Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (96)

95

Дон Ричардс се чувстваше неспокоен цял ден. Рано в неделя сутринта направи ежедневния си крос в Сентръл Парк. После се прибра вкъщи и си приготви омлет със сирене, спомняйки си, че докато бяха женени с Кати, той редовно се нагърбваше с отговорната длъжност на готвач в неделя сутрин, но беше загубил този навик и сега рядко си приготвяше нещо специално за себе си. Докато се хранеше, чете „Таймс“, но накрая, след като си наля втора чаша кафе, установи, че не е способен да се съсредоточи, затова остави вестника и отиде до прозореца.

Беше единайсет часа. Апартаментът му гледаше към парка и той виждаше как свежият слънчев ден вече беше подмамил навън доста нюйоркчани. Десетки ентусиасти тичаха за здраве. Дръзки кънкьори с ролери профучаваха покрай хората, излезли да се поразходят. Имаше много двойки и цели семейства. Ричардс погледа как някаква възрастна жена седна на една пейка и вдигна лице към ласкавите слънчеви лъчи. После се дръпна от прозореца и отиде в спалнята. Трябваше да си приготви багажа за утре, а перспективата за това определено го изнервяше. Все пак вече му се виждаше краят. Оставаше му още седмица публично представяне на книгата, а след това възнамеряваше да си вземе една седмица ваканция. Пътническият му агент вече му беше пратил по факса списък на туристическите кораби със свободни места първа класа, които съответстваха на програмата му.

Той се върна на бюрото си, за да огледа изброените имена.

 

 

В два часа се намираше в Тъксидо Парк. Майка му се прибра от обяд с приятели в клуба и го намери седнал на стъпалата на верандата.

— Дон, скъпи, защо не ми каза, че ще дойдеш? — попита тя.

— Когато се качих в колата, все още не бях сигурен, че ще се запътя насам. Изглеждаш много добре, мамо.

— Ти също. Харесвам те с пуловер. Придава ти младежки вид.

Тя забеляза куфара до него.

— Нанасяш ли се, скъпи?

Той се усмихна.

— Не, просто исках да те помоля да го прибереш някъде на тавана.

„Сигурно са всички онези снимки на Кати“ — помисли си тя.

— На тавана има достатъчно място за един куфар… или за каквото си решиш — каза Елизабет Ричардс.

— Няма ли да ме попиташ какво има вътре?

— Ако държиш да зная, сам ще ми кажеш. Предполагам, че е нещо на Кати.

— Извадих всичко, което имах в апартамента, свързано с Кати, майко. Това шокира ли те?

— Дан, подозирах, че до този момент си имал нужда от всички тези спомени. Сега обаче чувствам, че се опитваш да продължиш напред в личния си живот и знаеш, че Кати не може да бъде част от него. Като станат на четиридесет, повечето хора отправят трезв поглед както назад в миналото, така и напред в бъдещето. Между другото, зная, че имаш ключ за къщата. Защо просто не си влязъл вътре?

— Видях, че колата ти я няма и изведнъж осъзнах, че нямам никакво желание да влизам в празна къща.

Той стана и се протегна.

— Ще пийна чаша чай с теб и после тръгвам. Тази вечер имам среща. Което прави два пъти за една седмица с един и същи човек. Какво ще кажеш?

 

 

Той се обади на Сюзън от вестибюла на собствената й жилищна кооперация точно в седем.

— Става ми навик да се извинявам, че не съм точна — каза тя, докато го въвеждаше в апартамента. — Продуцентът ми цяла седмица ми крещи, че пристигам в последния момент. Няколко пъти едва успявам да се върна в кабинета си, преди да е пристигнал пациент, а вие не по-зле от мен знаете, че хората, дошли на терапия, не трябва да чакат. Тази вечер пък… е, ще бъда напълно откровена: преди няколко часа затворих очи за няколко минути и току-що се събудих. Спала съм като мъртва.

— Значи ви е било необходимо — каза той.

— Ще ви предложа чаша вино, ако ме изчакате петнайсет минути да се приготвя — предложи Сюзън.

— Дадено.

Тя видя, че гостът й разглежда апартамента с нескрит интерес.

— Имате много хубаво жилище, доктор Чандлър — каза той. — Една моя пациентка е агент за недвижими имоти. Казвала ми е, че в мига, в който влезе в дадена къща, усеща вибрациите на хората, които живеят там.

— Вярвам го — каза Сюзън. — Не знам какви вибрации изпраща това жилище, но се чувствам ужасно удобно в него. Нека ви донеса тази чаша вино и можете да разгледате, докато се преоблека.

Дон отиде в кухнята с нея.

— Моля ви, не се обличайте специално — каза той. — Както виждате и аз не съм официален. Отбих се у майка ми днес следобед и тя ми каза, че изглеждам добре в пуловер, така че сложих отгоре едно сако и толкова.

„Има нещо странно в доктор Ричардс — помисли си Сюзън, докато нагласяваше яката на една елегантна синя блуза и се пресягаше за сакото си в десен рибна кост. — Не знам точно какво е, но има нещо у него, което просто не разбирам.“

Тя излезе от спалнята, отиде във фоайето и точно се канеше да каже „Готова съм“, когато видя Доналд Ричардс, застанал до писалището й да разглежда двата списъка на пасажерите от туристическите рейсове.

Очевидно я беше чул, защото вдигна поглед.

— Има ли някаква специална причина да ги събирате, Сюзън? — попита тихо той.

Тя не отговори веднага и той ги остави.

— Съжалявам, ако съм злоупотребил с любезната ви покана да разгледам. Това е красиво писалище от деветнайсети век и исках да го огледам отблизо. Списъците на пасажерите не изглеждаха поверителен материал.

— Вие казахте, че сте пътували често на „Габриел“, нали? — попита Сюзън. Не й хареса това, че той си бе позволил да рови из книжата на писалището й, но реши да го отмине.

— Да, много пъти. Красив кораб. — Той отиде до мястото, където стоеше тя. — Вие изглеждате много добре, а аз съм много гладен. Хайде да тръгваме.

 

 

Влязоха в един уютен ресторант за морски деликатеси на Томпсън Стрийт.

— Собственост е на бащата на един от моите пациенти — поясни той. — Редовно ми прави отстъпка.

— И без намалението определено си заслужава — каза Сюзън по-късно, докато сервитьорът прибираше чиниите им.

Той замълча за момент и отпи от виното си.

— Сюзън, искам да ви попитам нещо. Отбих се в болницата и вчера, и днес следобед, за да видя Джъстин Уелс. Той ми каза, че вие също сте се срещнали с него.

— Така е.

— И това е всичко, което възнамерявате да ми кажете?

— Мисля, че това е всичко, което трябва да кажа, ако се изключи факта, че според мен произшествието с жена му категорично не е нещастен случай и че той няма никаква вина.

— Зная, че за него това звучи много окуражително в момент, когато има такава отчаяна нужда от подкрепа.

— Радвам се. Той ми харесва.

— На мен също, но както ви казах онази вечер, надявам се да възобнови лечението си при мен… или при когото и да било друг… след като жена му веднъж излезе от критичното състояние. Между другото, в болницата ми казаха, че тя показвала признаци на подобрение. Точно в този момент обаче Джъстин е обладан от такова чувство за вина, че никой не може да му помогне. Знаете ли как върви мисълта му? Според него, ако не се беше обадил по телефона и не беше разстроил жена си, тя нямаше да отмени срещата си с вас, щеше да вземе такси, вместо да тръгне пеша към пощата и тогава нямаше да попадне под колелата на онзи камион.

Ричардс сви рамене.

— Разбира се, аз щях да остана без пациенти, ако хората не страдаха от комплекс за вина. Това е нещо, на което мога да бъда съпричастен. А, ето и кафето.

Сервитьорът постави чашките пред тях.

Сюзън отпи една глътка и после попита направо:

— Вие страдате ли от чувство за вина, Дон?

— От дълго време. Но сега ми се струва, че започвам да го преодолявам. Онази вечер вие казахте нещо, което ме развълнува. Казахте, че след развода на родителите си сте се почувствали така, сякаш всички сте се озовали в различни спасителни лодки. Защо?

— Ей, я престанете да ме анализирате — възпротиви се Сюзън.

— Питам ви като приятел.

— Тогава ще ви отговоря. Става въпрос за обичайното положение при един развод — разделение на принадлежността. Майка ми беше покрусена, а баща ми търчеше наоколо и разправяше, че никога не се е чувствал по-щастлив. В известен смисъл това ме накара да подложа на съмнение всички онези години, в които очевидно съм страдала от илюзията, че сме били много щастливо семейство.

— А вашата сестра? Близки ли сте с нея? Даже не е необходимо да ми отговаряте. Би трябвало да видите изражението си.

Сюзън се чу да казва:

— Преди седем години точно щях да се сгодявам, когато на сцената се появи Дий. Познайте кой спечели мъжа и стана булка?

— Сестра ви.

— Точно така. После Джак загина при злополука, докато беше на ски в планината, а сега тя отново се опитва да спечели мъжа, с когото се срещам. Бива си я, нали?

— Обичате ли Джак все още?

— Мисля, че никога не преставаш да обичаш човека, в когото си бил влюбен толкова силно. Освен това смятам, че не е необходимо да се опитваш да изтриваш някаква част от миналото си, защото и без друго не си способен да го направиш. Спасението, както проповядвам пред майка ми, е в това да съумееш да се освободиш от болката и да продължиш напред.

— Вие успяхте ли?

— Мисля, че да.

— Този нов човек интересува ли ви?

— Много е рано да се каже. А освен това може ли да говорим за времето, или даже по-добре… ще ми кажете ли защо тези списъци с пасажерите ви направиха такова впечатление?

Съчувствието и топлотата изчезнаха от очите на Дон Ричардс.

— Само ако вие ми кажете защо бяхте отбелязали няколко имена и бяхте оградили две от тях — Оуен Адамс и Хенри Оуен Йънг.

— Оуен е едно от любимите ми имена — отвърна Сюзън. — Става късно, Дон. Вие тръгвате утре рано сутринта, а мен ме очаква тежък ден.

Тя си помисли за телефонния разговор, който трябваше да проведе в осем часа сутринта с Крис Райън и за пакета със снимки, който трябваше да получи от Лондон следобед.

— Всъщност, може и да остана в офиса до девет часа.