Мери Хигинс Кларк
Нежни убийства (55)

54

Късно следобед в сряда, когато Джъстин се върна от болницата в офиса си, намери съобщение да се обади на капитан Ший от XIX полицейско управление. Трябваше да се яви във връзка със злополуката, претърпяна от жена му. Изпита искрена неприязън, още повече, че съобщението завършваше с думите: „Знаете къде се намираме“.

Споменът за онази ужасна вечер, когато Каролин подаде оплакване срещу него, беше нещото, което Джъстин съвсем съзнателно изключваше от съзнанието си.

„Не трябваше да я заплашвам с убийство — каза си той, докато мачкаше бележката в ръка. — Никога не съм и помислял да я нараня. Просто я сграбчих за ръката, когато тръгна да излиза от апартамента. Нямах намерение да й я извивам. Случи се, защото тя се опита да се дръпне.“

После тя побягна в спалнята, заключи вратата и се обади в полицията. Онова, което последва, представляваше истински кошмар за него. На следващия ден тя му остави бележка, че си оттегля оплакването и подава молба за развод. После изчезна.

Тогава той беше умолявал Памела Хейстингс да му каже къде е отишла Каролин, но тя беше непреклонна. После се сети да се обади на пътническия й агент с обяснението, че е забутал някъде номера, на който би могъл да я потърси. Едва тогава разбра, че се е качила на някакъв туристически кораб, научи името му и успя да се свърже с нея.

Това се беше случило точно преди две години.

Едно от обещанията, които беше дал на Каролин по онова време, бе, че ще започне лечение и той го изпълни, но тогава не можеше да понесе мисълта да се разкрива пред когото и да било, дори и пред един толкова състрадателен слушател като доктор Ричардс. И с това се приключи.

Естествено, изобщо не каза на Каролин. Тя смяташе, че той продължава сеансите.

Джъстин крачеше из офиса си, докато си мислеше колко различна бе Каролин през последния уикенд: някак по-тиха и малко напрегната. Усети, че става подозрителен. А и тя беше закъсняла една вечер предната седмица с оправданието, че разглеждали плановете с клиента, чиято къща в Ийст Хамптън в момента обзавеждаше.

После в понеделник Барбара, момичето на рецепцията, му съобщи пред неговия съдружник, че със сигурност е чула Каролин в радиопредаването „Питайте доктор Сюзън“ да разправя за някакъв мъж, когото срещнала, докато двамата със съпруга й били разделени. Тогава се обади на Каролин и я попита. Усети, че това я разстрои. После излезе от офиса си. Не искаше да си спомня за остатъка от деня.

Сега Каролин беше в болница, все още в кома и продължаваше да прави опити да произнесе нечие име. Звучеше нещо подобно на „Уин“. Дали не беше мъжът, с когото се бе замесила на кораба?

Само при мисълта за това Джъстин имаше чувството, че гърдите му всеки момент ще експлодират. По челото му изби студена пот.

Той изглади бележката и я погледна отново. Трябваше да се обади на капитан Ший. Не трябваше да допусне отново да му звъни в офиса. И без друго Барбара му отправи странен поглед, докато му даваше съобщението.

От спомена за онази нощ преди две години почти му призля — полицаите го арестуват, отвеждат го в участъка с ръце в белезници като най-обикновен крадец.

Джъстин вдигна слушалката, но после натисна копчето, за да прекъсне сигнала. Накрая дръпна пръста си и се насили да набере номера.

Час по-късно той съобщаваше името си на сержанта на пропуска в XIX полицейско управление с мъчителното съзнание, че някои полицаи вероятно си спомнят лицето му. Ченгетата ги биваше в това.

После го изпратиха в кабинета на капитан Ший и разпитът започна.

— Някакви проблеми със съпругата ви след последния път, господин Уелс?

— Абсолютно никакви.

— Къде бяхте между четири и четири и половина в понеделник след обяд?

— Разхождах се.

— Отбихте ли се у вас?

— Да. Защо?

— Видяхте ли съпругата си?

— Тя беше излязла.

— Какво направихте след това?

— Върнах се в офиса.

— Случайно да сте били на ъгъла на Осемдесет и първа и Парк около четири и петнайсет?

— Не, вървях надолу по Пето Авеню.

— Познавахте ли покойната Хилда Джонсън?

— Коя е тя? — Джъстин млъкна. — Чакайте малко. Това е жената, която каза, че Каролин не е паднала, а е била блъсната. Видях я по телевизията. Доколкото разбрах обаче, никой не й е повярвал.

— Да — отвърна тихо Ший. — Това е жената, която настояваше, че вашата съпруга е била блъсната нарочно пред онзи камион. Хилда беше много предпазлива, господин Уелс. Тя никога не би пуснала човек във фоайето на сградата, където живееше, нито пък би му отворила вратата на собствения си апартамент, ако не е била спокойна, че може да му има доверие.

Том Ший се надвеси над бюрото си и изрече поверително:

— Господин Уелс, аз познавах Хилда. Тя беше известна личност в този квартал. Убеден съм, че би отворила тези две врати на съпруга на жената, която по нейното категорично мнение е била блъсната нарочно. Тя би изгаряла от нетърпение да му разкаже цялата история лично. Да не би случайно да сте посетили Хилда Джонсън късно онази вечер, господин Уелс?