Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (46)

45

Когато Нат Смол забеляза, че магазинчето за сувенири на Абдул Парки по обяд все още не е отворило, той се разтревожи. Порно-магазинчето на Смол „Тъмни наслади“ се намираше точно срещу „Сувенири Хаим“ от другата страна на улицата и двамата мъже бяха приятели от години.

Нат, жилав петдесетгодишен мъж с тясно лице, хлътнали очи и тъмно минало, подушваше неприятностите така ясно, както някой, застанал до него, усещаше комбинацията от застоял мирис на пури и алкохол, която си беше неговата запазена марка.

На Макдугъл Стрийт се знаеше, че табелката с предупреждението, че не продава на непълнолетни няма нищо общо с действителността. Никога не го бяха хващали в подобно нарушение, но това се дължеше на непогрешимия му инстинкт, когато някое ченге под прикритие отваряше вратата на добре снабдения му магазин. Ако вътре вече имаше млад клиент, който се опитваше да купи нещо, Нат веднага започваше да му иска някакво доказателство за възрастта — и то колкото се може по-високо.

Нат имаше един основен девиз и той му вършеше добра работа: стой далеч от ченгетата. Ето защо пробва всички други достъпни за него начини, когато наистина започна да се тревожи, че приятелят му не е отворил магазинчето си в сряда сутринта. Първо се опита да надзърне през вратата. Като не видя нищо, позвъни в дома на Абдул. Не го откри там, затова пробва да се свърже с хазяина му. Естествено, чу познатия глас на телефонния секретар: „Оставете съобщение. Ще ви потърсим“.

„Как ли пък не“ — помисли си Нат. Всички знаеха, че хазяинът изобщо не се интересува от това място и би се възползвал от всяка възможност да се отърве от дългосрочното разрешително, което Абдул беше получил при едно от периодичните намаления на някои недвижими имоти в града.

Накрая Нат направи нещо, което беше красноречиво доказателство за силата на неговото приятелство: обади се в районното управление и сподели тревогата си, че нещо може да се е случило с Абдул.

— Искам да кажа, че човек можеше да си сверява часовника с моя приятел. Може вчера да му е призляло, защото ми направи впечатление, че не отвори след обяд. Може да си е отишъл вкъщи и там да е получил инфаркт или нещо такова.

От полицията провериха малкия, невероятно чист и спретнат апартамент на Абдул на Джейн Стрийт. Букет вече увехнали цветя лежеше до снимката на усмихната жена — покойната му съпруга. Иначе нямаше никакви белези, че някой се е връщал наскоро. На този етап решиха да отидат в магазина и да огледат.

И там намериха потъналото в кръв тяло на Абдул Парки.

Нат Смол не беше заподозрян. Полицаите го познаваха и знаеха, че е твърде умен, за да се замесва в убийство; освен това той нямаше мотив. Всъщност, най-тревожният аспект на случая беше, че никой нямаше мотив. В касата имаше не повече от сто долара и не личеше убиецът да се е опитвал да я отвори.

Въпреки това по всяка вероятност си беше кражба, реши полицията. А убиецът, сигурно някой наркоман, се е уплашил от нещо, може би дори от клиент, който точно тогава е влязъл в магазина. Според сценария на полицията убиецът се е криел в задната част, докато клиентът си отиде, и после е заключил. Бил е достатъчно съобразителен да окачи табелката „затворено“ и да пусне секрета. И е изчезнал най-спокойно.

Онова, което полицаите искаха от Нат и от другите търговци в карето, беше информация. Така те научиха, че както всяка сутрин Абдул отворил във вторник в девет часа и после някой го видял да помита тротоара отпред към единайсет, след като някакво детенце разсипало пакет пуканки.

— Нат — каза му инспекторът, — използвай този мозък за нещо различно от гадости. Ти си точно срещу Парки. Винаги слагаш най-новата мръсотия на витрината си. Не си ли забелязал някой да влиза или да излиза от магазина на Абдул след единайсет?

Извикаха го, за да го разпитат в три часа следобед, а дотогава той беше имал достатъчно време да мисли, да си спомни. Вчерашният ден беше муден, но във вторник винаги беше така. Около един той излагаше на витрината рекламните кутии на новопристигналите филми. Макар че не го загледа специално, той забеляза един добре облечен мъж, който седеше на тротоара пред собствения му магазин. Създаваше впечатление, че разглежда вече изложените неща. Но после, вместо да влезе вътре, той пресече улицата и отиде направо в магазина на Абдул, без дори да се спре при витрината.

Нат доста добре си спомняше как изглеждаше онзи човек, макар да го беше видял само в профил, а и той носеше слънчеви очила. Но дори и този добре облечен господин да беше влязъл в магазинчето на Абдул около един часа, той с положителност не беше убиецът на горкия му приятел. Не, нямаше никакъв смисъл въобще да го споменава пред ченгетата. Стореше ли го, трябваше да прекара целия следобед в управлението, в компанията на полицейския художник.

„Освен това — каза си Нат, — онзи човек приличаше на повечето ми клиенти. Хората от Уол Стрийт, адвокатите и лекарите, които купуват моята стока, биха се възмутили, ако разберат, че обсъждам с полицаите един от тях.“

— Не съм виждал никого — уведоми той ченгетата. — Само че нека ви предупредя, момчета — добави той добродетелно. — Трябва да направите нещо за наркоманите тук. Те биха убили и баба си за една доза. И можете да предадете на кмета, че аз съм ви го казал!