Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (18)

17

Докато разсъждаваше над създалото се положение, Дъглас Лейтън беше принуден да си признае, че Джейн Клозън не беше очарована от отказа му да остане с нея в офиса на доктор Сюзън Чандлър.

Като адвокат и брокер по инвестициите, през последните четири години той беше работил за фирмата, която управляваше авоарите на фамилията Клозън. Беше започнал своята кариера там като помощник на Хюбърт Марч — старши съдружникът, който познаваше и се грижеше за Клозън от близо петдесет години. Тъй като Марч скоро щеше да се пенсионира, очевидно Лейтън щеше да бъде човекът, когото Джейн Клозън щеше да избере за заместник на нейния немощен стар приятел.

Да бъде избран за директор на благотворителна фондация „Клозън“ след толкова кратко време във фирмата бе невероятен успех, който Дъглас Лейтън оценяваше по достойнство наред с всичките тежки отговорности.

„Този следобед обаче, просто нямах шанс“ — каза си той, докато влизаше в асансьора на Парк Авеню 10, усмихвайки се приветливо на младата двойка, които току-що си бяха купили апартамент на деветия етаж в същата сграда.

Той все още живееше под наем, макар че с доходите си съвсем спокойно можеше да си купи собствено жилище. Обясняваше на своите приятели следното:

— Аз съм на трийсет и шест. По някое време, колкото и да не ви се вярва, ще си намеря подходящото момиче и ще си устроя живота. А когато това стане, ще пазаруваме заедно. И без друго, макар да не познавам собственика на това място, вкусът му определено ми харесва. Дори и да мога да си купя собствен апартамент, никога не бих могъл да си позволя нещо подобно.

Приятелите му не можеха да отрекат рационалността на една подобна констатация. Без главоболията на собственичеството, Лейтън живееше в апартамент с библиотека, облицована с махагонова ламперия, с всекидневна, от която гледката към Ню Йорк беше ослепителна и от която се виждаха Емпайър Стейт Билдинг и Ийст Ривър; с кухня, в която уредите бяха последна дума на техниката, с просторна спалня и две самостоятелни бани. Беше обзаведен с удобна мека мебел, достатъчно шкафове и гардероби, подбрани с вкус гоблени и отлична имитация на фини персийски килими.

Този следобед, докато затваряше и заключваше вратата на своя апартамент, Дъглас Лейтън се запита докога ли щеше да му върви така.

Провери колко е часът. Беше пет и четвърт. Отиде направо при телефона и се обади на Джейн Клозън. Никой не вдигна, което не беше необичайно. Ако имаше излизане за вечеря, тя често подремваше по това време и в такива случаи телефонът винаги се изключваше. В офиса се говореше, че Джейн Клозън обикновено слага апарата на празната възглавница до себе си — за всеки случай, ако дъщеря й Реджайна се обади посред нощ.

Щеше да пробва да позвъни отново на госпожа Клозън след около час. Междувременно имаше някой друг, с когото не беше разговарял поне от седмица. Изражението му внезапно се смекчи, той вдигна слушалката и набра отново.

Преди десет години майка му се премести да живее в Ланкастър, Пенсилвания. Отдавна разделена с баща му, който изчезна от живота им, тя беше много по-щастлива да се върне сред своите многобройни братовчеди.

Сега вдигна слушалката едва на третото позвъняване.

— О, Дъг, радвам се, че ме хвана. След минутка щях да съм излязла.

— В болницата? В приюта за бездомни? Спешната открита линия? — попита той с обич в гласа.

— Нищо подобно, всезнайко. Отивам на кино с Бил.

Бил беше нейният стар приятел — приветлив ерген, който Дъг намираше за много симпатичен и безкрайно скучен.

— Не му позволявай да своеволничи.

— Дъг, знаеш много добре, че той никога не би го и помислил.

— Права си, много добре го знам. Добрият стар Бил, който никога не може да те изненада. Добре, мамо, няма да те задържам. Просто исках да те чуя.

— Дъг, всичко наред ли е? Струваш ми се нещо притеснен.

Той се упрекна мислено. Трябваше да му е ясно, че не бива да се обажда на майка си, когато е разстроен. Тя винаги го усещаше.

— Добре съм — отвърна той.

— Дъг, тревожа се за теб. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Знаеш го, нали?

— Зная, мамо. Добре съм. Обичам те.

Бързо затвори, после отиде до барчето в библиотеката и си наля един силен скоч. Докато го поглъщаше, усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Сега не беше време да получава подобни нервни пристъпи. Защо той, който обикновено напълно контролираше своите действия и емоции, в последно време толкова често изпадаше в такова състояние?

Знаеше защо.

Нервно щракна телевизора и изгледа вечерните новини. В седем часа отново набра номера на Джейн Клозън. Този път се свърза, но по сдържания й тон разбра, че е в беда. В осем часа излезе.