Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (107)

106

Дон Ричардс се качи на самолета за Ла Гуардия в последната минута. Полетът не беше директен. Изруга прекъсването в Атланта, но нямаше какво да направи. Още щом се издигнаха над летището и стана възможно да използва телефона си, той позвъни в кабинета на Сюзън Чандлър.

— Съжалявам, доктор Ричардс, но в момента тя е с пациент и не мога да я прекъсна — уведоми го секретарката й. — С удоволствие ще приема съобщение и ще й го предам по-късно. Зная със сигурност обаче, че веднага след този пациент има и друг, тъй че може би няма да…

— До колко часа ще бъде там доктор Чандлър? — попита Дон нетърпеливо.

— Господине, има пациенти до седем часа, но по-рано спомена, че след това ще работи по документацията.

— Тогава, моля ви, запишете следното съобщение, точно както ви го диктувам: „Дон Ричардс трябва да ви види относно Оуен. Самолетът му каца около осем часа. Ще ви вземе от кабинета ви. Чакайте го“.

— Ще го оставя на бюрото си на място, където непременно ще го види, господине — каза секретарката с леко хладен тон.

И вероятно Сюзън наистина щеше да го намери, ако листчето не беше скрито под телефона.

Стюардесата предлагаше питиета и закуски.

— Само кафе, ако обичате — каза Дон Ричардс. Знаеше, че главата му трябва да е бистра.

„По-късно със Сюзън ще си пийнем и ще вечеряме заедно — помисли си той. — Ще й кажа нещо, което тя вече подозира — че човекът, с когото бедната Каролин се опитва да говори, се казва Оуен, не Уин“. Откакто беше видял името Оуен, оградено с кръгче и на двата списъка, които лежаха върху писалището в апартамента на Сюзън, мисълта му непрестанно се връщаше към него. Накрая реши, че това е най-вероятното обяснение.

Освен това щеше да каже на Сюзън — и това бе причината толкова да бърза да се върне в Ню Йорк — че който и да е Оуен, той по всяка вероятност е убиецът. И ако не грешеше, Сюзън беше застрашена от смъртна опасност.

„Аз участвах в предаването на Сюзън, когато се обадиха и Каролин, и Тифани — помисли си Дон, докато се взираше в потъмняващото небе. — Каролин за малко не бе убита от този камион. Тифани бе намушкана с нож и намери смъртта си на онзи паркинг. Убиецът няма да спре дотук, за да запази своята тайна, каквато и да е тя.“

„Казах на Сюзън, когато участвах в предаването й, че моята цел е да помогна на жените да се пазят сами, да чувстват и да разбират предупредителните сигнали за опасност. Прекарах четири години да се гневя на себе си с мисълта, че съм можел да спася Кати. Сега разбирам, че не съм бил прав. Предчувствието е чудо, но ако можехме да върнем тези последни няколко минути заедно, аз пак нямаше да й кажа да си остане вкъщи.“

Облаците се носеха покрай самолета като вълни, които се плъзгаха покрай корпуса на кораб. Дон се замисли за двете пътувания, които се беше опитал да предприеме през последните две години — кратки пътешествия до Карибите. И в двата случая беше слязъл на първото пристанище. Непрестанно виждаше образа на Кати във водата. Знаеше, че повече няма да е така.

Тревогата не му даваше мира. Сюзън нямаше да продължава по този път сама, реши Дон. Беше твърде опасно. Много по-опасно, отколкото тя предполагаше.

Самолетът кацна в осем без петнайсет.

— Останете с нас и се отпуснете — обяви капитанът. — Тази вечер трафикът е доста натоварен и в момента всички изходи са заети.

Когато Дон слезе от самолета, беше осем и десет. Той се втурна към един телефон и позвъни в офиса на Сюзън. Никой не вдигна и той затвори, без да остави съобщение.

„Може би е приключила по-рано и си е отишла вкъщи“ — помисли си той. Но и в апартамента й не вдигна никой, включи се само телефонният секретар.

„Вероятно трябва отново да опитам в офиса“ — каза си той. — „Може току-що да се е освободила.“ И отново никакъв отговор. Този път обаче реши да остави съобщение.

— Сюзън — каза той, — ще мина през офиса ви. Надявам се, че сте получила съобщението, което оставих по-рано на секретарката ви и все още сте там. С малко късмет след половин час съм при вас.