Господи!“

После двамата тръгнаха към Тийл, всеки отиваше в съответната тоалетна.

— Не се мотай, Гладис — каза мъжът. По белите му крака нямаше и следа от косъмче, изглеждаха смешни в торбестите камуфлажни бермуди и обувките с дебели подметки.

— Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята — отвърна хапливо съпругата.

Минавайки край Тийл, тя направи физиономия, с която казваше „Мъжете мислят, че са много умни, но ние си знаем“. В други обстоятелства възрастната двойка щеше да се стори на Тийл симпатична и приятна. Но тя замислено четеше бележките, които беше нахвърлила буквално под диктовката на Гъли.

— Каза „карала под прицел“. Странен избор на думи, Гъли.

— Ти не можеш ли да пазиш тайна? — той многозначително сниши глас. — Ще ми се подпали задникът, ако това се разчуе преди следващите новини. Сега всички други радиостанции и вестници в щата ни гълтат прахоляка.

Косата на Тийл настръхна, както винаги, щом усетеше, че чува нещо, което друг репортер още не е чул, щом откриеше елемента, благодарение на който нейната история щеше да се отличава от всички други, когато изключителният й репортаж можеше да й спечели награда за журналистика или признанието на колегите. Или да й гарантира заветното място в планираното предаване „На живо в девет“.

— На кого мога да кажа, Гъли? Наоколо има само един бивш каубой, който купува стекче „Будвайзер“, и една оперена бабка с мъжа си, явно от друг щат, така ми се стори от акцента им. А, и двама мексиканци, които не говорят английски.

Двамата мексиканци току-що бяха влезли в магазина. Дочу ги да си говорят на испански, докато им затопляха пакетирани буритос в микровълновата фурна.

Гъли каза:

— Линда…

— Линда ли? Тя ли получи историята?

— Ти си в отпуска, не помниш ли?

— Отпуска, която ме накара насила да взема — възмути се Тийл.

Линда Харпър беше друга репортерка, безспорно добра в занаята и негласна съперничка на Тийл. Заболя я, че Гъли беше дал на Линда да направи репортаж за такава тлъста новина, която по право се падаше на нея. Поне на Тийл така й се струваше.

— Искаш ли да довърша или не? — запита той със свадлив тон.

— Давай.

Възрастният мъж излезе от мъжката тоалетна. Стигна до края на коридора и спря там да чака жена си. За да убие времето, извади малка видеокамера от найлоновата торбичка с емблема на някаква авиолиния и започна да бърника нещо по нея.

Гъли продължи:

— Линда днес следобед интервюира най-добрата приятелка на Сабра Денди. Дръж се да не паднеш. Малката Денди била бременна от Рони Дейвисън. Влязла е в деветия месец. Досега са го крили.

— Майтапиш ли се? И семейство Денди не са знаели?

— Според приятелката никой не е знаел. Тоест до снощи. Децата снесли новината на родителите си и Ръсел Денди полудял.

Мисълта на Тийл препускаше, запълвайки белите петна.

— Значи не е никакво отвличане. Просто съвременни Ромео и Жулиета.

— Не бих казал.

— Само че…

— Само че точно това щях най-напред да си помисля. Така смята и най-близката приятелка и довереничка на Сабра Денди. Казва, че Рони Дейвисън бил луд по Сабра и нямало да даде косъм да падне от главата й. Каза, че Ръсел Денди се борел против връзката им вече над една година. Никой не бил достатъчно добър за дъщеря му, били много млади, за да знаят какво искат, трябвало да завършат колежа и така нататък. Можеш да си представиш картината.

— Представям си я.

Лошото на картината беше там, че в нея беше Линда Харпър, а не Тийл Маккой. По дяволите! Ама и време намери да излиза в отпуска!

— Връщам се тази нощ, Гъли.

— Не.

— Според мене си ме пратил тук на майната си, за да не мога да се върна.

— Не си права.

— Колко е оттук до Ел Пасо?

— Ел Пасо ли? Споменавал ли съм Ел Пасо?

— Или Сан Антонио. Което е по-близо. Мога да стигна дотам тази нощ и сутринта да се кача на самолет на Югозападните линии. Имаш ли под ръка разписанието им? Кога тръгва първият самолет за Далас?

— Тийл, чуй ме. Вече работим по тази история. Боб се занимава с прокарването на законите за преследване на хора. Линда интервюира приятелите, преподавателите и семействата. Стив на практика вече се пресели в имението на Денди, така че ще бъде там, ако се обадят за откуп, което не ми се вярва. И най-важното, тези хлапета най-вероятно ще се откажат, преди да успееш да се върнеш в Далас.

— И аз какво правя сега тук на другия край на света?

Възрастният мъж я изгледа любопитно през рамо.

— Слушай — изсъска Гъли. — Приятелката! Сабра й споменала преди няколко седмици, че двамата с Рони можело да се чупят в Мексико.

Омекнала, тъй като беше по-близо до мексиканската граница, отколкото до Далас, Тийл запита:

— Къде в Мексико?

— Не знае. Или не иска да каже. Линда дори това трябвало да й измъква с ченгел от устата. Не искала да предава доверието на Сабра. Но казала само това, че бащата на Рони — истинският му баща, понеже майка му има втори брак — съчувствал на патилата им. Преди известно време предложил да помогне, ако стане нужда. Сега наистина ще се почувстваш зле, задето ми се развика, само като ти кажа къде живее той.

— В Хера.

— Доволна ли си?

Тя трябваше да се извини, но не го направи. Гъли я разбра.

— Кой друг знае това?

— Никой. Но те със сигурност знаят. В наша полза е, че Хера е затънтено градче, далеч от отъпканите пътища.

— Разкажи ми — простена тя.

— Когато се разчуе, всички ще довтасат там веднага, дори с хеликоптери. Ти обаче имаш преднина.

— Гъли, обичам те! — възкликна тя развълнувана. — Кажи как да стигна дотам.

Възрастната жена излезе от дамската тоалетна и отиде при мъжа си. Скара му се, че си играе с камерата, и му нареди да я върне в торбата, преди да я е развалил.

— Ти пък сякаш си експерт по видеокамери — опъна се старецът.

— Поне си дадох труд да прочета книжката с упътвания. А ти не го направи.

Тийл запуши ухото си с пръст, за да чува Гъли по-добре.

— Как се казва бащата? Дейвисън, предполагам.

— Имам адреса и телефона му.

Тийл записа моментално информацията, още докато той диктуваше.

— Уреди ли ми среща с него?

— Работя по въпроса. Може да не иска да се показва пред камера.

— Ще го накарам да се съгласи — каза тя уверено.

— Пращам хеликоптер с оператор.

— Кип, ако е свободен.

— Ще се срещнете в Хера. Ти ще направиш интервюто утре сутринта, както сме се уговорили с Дейвисън. После можеш да си продължиш веселото прекарване.

— Освен ако не изникнат още истории.

— Ъхъ. Това е условието, Тийл — тя си го представи как упорито поклаща глава. — Ще си направиш твоето парче от историята, после заминаваш в Ейнджъл файър. Точка. Край на дискусията.

— Както кажеш.

Сега й беше лесно да се съгласи, а после можеше да спори с него, ако се наложи.

— Да видим… Излизаш от Рохо Флетс… — картата явно стоеше разтворена на бюрото му, защото само след секунди получи новите му напътствия. — Няма да ти отнеме много време да стигнеш там. Нали не ти се спи?

Винаги щом беше по следите на някоя история, се чувстваше абсолютно будна. Проблемът беше да изключи мисълта и да легне да спи.

— Ще взема нещо с кофеин за из път.

— Обади ми се веднага щом пристигнеш. Запазил съм ти стая в единствения мотел. Няма как да го пропуснеш. Казаха ми, че от пътя се вижда на едни фарове разстояние — единственият наоколо. Ще те чакат да ти дадат ключа от стаята — и смени темата: — Новото гадже май ще се ядоса, а?

— За последен път ти казвам, Гъли, няма никакво ново гадже.

Тя затвори и набра друг номер — на новото си гадже.

Джоузеф Маркъс беше също такъв работохолик като нея. Трябваше да излети рано сутринта на другия ден, затова тя предположи, че ще работи до късно в офиса си, за да сложи нещата в ред, преди да се откъсне от работата за няколко дни. Беше права. Той вдигна служебния телефон още на второто позвъняване.

— Плащат ли ти за извънредната работа? — пошегува се тя.

— Тийл? Здравей! Радвам се, че се обади.

— Работното време е свършило. Страхувах се, че няма да вдигнеш.

— Рефлекс. Ти къде си?

— На майната си.

— Всичко наред ли е? Да нямаш някакви проблеми с колата, или…

— Не, всичко е наред. Имам няколко причини да ти се обадя. Първо, защото ми липсваш.

Трябваше да започне отнякъде. Да потвърди, че пътешествието продължава. Да го убеди, че е само отложено, а не отменено. Да го увери, че всичко е чудесно, а после да му съобщи за леката промяна в плановете им за романтично бягство.

— Нали се видяхме вчера вечерта.

— Но само за малко, а денят беше дълъг. Второ, обаждам се, за да ти припомня да си сложиш бански костюм в багажа. Горещата вана и фитнесът там са обществени.

Той помълча малко и каза:

— Наистина, добре е, че се обади, Тийл. Имах нужда да поговоря с тебе.

Нещо в интонацията му я накара да спре милото чуруликане. Тя млъкна и зачака той да наруши мълчанието, което натежаваше помежду им.

— Можех днес да ти се обадя на клетъчния телефон, но това не е… фактически… Съжалявам, адски съжалявам. Дори не можеш да си представиш колко съжалявам.

Тийл се загледа в безбройните дупчици по металическия панел покрай телефона. Гледа толкова дълго, без да мигне, че дупчиците се сляха. Разсеяно се запита какво ли е искал да й каже.

— Страхувам се, че утре няма да мога да тръгна.

Беше затаила дъх. Сега го изпусна облекчено. Промяната на неговите планове снемаше част от вината й заради това, че самата тя трябваше да промени своите.

Но преди да успее да отговори, той продължи:

— Знам колко очакваше това пътуване. И аз го чаках — побърза да прибави.

— Нека да те улесня, Джоузеф. И тя призна с половин уста:

— Истината е, че се обаждам, за да ти кажа, че ми трябват още няколко дни, преди да отида в Ейнджъл файър. Затова нямам нищо против едно малко отлагане. Нали ще уредиш да се срещнем например в четвъртък вместо утре?

— Не разбираш какво искам да ти кажа, Тийл. Изобщо няма да се срещнем.

Дупчиците отново се сляха.

— О, разбирам. Това е разочароващо. Е…

— Напоследък стана много напечено. Жена ми намерила билета ми за самолета и…

— Извинявай, не разбрах.

— Казах, жена ми намерила…

— Ти си женен? Но…

— Ами… да. Но мислех, че знаеш.

— Не — мускулите на лицето й се втвърдиха, окаменяха. — Не си споменавал за госпожа Маркъс.

— Защото бракът ми няма нищо общо с тебе, с нас. Отдавна не е истински брак. Щом ти обясня какво е положението ми у дома ще разбереш.

— Ти си женен.

Това беше констатация, а не въпрос.

— Тийл, изслушай ме…

— Не, не, не искам да слушам, Джоузеф. Сега искам само да ти затворя телефона, кучи син такъв!

Тресна слушалката и остана дълго с ръка върху телефона, който само допреди десетина минути не желаеше дори да докосне. Облегна се на телефонния апарат, притисна чело до перфорираното му табло, а ръцете все така стискаха омазнената слушалка.

Женен. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина, и точно така излезе. Симпатичният, очарователен, приветлив, остроумен, атлетичен, преуспяващ и финансово осигурен Джоузеф Маркъс беше женен. Ако не беше самолетният билет, щеше да се забърка с женен мъж.

Потисна гаденето и изчака още малко, за да се успокои. После щеше да ближе раните на егото си, да се кори, че е такава наивница, и да го проклина до сто и едно и обратно. Но точно сега я чакаше работа.

Главата й още се маеше невярващо от признанието на Джоузеф. Беше извън кожата си от ярост. Ужасно наранена, но преди всичко смутена от собствената си наивност.

Още една причина да не допусне кучият син да попречи на успеха в работата й.

Работата беше нейната панацея, опората в живота й. Когато беше щастлива, работеше. И тъжна, пак работеше. И болна — работеше. Работата беше лекарството за всичките й страдания. Работата се оказа лекарство за всичко… дори за разбито сърце, от което можеш да умреш.

Знаеше това с абсолютна сигурност.

Събра остатъците от гордостта си заедно с бележките за историята на Денди и указанията на Гъли как да стигне до Хера, щата Тексас, и си заповяда да се стегне.

В сравнение с полумрака в коридорчето флуоресцентното осветление в магазина й се стори извънредно ярко. Каубоят си беше тръгнал. Възрастната двойка се суетеше около щанда със списанията. Двамата испаноезични ядяха своите буритос и тихо си говореха.

Тийл почувства изпитателните им погледи, преминавайки покрай тях на път към хладилниците. Единият каза нещо, от което другият се изкикоти. Не беше трудно да се досети какво коментират. За щастие тя почти беше забравила испанския.

Отвори вратата на хладилника и си избра стек силна кока-кола за из път. От рафта със закуските взе пакетче слънчогледови семки. В колежа беше открила, че да белиш печени солени семки, за да стигнеш до ядката им, е добро упражнение за ръцете, което държи ума буден, докато учиш. Надяваше се това да й послужи и в шофирането тази нощ.

Поколеба се дали да не си купи и пликче карамелови бонбони в шоколад. Оказало се бе, че мъжът, с когото се среща от няколко седмици, е женен, но в никакъв случай нямаше да си послужи с това основание, за да вземе да се тъпче. От друга страна, ако някога е заслужавала да се поглези…

Камерата за наблюдение високо горе в ъгъла в миг експлодира с трясък и разпрати на всички посоки парчета стъкло и метал.

Оглушителният звук накара Тийл инстинктивно да се дръпне. Но камерата не беше експлодирала от само себе си. Бе я прострелял с пистолета си един младеж, който току-що влезе в магазина. След това стрелецът насочи пистолета към касиерката, тя изпищя високо, но звукът заседна в гърлото й.

— Това е обир — произнесе той мелодраматично и донякъде безсмислено, тъй като беше напълно ясно какво е.

После се обърна към девойката, която беше влязла заедно с него в магазина:

— Сабра, гледай другите. Ако някой мръдне, ме предупреди.

— Добре, Рони.

„Прекрасно, може и да умра, помисли Тийл, но поне ще си получа историята.“

Нямаше нужда да ходи до Хера, за да я получи. Историята сама й се напъхваше в ръцете.